Мазня
 
Прехода вече е амнистиран – независимо от отвратителните престъпления, мискинлъци и откровени слабоумия, на които се нагледахме през последните три десетилетия.
Причината е проста: рядкост са свидетелствата, които да са убедително достоверни, много от тях са кърпени, за да задоволят нуждите на деня, мътната сензационност вземаше връх над сухотата на проверените факти, повечето „разказвачи“ бяха еднодневки, на които не може да се има никакво доверие, безлични типове – дошли от Мъглата и стопили са накрая пак в нея.
Прехода ще си остане без своя История. Ще се задоволи с някаква Мазня - много удобна за злите герои на това Чудовище на Неопределеността. В нея няма място за Истината.
Правилата на Мазнята са ясни: последният от „разказвачите“ й е прав, независимо какви нелепости ръси; достоверните свидетели трябва да се пренебрегват и дори елиминират; уличната мълва е за предпочитане пред всичко друго; налагай „истината“ на въображението, не на фактите и пр. Може да се каже и иначе: Истината е слуга на последния Чорбаджия.
Президента Желев ми каза преди петнайсетина години, че Костов си е изиграл най-добре картите – „Всяка неделя“, 29 юни 2003-а. Имаше предвид политическото му битие. Но и по отношение на Мазнята Костов пак се оказа най-сръчен: помогна за създаването на един частен университет, след време там пък му отредиха „лаборатория“, за да ръси/публикува неисканите си отговори – той много обича да отговаря на въпроси, които сам си задава, изпилява им зъбките, оглажда ги и тогава отваря уста. Нов български университет – той трябва да минава за „дясното“ АОНСУ – едновремешният комунистически идеологически бастион, независимо, че е предпочитаното учебно заведение и на софийския курволяк, лесно влизаш – и още по-лесно излизаш, ако има кой да се бръкне за скъпите такси. Та в Нов направиха няколко впечатляващи поредици – например „Червено на бяло“ - колкото да поощипят някои и от без друго малкото на брой дисиденти. Но Лаборанта не го закачат, и през ум не им минава това – въпреки, че е най-кристалният образец на безскрупулен превръщенец в новата ни история. И сякаш като замяна на тази милост, един професор пък нарече Радой Ралин „шут на краля“ – и кой ще направи арбитража в Мазнята след тази безподобна катилщина? Как ме е яд, че Радой не беше жив, та да подхване тази миша душа. Костов – Ментор/Ментърджия на лайненото псевдо „дясно“, пък Радой „шут“. Мазня, невъзможно е да се въведе някакъв, дори нищожен, смисъл в нея.
Само заради този пример си заслужава да се открие дебат за скверната същност на Прехода, когато „изтривалките станаха стенни килимчета“ – по афоризъма на Борис Димовски. Няма да се случи – последният е прав, такива са новите правила.
Желев беше упорит, жилав селянин, изглеждаше непригоден за тънкостите на политиката, но бързо прихвана някои от тях. Симеон – онзи, енигмата от Мадрид, реколта февруари 1990 година, поднесена за дегустация от „Всяка неделя“ – здраво го плашеше, и Желев го нарече „дребен комерсант“. А моята скромна милост я удостои с лафа „царедворец“ – не сам, разбира се, накара един от приближените си вестници да ме оплюе със специална дописка „Предновогодишни брожения на царедворците“. След половин година като президент сякаш вече претендираше да има нотариален акт върху антикомунизма. А бях направил немалко, за да го представя извън семплия му образ - с канадката, бакенбардите и излъчването на несретник от някой научен институт. Не знаеше да се облича, не знаеше и да съблича – вече дори като президент – някой като Луканов от нахалните му навици на комунистически велможа. Онзи можеше да нахлуе в кабинета му, да седне, без да иска разрешение, на президентския стол и да суче нещо по телефона, безкрайно.
Желев беше най-интересен от всички президенти на Прехода, но си остана и той донейде непознат. Подадеш им наготово сочен сюжет, а те – „изследователите“ на Мазнята – гледат като телета. Разговарях с Желев на 11 юли 2004-а за новото издание на „Фашизмът срещу фашизма“ – сборник със свидетелства за перипетиите около прословутата му книга „Фашизмът“. Тогава Желев категорично отрече Людмила Живкова да има нещо общо с издаването й. Но няколко седмици след това Павел Писарев дойде в предаването и каза, че тя наистина е пусната за печат по изричното нареждане на Людмила Живкова – Писарев е бил неин заместник в Министерството на културата и отлично бил запознат със случая. Но Желев вече си затрая и не поиска да влезе в пряка полемика с него – защо? И казаното остана да виси като „палачинка между звездите“, не се сещам сега чия беше тази фраза. Тази история си струваше да се изясни, но така и никой не посегна към нея и тя се оттече в „Мазнята“. 
