Голямото плямпане
 
Ако съдим по социалните мрежи, публиката е разделена на две: едни смятат, че трябва да сме горди, понеже Кубрат/Боксьорът издържа на як бой, направо е шампион в това отношение. Други пък са убедени, че боят си е бой и няма защо да се хвалим. Не се наемам да кажа, кои са повече: мазохистите или реалистите.
Но очевидно сме готови да се сръфаме и заради един келяв боксов мач. Е, този идиотизъм вече е непоносим, дори за едно полупобъркано общество като нашето. Все пак, и в българското пощръкляване трябва да има някаква мярка.
Защо немалко хора се усещат приповдигнати и от най-позорното поражение – какво ги направи такива? И защо нищо не може да ги разубеди – сякаш тъкмо те са увредени от 116-те точни удари на Джошуа. А когато въпросното поражение се приема и като „саможертва“ - това вече е знак, че важни критерии са окончателно поразени. И всичко това се случва тук, където имаме навика да виждаме дори диамантите като обикновени камъни, да търсим кусури на всекиго.
Напоследък обаче сме свидетели на нещо парадоксално: Загубата възгордява доста хора – колкото е по-скандална/шумна, толкова по-добре, до степен, че те сякаш я предпочитат пред една кротка победа, постигната от един ненатрапчив победител – той вероятно ще им изглежда безинтересен, сив, скучноват, и подозрителен, понеже не е ясно, на колко маризане издържа.
Отгоре на всичко, Мазохистите размятаха/развяваха като парцал „България“ – тя трябвало да се гордее от фиаското в Лондон, както и всеки неин поданик – в противен случай няма да е „истински българин“ и Каракачанов ще му отнеме паспорта, за да го връчи на някой македонец. Представата обаче за въпросния „истински българин“ отдавна е размита. От три десетилетия всевъзможни инвалиди обсебват публичното внимание, предполага се, че са „българи“, понеже се навъртат наоколо. Обаче мнозина от тях, ако не и всички, също ще изпитат сериозни затруднения, ако трябва да пояснят, какво означава „истински българин“. А и това изобщо не ги интересува. В същото време, всевъзможните недоимъци и дори страдания на обикновените български хорица стават все по-очевидни. Възможно ли е тези страдания да поощряват интереса/пристрастието към Губещия, към Загубата? За жалост, това е напълно изключено. Друго пали фитила на Мазохистите.
Върхът бе посрещането на Загубилия с гъдулки - само хляб и сол бяха забравили да включат в ритуала. И всичко това се прави съвсем искрено, това е най-озадачаващото – сякаш сме я докарали дотам, че ни харесва да ни бият кой където ни свари, и за каквото намери. Погледнато по на едро, то си е и така - рядко си позволяваме да изразяваме несъгласие, ние сме една кротка държавица, която е готова да се съгласи с всичко, ние сме талантливи съглашатели, съгласието е истинската ни природа, в състояние сме, примерно, едновременно да строим и да не строим „Южен поток“.
В случая с боксовия мач, възвеличаването на Загубата за Мазохистите изглежда е израз на съпричастие/съпреживяване; има и елемент на себе-припознаване в губещия, в аутсайдера. Това пък ражда всевъзможни преувеличения, те са утехата за тези хора. Загубата се приема от тях вече като нещо величаво, Загубилият е видян като някакъв опълченец, като герой от онази Шипка, като човек, който брани всички останали – макар и проснат по гръб на ринга, което си е доста неудобна поза за героични дела, както и да я погледнеш. Но и това не отрезвява Мазохистите.
Може да търсим във всичко това отпечатък от Провалът на Прехода. От 30 години милиони хора у нас усещат през собствената си съдба измъчените напъни на една губеща държава, застанала гърбом към обикновените хорица – както един напълно объркан боксьор в отчаянието си застава гърбом към съперника си, който очевидно е по-добър. Това е безсрамие, рядко срещано в този спорт. Затова и амнистирането на Загубата изглежда направо като проява на налудност. То се съпровожда и от една нарастваща агресивност, проявявана както от героя на тази история, така и от неговите апологети. Имаме усещането, че те биха останали разочаровани, ако в един момент той започне да печели. Предпочитат го объркан/ошашавен да защитава „българското“ – тази странност по-лесно може да бъде разгадана, все пак всички обитаваме една държава, която е несигурна в доста отношения, намира се в един нескончаем нокдаун.
