Учебник за комунизма - сега, веднага
Фейсбук, 18 март 2016 г.

Наистина е нужно още отсега да се напише учебник за престъпленията на комунизма, както предлагат някои системно разпенени късни антикомунисти.
Сега, веднага.
Защото след още няколко години няма да има кой да опровергава лъжите им.
А пък на Георги Марков ще му направят още един паметник – вече с размерите на Паметника на Съветската армия.

***
Марков така и не се отрече от телевизионния сериал „На всеки километър“, а той беше един от авторите му.
Този сериал беше най-ефектната възхвала на комунистическия идеал.
Той зомбираше, като нищо друго, населението.
Когато се изучават престъпленията на комунизма, несъмнено трябва да се изучават и неговите байрактари.

***
Няма как в раздела „Апологии с пълно гърло на комунизма“ да не попадне и този сериал.
И няма как да не бъде обяснено едно дребно неудобство: защо се е подвизавал Марков - паметникът на днешния антикомунизъм - между авторите на сериала, та дори беше основната фигура там.
Какво е търсел между тия лъжци, за чий чеп е бил сред въпросните нахалници – някои от които, като Павел Вежинов, например, безспорно бяха далеч по-завършени писатели от него.
Учениците направо ще се изцъклят, когато стигнат до този факт: комунизмът е престъпен режим – да, да!, сериалът е безсрамна негова апология – да, да!, какви ги дъвче тогава там Марков, знамето на късния антикомунизъм?

***
Някак трябва да се обясни тази аномалия на децата, които, колкото и да са гламави днес, все ще се изправят пред тази загадка.
Затова не трябва да ги оставят сами да стигнат и до отговора за същността на българския антикомунизъм, защото тогава ще си ебе мамата, както би се изразил бившият министър на просветата проф. Танев.
Впрочем, той веднага прегърна идеята за учебника – прегърна я така, както Живков прегръщаше Брежнев, когато се готвеше отново да го излъже и да измъкне от сенилния кремълски вожд поредната порция аванти за България.
Разбира се, на Танев му е лесно да прегръща – обаче комунизмът някак трябва да се обясни.

***
Марков има една прелюбопитна сказка по Би Би Си – слушал съм я на живо през пращенето на това уж забранено радио.
Днешните антикомунисти не си губеха времето за тия неща – на тях им беше по-интересен комсомолският фестивал „Ален Мак“, но това е друга тема.
Не си спомням, дали по-късно тази сказка влезе в някои от томовете на Марков, но това не е и толкова важно.
В нея става дума, как Живков попада уж случайно – по време на лов в Балкана – на снимачната площадка на някакъв филм /сериала?/, и тогава се случва нещо абсолютно невероятно: облечен в полицейска униформа актьор му рапортува/обяснява, какво снимат и пр.
Гоголевска история – но немалко от антикомунистическите истории са такива.

***
Тази история не ми излиза от главата – тя е великолепна метафора на прескимбичването, на превращенията на късните антикомунисти.
Хубава история, силна, въздействаща.
Но Марков така и никога не се отказа от този филм, който тръбеше: „Ние сме на всеки километър - и така до края на света!“.
За комунистите ставаше дума – но сега може да се отнесе и до късните антикомунисти.
Можеше да направи едно признание – например, какво го е накарало да се оцапа с този филм.
Това щеше да е важен принос в психографията на антикомунизма.
Но не го направи.
Щеше да помогне на днешните храбреци да опознаят себе си, да осмислят и да проумеят късните си напъни.

***
Марков не обясни, пък и никой не би посмял да го пита по онова време, защо все се вреше в най-важните кабинети в Държавна сигурност, защо все се гушеше под крилото на полковник Кюлюмов, който по-късно беше заместник-шеф на Шесто управление, а направи и кариера като писател. Една книга за тайните на ДС, излязла изпод перото на Марков, сигурно щеше да бъде забележително четиво.
Но той спести и това на читателите си.
Заради това по-късно беше много по-лесно да бъде изкаран жертва на същата тази ДС.
Днес трябва да бъде продаван като българският Виктор Суворов – той обаче никога не е писал апологии на комунизма и затова неговите книги се приемат с такова доверие.

***
След време Марков спокойно и необезпокоявано отпътува за проклетия Запад и се установи в Лондон, за да покорява тамошния литературен Олимп.
Нещо изначално невъзможно.
За да се убедите в това, достатъчно е да прочетете някоя и друга книга на Джон Льо Каре, примерно, който доста глуповато е представян като „майстор на шпионския трилър“, а той е истински, първокачествен световен майстор.
Само вижте „Достопочтеният ученик“, продължението на „Дама, Поп, Асо, Шпионин“, което излезе тия дни на български, и сами ще се убедите за каква класа става дума.

***
Вече една дузина летописци разказаха, как са изпращали Марков към Свободата, какво им е казал на прощаване, и пр.
Само дето не успяхме да чуем, как са го изпращали от ДС, какво му е казал Кюлюмов, примерно.
Между другото, той не е единственият случай – има и други, някои от тях дори са били съдени, а след това цъфнаха примерно в Париж.
И досега не дават свестни обяснения, как са направили този номер.
Както и да е.

***
А комунистите продължиха да излъчват сериала „На всеки километър“ - още много и много пъти.
Марков пък си говореше по радиото и громеше комунизма.
Слушаш коментара му, и след това гледаш епизод от сериала – ето това е проява на един начален, все още неосъзнат плурализъм, пълен ташак. Разбира се, с днешна дата може да се приеме и като ритник в слабините на късните антикомунисти.

