Владимир Каракашев

КЕВОРК ВЪВ ФЕЙСБУК НОВО!

Начало » Всяка неделя » 77 свидетелства » Владимир Каракашев

ВЛАДИМИР КАРАКАШЕВ:
ПЛАТИХ ДАНЪК НА КОНЮНКТУРАТА

− Г-н Каракашев, вие бяхте един от активните сът-

рудници на програмата до края на 1989 година. Защо толко-

ва често ви канеше Кеворк?

− Кеворк е голям професионалист и обича да се обграж-

да с професионалисти. Лаская се от мисълта, че в мое лице е

видял такъв човек. Мен много хора ме мразят, но дори и вра-

говете ми ме признават за професионалист. Кеворк не пра-

веше компромиси. След събитията през 1989 година чух, че с

моето участие е искал да създаде баланс спрямо някои други

събеседници. Тъй като аз бях и съм човек на социалистическа-

та идея, някои намекваха неоснователно, че Кеворк ме е ка-

нел, за да се хареса това обстоятелство на хора от горните

етажи на властта. Смятам тази теза за доста наивна.

Кеворк се грижи преди всичко за професионалното из-

висяване на своите предавания. Той ме канеше да говоря по

някои доста заплетени случаи, доверявайки се на моите кри-

терии. Така беше например, когато за първи път по нашата

телевизия се излъчи известното италианско шоу „Фантас-

тико“. Вдигна се голям шум. В окръжния вестник на партия-

та в Михайловград излезе много остра статия и се атакува-

ше италианската програма, която била проводник на буржо-

азното влияние, че това е една порнография − може би защо-

то от време на време балерините си разтваряха краката?!

Кеворк ми зададе въпрос за шоуто и аз защитих „Фантасти-

ко“. След което същият вестник написа зловеща статия за

Кеворк, а той пък даде под съд главния редактор на партий-

ния орган.

Помня и друг случай. В Народния театър се играеше

„Дон Жуан“, а в главните роли бяха Стефан Данаилов и Велко

Кънев. Аз разкритикувах този спектакъл, даже деликатно го

отрекох, и то в присъствието на Стефан Данаилов, който

заедно с мен беше в студиото.

− Стефан Данаилов разсърди ли се тогава?

− Не, ние сме приятели. Той е човек, който търпи и но-

си критика. Никога не е възразявал, макар и да си има свое мне-

ние.

− Кой ви е бил най-сърдит за критиките?

− Аз започнах да работя като критик много млад, през

1952-ра. Бях на 21 години. В Народния театър излезе спекта-

кълът „Ромео и Жулиета“ с всички звезди − Апостол Карами-

тев, Спас Джонев, Андрей Чапразов, Олга Кирчева, Ирина Та-

сева. Тогава написах в списание „Театър“ разгромяващата ста-

тия „Не по шекспировски“. Главен редактор беше моят про-

фесор Гочо Гочев. Режисьора на спектакъла Сърчаджиев вече

го смятаха за класик. След статията той се беше заканил да

ме бие. Веднъж в Руския клуб ме видя и ми каза: „Ще ти скъсам

ушите, хлапак с хлапак.“ Но той беше благороден човек и след

това отношенията ни се подобриха. Аз написах положител-

на статия за неговата знаменита постановка „В полите на

Витоша“ с Любомир Кабакчиев и Славка Славова в главните

роли. Този спектакъл показа нов поглед не само към Яворов, а

и към българската класическа драматургия.

− Винаги ли сте критикували по съвест?

− Винаги съм се стремял да казвам истината и да защи-

тавам своите възгледи и становище. Не съм светец. Нашето

поколение, така нареченото следвоенно, плати дан на някои

идеологически заблуди и има моменти, когато плащахме да-

нък на конюнктурата. Няма да се оправдая със станалата ба-

нална фраза: „Такова беше времето“, но може ли човек да бъде

свободен от времето си? Известни са случаи, когато гении

критици са се самозаблуждавали катастрофално в своите

оценки. Великият Белински пише първо една унищожителна

статия за комедия на Грибоедов, а следващата година пише

блестяща статия за същата пиеса.

В българската литература също има фрапиращи случаи.