Станахме свидетели на Голямо плюскане/словесно, чуха се невероятни неща – например, че руснаците били виновни за Загубата, понеже боксовата им система била остаряла, пък ние все още сме я предпочитали.
Някои известни личности, самите те много успешни спортисти, се заеха с продажба на великодушие, колкото допълнително да поощрят Мазохистите. Дори и космонавтът Георги Иванов, един истински герой, намери утешителни думи, за да оправдае Загубата – той, който е виждал звездите отблизо и би трябвало да е по-пестелив, когато оценява земните ни подвизи, полуподвизи и очевидни насирания, ако си позволя и аз известно великодушие, когато търся точната дума за Загубата.
Разбира се, няма бъркотия, в която да не е замесен и Бойко, за него сякаш е измислена фразата „На всяка манджа мерудия“ – но на него това му отива, ръси мерудия от години, дори ще ни липсва, ако не го прави. Той се обади в началото на тази история, за да поощри Боксьора, но сетне си спести усилията да го утешава. В това отношение е много прагматичен - отлично знае, че утешенията не вършат работа и затова не си губи времето с тях. Доста хора, и то не от днес, търсят прилики/общото между него и Боксьора. Това е несъстоятелно – има известни прилики единствено в изразяването им и нищо повече. Забелязва се обаче известен стремеж у Боксьора да имитира Вожда, да се представя като негов съмишленик – нещо като спаринг-партньор. Това подхранва у мнозина убедеността, че и той може да пристане в политиката – по нашите стандарти е готов за това, притежава нужната словесна разпасаност, с лекота измества реалното с фантазно и пр. След пердаха в Лондон, събужда и състрадателност, която също може да му свърши работа в политиката, поне за известно време. Иначе, ако обелим външното, двамата са съвършено различни: Бойко се изживява открай време като Стопанина на държавата, което го кара непрекъснато да върши нещо, това не може да му се отрече; другият действа главно с устата, в това е неудържим; усърден продавач е на „патриотизъм“, който пък събужда известна неловкост, заради начина, по който е артикулиран. За Бойко „патриотизмът“ е мътна вода, той е патриот главно на самия себе си.
Двамата са съвършено различни по мащаб – Падишаха и неговия поклонник. Единият – поклонникът – се изживява със закани, дори когато е проснат в безпомощно състояние/“Ти ще ме запомниш“.
Другият, при всички изпитания, през които трябва да лавира, все още изглежда неуязвим. Изборите през март ще потвърдят това.
А в Аржентина щели да пускат банкнота от хиляда песос, с която да увековечат Дон Диего – образът му, от едната страна, а на другата - фотос на гола му, вкаран с „Божията ръка“. Идиоти. Така той ще бъде опозорен завинаги по един безподобен начин – харчиш си песото, и всеки ден се сещаш за шашмата на Диего. Прекаленото преклонение накрая винаги се изражда в нещо безсрамно.
Този гол е най-позорната измама в историята на футбола - а така искат да го превърнат в нещо свещено, да натикат в специален трон Лъжата.
Все пак, Марадона е гениален спортист и заслужава известно снизхождение. Но като оставим настрана фалшивите му отношения с Бог, най-дразнещи са сравненията, които се правят между него и Пеле. Да решиш, че аржентинецът, чийто живот бе изпъстрен с екзотични крайности, е по-велик от Пеле е все едно да приемеш, че Тайсън е по-велик от Мохамед Али, понеже отхапа част от ухото на Холифийлд.
Нашите Мазохисти биха настоявали да се направи специален музей на отхапаното парче.


Тагове: Кеворк Кеворкян, Кубрат Пулев, Бойко Борисов, Красимир Каракачанов, Прехода, Георги Иванов, Марадона, Пеле, Тайсън, Мохамед Али, Холифийлд

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2021 Всички права запазени.