***
И какво направиха с авторството на Марков комунистите, как го прикриха?
Големи хитреци се оказаха: можеха, след отпътуването му, да заснемат наново началните надписи на сериала, нищо работа.
Те обаче направиха друго: скриха името му с една трепкаща чертичка, колкото и най-големите будали да се сетят какво става.
Слушайте Радио Лондон – и се радвайте, тъпанари такива.
А в наши дни само късните антикомунисти не знаят, какво имаше под оная трепкаща чертичка.

***
Престъпленията на комунизма трябва да се изучават, това е безспорно.
Въпросът е – как?
И кои точно?
Това очевидно трябва да става в един по-широк контекст.
Не да се изтъпани някакъв Андрешко и да проглуши ушите ни какъв страдалец е – нищо, че си е една най-обикновена мишка.
Ще бъде поредният провал на Прехода, ако учебникът се остави в ръцете на някакви неуки тарикати.
Те ще политикантстват с Историята, а знаете, каква им е политиката – колко дребнава и отмъстителна е тя.

***
Сега се готвят да направят един евтин номер: да сравняват българския комунизъм с нацизма.
Тъпаци.
А той трябва да бъде сравняван с българския фашизъм, доколкото го е имало.
Червеният терор след Девети септември 1944-а трябва да бъде сравняван с терора преди Девети.
Но как да го направят, когато някои от най-големите сатрапи след Девети са бащи на някои късни „демократи“ и „антикомунисти“, да не споменавам имена, за да не получи някой дамла.
Един от шедьоврите измежду комунистическите престъпления е атентатът в църквата „Света Неделя“.
Натрупана е вече доста внушителна книжнина за него.
Но и той не може да бъде изолиран и видян вън от контекста на последвалите го „Бели нощи“.

***
Може да станем свидетели и на друго нахалство.
Точно синовете на ония, които са били не само апологети, но понякога и действителни сатрапи на комунизма да пишат за комунистическите престъпления.
Вече от 25 години преглъщаме въпросните синковци да са клисарите на фалшивия български антикомунизъм, на европейските и атлантически ценности.
От 25 години усърдно и с истинска наслада плюят по лицата на бащите си – и все им е сладко, и на едните, и на другите.
Тия типове в никакъв случай не бива да бъдат допускани до какъвто и да е учебник.

***
Тия дни ни занимават с Евгени Дайнов, който бил стипендиант на Секретариата на ЦК на БКП. Здрасти.
На този посткомунистически запъртък отдавна са му изпопадали зъбите – той се насра показно, още когато нарече Костов „Новия Стамболов“.
Това безподобно слагачество е далеч по-осъдително, от това, че е ял белия хляб на „комунягите“.
Ами, Иван Кръстев, чийто баща е бил заместник-завеждащ отдел на ЦК на БКП, но от две десетилетия се препитава като ексхуматор на комунизма.
Давайте го по-кротко – а такива превръщенци ги дръжте на един пушечен изстрел разстояние от въпросния учебник.

***
Намерете време за истинските страдалци, за тяхната истина, за тяхната Голгота - не за лакирани типове като Йордан Соколов, довереника на ЦК на Комсомола.
В една държава, в която има повече апологети на Марков, отколкото на Илия Минев, не може да се напише честен учебник за престъпленията на комунизма.

***
И все си мисля за писателя Йордан Вълчев – той дори не гледаше сериала „На всеки километър“, какво остава да бъде негов автор.
Но в замяна на това беше истински страдалец, също и истински писател, във всеки случай не по-малко значителен от Марков.
Достатъчно е човек да познава само сборника му „Сватба“, за да е сигурен в това.
За останалите му творби да не говорим.
Бил е в лагера Куциян, след това – когато затвориха лагерите – лежа и в Старозагорския затвор.
Ах, как го няма вече, за да направи една психография на примитивния български антикомунизъм.

***
Учебникът не бива да се превръща в поле на мистификации, на маниашки лъжи, на едно срамно надлъгване с Историята.
Освен това, не бива да се превръща и в оправдание, в алиби на Прехода – и на неговите некадърни „строители“, включително и на късните антикомунисти.
А такава опасност реално съществува.

***
А след този учебник трябва да се напише и учебник за Прехода, обезателно.
Все още се надявам да направя една „Инвентарна книга на Прехода“ – като отговор на излязлата преди години „Инвентарна книга на социализма“, която несръчно шаржира същността на онзи строй, който си имаше и своите достояния.

***
Основният въпрос е: кои ще са авторите на учебника, каква ще е тяхната научна състоятелност и честност.
Във време, когато тихомълком се опитаха да отменят дори турското робство, въпросът за авторството е от изключително значение.
И кои ще са неговите рецензенти?
Той трябва да бъде плод на един научен консенсус – а не да следва вятъра в главите на одиозни типове, които минават за „десни“ или антикомунисти.
Младите вече са донейде са зомбирани – като съдя по отзивите им в Мрежата, но все още имат шанса да научат истината от родителите си и от техните родители.

***
За жалост, Истината винаги върви редом с мистификациите – и доста често е безсилна пред тях.
Навремето, пролетта на 1990 година, направих една поредица за лагерите край Ловеч, тя вървя няколко месеца и имаше изключително въздействие върху публиката.
Чуха се потресаващи истории.
Дори генерал Атанас Семерджиев, тогава министър на вътрешните работи, призна в една от книгите си, че е останал поразен.
Но се появиха и някои мистификатори.

***
Има голяма опасност учебникът да повтори някои тъпи номера.
След 1989 година, доста време се твърдяха очевидни нелепици – например, че за 15 дни през месец септември 1944-а са избити 200 хиляди души.
Така се плещеше - може би, защото постепенно участниците в антифашистката съпротива бяха достигнали около 200 хиляди души.
И така Великата Българска Измишльотина постигна своята симетрия.

/Вестник „Уикенд“/

***





Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2020 Всички права запазени.