Кой изяде 7 юни
Фейсбук, 12 юни 2020 г.

Всяка година на 7 юни – денят, когато се проведе знаменития предизборен митинг на СДС през 1990 година – се вдига обичайната олелия: какво се случи с онзи паметен ентусиазъм, къде изчезнаха надеждите, кой ни прекара кротичко и пр.
С една дума - кой изяде патоса на 7 юни?
Ами, вие/от СДС си го изядохте – и още се облизвате лакомо.
И затова, дори спомените си изскимтявате все по-тихичко.

Единици са свидетелите, и скоро съвсем няма да ги има, като Петко Симеонов: истински интелектуалец, честен ум, летописец, на когото спокойно можеш да се довериш.
Сърцето ме заболя, когато го видях в един кратък репортаж миналата неделя – защото срещата с него ни подсеща, че той и такива като него са представители на един изчезващ вид, цяло чудо е, как е оцелял сред вахканалията на последните три десетилетия, сред крясъците на приспособенци и словоблудци, на отвратителни нищожества – които извратиха до крайна степен представата за Промяната/1989, които и досега фалшифицират със зурлите си Истината.

Те са като ония свине от лагера в Белене, на които понякога подхвърляли трупа на някой лагерник, такава е поне легендата – на тия пък им оставиха, така е и досега, да оглозгват трупа на Истината.
Лапачи безподобни – но ако им кажеш, че са изяли и 7 юни, изобщо няма да те разберат.

Говоря за приспособенците, които се навъртаха във и край върхушката на СДС, които с подлости и лакти избутаха истинските страдалци оттам, хората, които можеха да проумеят идващите измами и беди.
Лъскачи, които се самофалшифицираха усърдно.
Разбира се, не пропускаха и те да се изфукат със 7 юни – макар че ентусиазмът на този ден нямаше нищо общо с кръчмарските им душички.

Свършиха интервюто с Петко и той се затътри уморено към блока си в „Люлин“ – оттам, откъдето и беше дошъл преди 31 години, за да придаде свяст на онова СДС. И не пропусна да отбележи този факт.
Гледах отдалечаващият се силует на Петко – и вместо жал, ме обзе една неочаквана приповдигнатост. Лесно ще ме разберете – само си припомнете лъстивата особа Асен Агов, примерно.

А Петко беше Булдогът на СДС. Нарочно не се сближавах прекалено с главните лица на СДС – като изключим Желев, Петър Дертлиев и още един-двама. И без друго ги представях често във възстановената „Всяка неделя“, правех го дори с прекалено пристрастие. На първия митинг на опозицията/18 ноември 1989-а имаше плакати в подкрепа на „Всяка неделя“, обаче „опозицията“ беше още в насипно състояние.
Всичко се случваше в предаването ми, никой не съществуваше, ако не беше миросан в студиото ми. Не беше точно като в „Котън клуб“ на Копола - „Тук случайни хора няма“, но този лаф сякаш бе създаден и за „Всяка неделя“.

Петър Дертлиев, вън от всякакво съмнение, беше най-блестящият оратор в новата ни история. В знаменитата пресконференция, която организирах със стачкуващите студенти, бързо стана ясно, че е любимец на студентите – комунистите си мълчаха, Желев – също, нямаше смисъл да се състезаваш с бай Петър.
Той имаше някаква слабост към мен, само кротко/кратко ме ругаеше, че серкмето/мрежата, с която вадя от мътното хероите на СДС, е прекалено ситно, та не може да се оттича боклукът. Прав беше, той винаги беше прав.

Затова комунистите го имаха за смъртоносен противник, затова го бламираха за президентския пост – уж бил казал, че ще ги беси по уличните стълбове. И затова приспособенците си падаха по екземпляри като Агов – той и досега беси комунизма, обаче на думи. Никой не се плаши от заканите на лекета-приспособенци.

Въпросното лице за няма и два месеца смени два предизборни митинга - отначало се беше дюздисал на комунистическия пред БНБ, сетне пристана на СДС, веселата невеста.
СДС още след 1991-92 година започна да подяжда 7 юни. И сетне всичко приключи. А сега вече никой не се сеща за Дертлиев – в замяна охотно канят Агов, примерно, защото написал някаква книжка.

Целият му телевизионен „принос“ се изчерпва със заглавието й – „Добър вечер, госпожи и господа“. Като програмен директор на телевизията, с целия си акъл го натиках в двойка с Нери Терзиева, за да водят централните новини, там се гевезеше с „госпожите и господата“ – вместо да му бия шута към Мозамбик или Ангола, където преди Промяната правеше тъпите си филмчета за комунистическите революционни движения и едновременно пишеше книгата си срещу американския империализъм.

Сетне той светкавично се ориентира, влезе под полата на „новото“ СДС, там вече деряха с лакираните си нокътчета разни одиозни типове; още по-сетне го нагласиха и за шеф на телевизията, за да остави след себе си едно отвратително признание – „Телевизията върви след победителите“. Отврат, само един гарсон може да изплюе такова нещо – и такива дивотии също скършваха 7 юни. Постепенно започнаха да забравят за митинга на „Орлов мост“ – а то и повечето от новите шансони изобщо не бяха участвали в него. Някаква сбърканост започна да се надига.

Дертлиев ме заведе при австрийския канцлер Враницки, бях свидетел как го посрещаха и на други места в чужбина. Обаче „моите“ американци от Националния демократически институт/САЩ, с които създадохме БСЧИ/Българското сдружение за честни избори, нещо не го харесваха, сигурно им се е виждал прекалено независим.