Най-драстичният е, че Пенчо Славейков доказва пълната фал-

шивост и художествена несъстоятелност на баладата „Ха-

джи Димитър“ от Христо Ботев. Да не си помислите, че ис-

кам да се сравнявам с гениите. Не, аз съм един обикновен тру-

женик на критическото перо. Когато към мен се отправят

бележки, приемам някои аспекти. Прави ми обаче впечатле-

ние, че заради пет статии се зачерква цялото ми творчест-

во от 16 книги, над 1000 статии и студии, преведени на де-

сетки чужди езици. Вниманието се съсредоточава върху ста-

тиите, в които съм платил дан на конюнктурата или съм

сбъркал, увлякъл съм се и съм пострадал от някакво естети-

ческо късогледство.

− Добре, но какво ви накара да напишете унищожител-

на статия за филма „Една жена на 33“?

− Накара ме собственото ми мнение. Първо, не е вярно,

че този филм е бил спрян. Той вървя без особен успех две сед-

мици в софийските салони. За това има статистика. Гледах

го и искрено ще ви кажа, че не ми хареса. Даже ме раздразни

със схематизма на сценария. Режисьорът Христо Христов

правеше опит да излезе от „драматургията“ на автора Па-

пазов. Аз подцених за съжаление социалната роля и значение

на този опит, който критично показваше някои морални ас-

пекти на нашето социалистическо общество. Още февруа-

ри 1990 година написах в „Работническо дело“ самокритика и

обясних цялата история. Има и още един момент, който се

забравя. Тази статия я предадох в осем страници и правех

естетически анализ на филма. Когато видях отпечатана пуб-

ликацията в „Работническо дело“, вече беше станала 13 стра-

ници. Имаше обобщения, цитати от Тодор Живков. Опитах

се да протестирам, но ми беше казано недвусмислено, че ня-

ма смисъл. Не искам да обвинявам никого. Аз съм си виновен.

− С очите си видях, че вие и Христо Христов сега сте

приятели, а не смъртни врагове.

− Да, ние сме в добри отношения. През 60-те години

голям шум се вдигна за пиесата на Коста Странджев „Боро-

вете умират прави“. Христо Христов я постави в Пловдив-

ския драматичен театър. Тогава написах възторжена статия

и намерих хитър начин да я публикувам в „Отечествен

фронт“. Имах доста ядове, но не искам да се правя на герой.

След „Една жена на 33“ Христо беше анатемосан и постави

тогава в Пернишкия театър „Мъртвешки песнивец“ на Ва-

лентин Караманчев. За него също се вдигна много шум. Оти-

дох, гледах го и написах възхвалителна статия в „Литерату-

рен фронт“. Тези неща обаче се забравят.

− „Всяка неделя“ ви направи доста популярен. Сигурно

сте много благодарен на Кеворк за това?

− Благодарен съм на Кеворк за три неща. Първо, той ле-

гитимира художествената критика от екрана на Българска те-

левизия. Направи естетическия анализ достояние на хората.

Нашите мисли достигаха до една огромна аудитория. Преди

това мен ме знаеха тесен кръг хора от интелигенцията, защо-

то пет години бях главен редактор на вестник „Народна кул-

тура“, откъдето ме уволниха. Две години и половина бях без

работа, но да не ги говоря тези неща, че пак ще кажат, че се

правя на герой. Ако някой от сегашните така наречени демок-

рати имаше моите приключения с тоталитарната власт, ще-

ше да направи голяма кариера. Но аз не обичам да викам „Разп-

ни го“ на онова, на което съм казвал „Осанна“. Не е достойно, а

човек трябва да запази достойнството си.

Второто, за което съм благодарен на Кеворк, е, че ние с

него никога не сме се договаряли предварително за въпроси-

те, които ще ми зададе. Той беше виртуоз на импровизация-

та. Това е най-силното качество на неговото журналисти-

ческо майсторство. Често пъти аз си подготвях на листче

някакви изречения, но той ми казваше: „Я остави листчето“

и почваше откъдето си иска. Така ме караше да бъда непос-

редствен.