Медиите отдавна са се отказали сами да напишат Историята на Прехода – разбираемо е, иска се голямо ровене/упорство, опасно е – наоколо е пълно с маниаци, които са се самопроизвели във важни персони на Прехода, макар да са си просто един боклук – трябвало е да са в кофата за парцали, пък те претендират да са първенци. Разбира се, нещичко все се появява – и всеки път човек си казва с раздразнение, че по-добре е било да не попада пред очите му. Повтарят или директно преписват чужди разследвания или пък създават някаква нова версия – нова, в смисъл на лъжлива. Или пък пропускат подробности, зад които се крият важни внушения.
А Мая Костадинова насече като краставица Миро Севлиевски.
Мая, която сега е в Нова телевизия, е от най-качествените хора изобщо в телевизионния занаят. Писал съм за нея, ето как: „Мая е отличен водещ, грамотен, със реално самочувствие, владее се отлично, камерата я обича като никой друг, може светкавично да смени очарователната си непринуденост с язвителност, абсолютно е овладяла ролята си и я изпълнява с видимо удоволствие“.
Сега е водеща в „Неделята на Нова“, напоследък прави рубриката „А сега накъде?“ – но, за голямо мое учудване, сякаш не приема напълно сериозно ролята, която си е отредила. А има възможност да напише поне няколко странички от истинската, честната История на Прехода – за това има всички качества, но сякаш е позагубила едно от най-важните: търпението, търпеливото ровене, търпеливото взиране в някоя привидна „дреболия“, търпеливото изслушване на събеседника, търпеливото изчакване „в калната локва да блесне сребърното петаче“.
Мая ми се обади преди известно време: може ли да използва обръщението на американския президент Роналд Рейгън, излъчено във „Всяка неделя“ на 3 юни 1990 година, седмица преди първите свободни избори у нас. От какъв зор е опряла до Рейгън – попитах аз. Заради предаване с Мирослав Севлиевски, в което щяло да стане дума и за Българското сдружение за честни избори/БСЧИ, първата неправителствена организация у нас. Казах й да вземе Рейгън/има го в сайта „Всяка неделя“, но да посочи източника. Обаче не й казах още нещо, смятах, че сама ще се сети.
И се започна със сеченето на краставици – така става, когато искаш да ровиш в много теми, но накрая оставаш с празни ръце. Севлиевски беше безобразно накълцан/монтиран, караха го да подскача от тема на тема: от създаването и ролята на БСЧИ, до яхтения скандал през 2003 година, който вероятно е напълно неизвестен за днешната публика, но пък съдържа важни нюанси от портрета на Бойко Борисов. Само с накълцването му си обяснявам налудното обяснение на Севлиевски, че неколцина студенти са създали БСЧИ – вероятно са били по бермуди, те така си ходеха по онова време: Грозданчо Караджов, Красенчо Кралев – единият солташак сетне на Костов, другият днес на Бойко, и Миро, разбира се, и той по бермуди. Да се надявам, че и моята любимка Мая не е била по бермуди, когато е правела въпросния минипортрет на Прехода. А създаването на БСЧИ изисква сериозно внимание, истината е съвсем друга и представя важни особености от необичайния живот на една медия, в случая „Всяка неделя“ – тя предостави своя огромен престиж и влияние над петмилионната си аудитория при учредяването на първата неправителствена организация у нас; преди изборите, седмица след седмица, утвърждавах във „Всяка неделя“ Сдружението, хората от обществения му съвет, събирах средства – с една дума, преливах доверие от програмата, а дори нямах бермуди. И работата стана – иначе ония с бермудите и досега щяха да го създават.
Ето го проблема: да се сетиш, че дори и в онези буреносни времена е била възможна, макар и за първи път, подобна симбиоза/единение между мощна медия и обществена нужда – честни избори.
И накрая, след втория тур на изборите/17 юни, бяхме поздравени със специална декларация от Държавния департамент на САЩ – първи и единствен случай в новата ни история. А след това настъпи ерата на неправителствените организации - ох, гризачите сладки, ненаяли се – но БСЧИ съзнателно се отстрани от тази пък Мазня.
Между другото, комунистите схванаха накъде вървят нещата и решиха и те да си направят подобно сдружение за изборите. Идеята, както се очакваше, се оказа ялова.
А онова, за което трябваше да се сети Мая, но не се сети, е следното: каква е била силата на една телевизионна програма/“Всяка неделя“, каква зрителска подкрепа е имала, та в момент, когато комунистическата власт все още е в пълната си сила, да излъчи изявление на американски президент. Това изглежда вече невъзможно в наши дни, когато най-известните телевизионни лица не смеят да си вдигнат панталоните, без да питат началството. Когато реставрираш или поне се опитваш да реставрираш Миналото, обезателно трябва да си чувствителен и към онова, което ти дава представа и за Настоящето.
По някое време М. Севлиевски спомена някак и Петко Симеонов – а това е човекът, който даде тласък на Сдружението. Веднъж/пролетта на 1990-а, той надзърна в стаята ми в телевизията и без излишни приказки ми съобщи, че американците предлагали да оглавя организация за изборите, а те щели да помагат със съветници. Идеята сигурно е била на Петко – в онзи момент „Всяка неделя“ бе в апогея си, а той като опитен социолог бе наясно с това. Той е кръстникът, макар че не носеше бермуди, той ме мотивира да кредитирам едно все още неясно начинание. Бре, поне споменавайте тия хора. Но една от особеностите на Мазнята е надуването на собствените балони.