А Желев беше едновременно мекушав и упорит по селски. Мекушавостта си криеше с продължителни паузи, които трябваше да минават за върховни размишления. Беше любопитен за някои ненужни, не особено прилични неща – например, веднъж дълго ме подпитваше, дали човек от близкото обкръжение на Симеон не е обратен, сякаш от това зависеше съдбата на демокрацията. Описал съм тия истории в книгата си „Необичайни срещи. От Живков до Ванга“ – сега чопля по нея за ново издание.

Петко беше друго. Булдог. Както те гледа, уж усмихнат - това беше всъщност някакъв тик при него - изведнъж сините му очи започваха да гледат свирепо – знак, че се готви да те захапе. Беше корпоративен, но и неотстъпчив във важното. Комунистите се плашеха от него, Желев им беше по-удобен – дълги паузи и вече са се разбрали, какво точно - никой не знае.

Петко и Павел Писарев бяха приятели, но Петко не пропускаше всяка заран да го събужда с един и същи въпрос: „Ти още ли си шеф на телевизията? Днес ще те махаме!“ Петко направи, като шеф на предизборния щаб на СДС чудо, осигури максимално възможните гласове – и не си спомням да се е дерял като другите, че изборите са фалшифицирани, поне не много настойчиво.
Някои нахалници направиха кариера с реването си по този въпрос, сега мълчат като детеродни органи, понеже днешните избори са ангелски честни.

Два месеца преди изборите, Петко мина през стаята ми в телевизията, за да хвърли от вратата веста, че американците искат да работя с НДИ.
Така се роди знаменитото БСЧИ. Миро Севлиевски направи нещо нечувано: за нищо време осигури 13 хиляди доброволци.
На 10 юни разполагахме с екип наблюдатели от около 80 чуждестранни политици. Вече бяхме сформирали и Обществен съвет на БСЧИ, в който участваше дори американския вицепрезидент Уолтър Мондейл.
Накрая, след изборите, бяхме специално поздравени от Държавния департамент на САЩ – нищо подобно не се беше случвало дотогава, не се случи и по-късно.

Петко е човекът, който може да каже, защо бе изяден ентусиазмът на 7 юни, той е опитен социолог/народовед. Булонките никога не са се интересували от тия неща, а те са съдбовни.
Какъв беше този ентусиазъм, какво криеше в сърцевината си, откъде извираше, новите герои ли бяха причината за появата му - или нещо, което идеше от Народната Тъма. Идва и си отива – и те оставя със зяпнала уста.

Как се подхранва енергията на събития, като това на 7 юни?
Не изключвам някаква роля да е изиграло и Обръщението на американския президент Роналд Рейгън, направено специално за „Всяка неделя“. Излъчих го на 3 юни – представяте ли си, Рейгън говори на Народа и го подканя по-смело да търси демокрацията.
А сега ни бият камшика да купуваме Ф-16.

Докато всичко това се случваше, комунистите дори не си мръднаха малкия пръст. Изглежда, са били наясно, че приспособенците в СДС сами ще изпапкат отредената им част от Народното Въодушевление. Така и стана.

И настъпи мъртвило – споменът за 7 юни започна да изтлява. Гледаха много-много да не го споменават, защото трябваше да отговорят и на един зловещ въпрос: какво направиха, та проиграха въодушевлението на един милион души?

Сетне вкараха Жан Виденов в капана на световните валутни спекуланти. Народът се поразбуди, понеже бръкнаха в джоба му – вече и Йоло Денев можеше да оглави протестите. Костов се показа, като се протягаше лениво.

Той няма отношение към опозоряването на 7 юни. Никога не е харесвал масовките. Неговият апетит не се събужда от въодушевлението на Тълпата, за него това са празни работи.
Но и той прояви известен ентусиазъм, когато се захвана да изкорми националното ни стопанство с криминалната си приватизация. Успя – с изкормването, имам предвид.

И все още минава за герой за някои. Дали те са били на онзи Митинг? Ако имат чувство за хумор, бих им казал: „Пак добре, че не приватизира и „Орлов мост“, откъдето започваше митинга“.

Какво, в крайна сметка, се случи с ентусиазма на 7 юни?
Очевидно е, че никой не успя да го присвои, оставиха го да се оттече, сякаш е някаква мръсна вода, сякаш вече е нещо непотребно, и дори опасно.

Политиката влезе в нова фаза, по-присъща за нея, няма нужда от ентусиазъм, всичко опира до сметките - кой ще се издъни повече, като открадне по-малко.

СДС се превърна в една срамна притурка. Третият храст отдясно в Гробището на Опозорените Надежди.

А какво се случи с обикновените хора от онзи митинг? Ентусиазмът им заседна в гърлото – и никога повече няма да припламне отново в тях. Това е Българският Ентусиазъм – нещо като бенгалски огън. Заради гарсоните, шансоните и останалите леваци.

Петко спомена, как е поръчал на Александър Петров текста на химна на СДС: каквото иска да пише в него, но задължително да има две фрази:
„45 години стигат“ и „Времето е наше“. Нищо подобно не се случи.
Времето никак не стана „наше“, а пък, за да се появи по някакъв магически начин отново ентусиазмът на 7 юни, и 450 години няма да стигнат.

А и новите лъжци са доста по-обиграни и няма да допуснат това.
Комунизмът, макар и фиктивен, изчезна, също и страхът от него – но вижте само, какви нови тарикати/ентусиасти се явиха. Политиката окончателно се превърна в нещо безчувствено – в него място за възторзи няма.

„Дай 50 лева, бате, и си уреден!“ Скоро с този изборен „слоган“ ще си служат и българите – не е честно прекалено дълго да са по-глупави от нашите индийци. В този алъш-вериш място за ентусиазъм няма.

Не споменавайте повече 7 юни, за да не ядосвате Историята.

***





Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2020 Всички права запазени.