Мая мина като конницата на Будьони и през яхтения скандал. Да припомня – припомнянето е един от начините да се изгази някак през Мазнята. През май 2003-а стана известно, че няколко влиятелни фигури от „Царската“ партия са заснети на яхта в Монако - кротко играят карти с известни български контрабандисти. Царчетата са финансовият министър Милен Велчев, транспортният Пламен Петров, депутатът Миро Севлиевски. Те си менкат картите с Иван Тодоров – Доктора и Пепи Амигоса. Няколко време след пасторалната яхтена сценка, мерцедесът на Доктора е взривен, докато се движи по Цариградско шосе. При полицейския оглед намират в куфарче в багажника въпросните снимки. Цяла София говори за тях, макар да са ги видели само няколко високопоставени лица от специалните служби. Очаква се балтията да се стовари над царчетата. Докато Будьони прекосяваше и този сюжет, чухме фразата, че след яхтената история Бойко си подал оставката. Толкова.
Сега да вметна още един лек срещу Мазнята – това е четенето. Ако искаш да изясниш нещо, не забравяй, че всички пишем, макар и в различно време, едно дълго-предълго изречение. Ето какво може да открие онзи, който иска да се пребори с Мазнята, в книгата ми „Кеворк проговаря. Необичайни срещи“, 2008 година.
  
„23 ноември 2003
Бойко звъни, току-що се е върнал от Германия. „Променил ли си отношението си към мен?” – пита.
„Не – казвам, - защо да го променям?”
„Аз съм длъжен да проверя” – засмива се Бойко.
Тази откритост го прави много симпатичен. Затова има успех.
Предната вечер сме имали тежък разговор с Миро Севлиевски – ще участва във „Всяка неделя” и за първи път ще покажем прословутите яхтени снимки. Ставало е дума, естествено, и за ролята на Бойко в този скандал.
Звъня на Миро и го питам, дали е споменавал някъде за разговора ни.  
„Не, но и на мен ми звъня Бойко” – отвръща Миро.
***
Някои подробности от яхтения скандал/Бел.: Споделени с мен от Бойко.
На 4-и май 2003 Бойко се чул с шефа на НСБОП Румен Миланов, и от него разбрал, че Петканов/вътрешният министър е при тях. „Защо аз не знам?” – попитал Бойко. „Не е моя работа, министърът решава кого да покани” – отвърнал Миланов.
Бойко отишъл в службата, било някъде около 10,30 часа. Министърът му казал какви снимки са намерили в куфарчето на Доктора след взривяването на мерцедеса му.
„Всички мълчаха и гледаха, да видят какво ще направя – казва Бойко. – Извадих gsm-а и позвъних на царя. Той не се обади и тогава звъннах на Първанов. Казах му всичко.”
Заминал за кратко в Москва, и на връщане оттам отишъл веднага при царя, понеже той го извикал.
Царят три пъти му казал: „Значи се насадихте!”
„Не съм се насадил – отвърнал Бойко, - аз не съм бил на яхтата!”
„Насадихте се!” – казал пак царят.
„Не съм – отвърнал Бойко, - защото аз не съм бил с Доктора!”
„Насадихте се!” – потретил царят.
Тогава Бойко излязъл, издиктувал на секретарката на царя оставката си и я оставил в деловодството на Министерския съвет.
***
Минута след като приключвам интервюто с Миро Севлиевски за яхтения скандал/23 ноември, получавам sms от Бойко : „Много здраве от Доктора”.“
Това го има на тепсия в книгата – остава някой да продължи оттам-нататък.
Какво има предвид „Царят“, когато казва „Насадихте се“ – и то три пъти.
Очевидно се съмнява в Бойко – но не приема оставката му, защо?
Това е един от най-важните сблъсъци на Прехода: Главният секретар на МВР срещу някои от най-активните/влиятелните царчета. Бойко проявява изключителна ловкост и дава ясен знак, че никак не е за подценяване.
Тъй или иначе, това е началото на края на „Царската“ партия.
Както и началото на неудържимия възход на Б.Б.
А Симеон би трябвало да каже „Значи ни насадихте“ – и да го повтори трийсет пъти.
 


Тагове: Кеворк Кеворкян, Прехода, Желю Желев, "Всяка неделя", Иван Костов, Нов български университет, АОНСУ, Радой Ралин, Борис Димовски, Симеон, Андрей Луканов, "Фашизмът срещу фашизма", Людмила Живкова, Павел Писарев, Мая Костадинова, Мирослав Севлиевски, Роналд Рейгън, БСЧИ, Бойко Борисов, Гроздан Караджов, Красен Кралев, Петко Симеонов, Будьони, яхтен скандал, Милен Велчев, Пламен Петров, Иван Тодоров-Доктора, Пепи Амигоса, "Необичайни срещи", Румен Миланов, Петканов, Георги Първанов

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2021 Всички права запазени.