Третото е, че Кеворк никога не цензурираше нашите

оценки, макар че сме имали остри реплики на екрана.

− Във „Всяка неделя“ вие например сте представяли пи-

еса, поставена от Вили Цанков, а в същото време се знае, че

не харесвате този режисьор.

− Нещата са по-сложни. С Вили Цанков се знаем още от

академията. Бях 19-годишен хлапак и един ден се разхождах

като някакъв Цезар по тесните коридори на някогашния ВИ-

ТИЗ. Срещна ме Вили, който беше странна птица. Той ходе-

ше облечен в кадифе, когато всички вървяхме разгърдени. Но-

сехме комунистически каскети, а той имаше барета. Извика

ме и аз се поласках, тъй като знаем, че той не допуска много

хора до себе си. Това става през 1951 година, значи все едно в

средните векове. Покани ме на репетицията на „Без зестра“

на Островски. Като свърши, ме попита какво мисля, аз се сму-

тих и смутолевих няколко думи. Тогава той ми каза: „От те-

бе ще излезе нещо.“ Като беше в Младежкия театър, много

го защитавах. Написах положителни статии за постанов-

ките му „Леа“ и „Както ви се харесва“. След това направи

„Ромео и Жулиета“, която никак не ми хареса, и го разгромих.

Това беше голямо принизяване на Шекспир. Тогава нашите от-

ношения се поразвалиха, но останахме приятели. През 1991

година се срещнахме и той ми каза: „Къде си бе, толкова вре-

ме не съм те виждал?“, и аз му отвърнах: „Все още съм жив. Не

са ме убили.“ Той ми каза, че след като досега не са го направи-

ли, няма да ме убият.

Вили е високомерен човек, аристократ, с изтънчен вкус.

Аз не съм привърженик на неговата естетика в театъра, но,

Боже Господи, нека да цъфтят всички цветя, както беше ка-

зал Мао Дзедун навремето.

− Какво не харесвахте във „Всяка неделя“?

− Написах навремето една статия в „Работническо де-

ло“ и моята основна бележка беше, че в програмата има нот-

ки на всеядност. Това предаване би спечелило, ако се съсредо-

точи в областта на културата. Преди имаше повече поли-

тика, отколкото трябва. Необходимо е да се центрира проб-

лематиката.

− Какво загуби интелигенцията, когато спряха програ-

мата?

− Загуби своята трибуна, от която се чуваха различни

мнения. Сега си спомням думите и на знаменития български

критик Цветан Стоянов, който казваше − Българският на-

род няма нужда от култура, има нужда от образование. Ка-

то гледам редица днешни предавания по телевизията, с дъл-

бока носталгия си спомням за „Всяка неделя“. Полуграмот-

ността, ужасната фактологическа бърканица и кичът нах-

луха в нашата телевизия.

− Кои събеседници на Кеворк няма да забравите никога?

− Диалогът му с Амосов беше ходене по ръба на бръсна-

ча. Кеворк показа голяма част от съветската интелигенция

на екрана.

− Ако трябва да обобщите − какво е за вас „Всяка неде-

ля“?

− Високопрофесионално предаване, където почти вина-

ги балансирано се представяха различни гледни точки върху

духовността на тогавашна България. Това беше единстве-

ното място в телевизията, където имаше полемика.

− Вие сте стояли зад кулисите на предаването. Какво

виждахте от там?

− Още от годините на моята младост стоях зад кули-

сите на театъра. Много е важно да знаеш какво става там.

Уви, днешните наши студенти познават театъра само от

парадния му вход. Стоях и зад кулисите на телевизията. Във

„Всяка неделя“ имаше желязна организация. Кеворк знаеше как-

во може да свърши всеки един от екипа му. Беше остър и ка-

тегоричен. Крещеше, като станеше някой гаф. Седял съм на

едно столче и наблюдавах диалозите му. Следях паузите му,

учудения му поглед, исках да разбера механизма, тайната му.

− Е, каква е тайната на Кеворк?

− Тайната на таланта. Това е Божа работа и нея никой

досега не е обяснил.

− Съжалявате ли за някоя ваша критика?

− За нито една. Дали съм грешал, или не, това е въпрос

на историята.

− Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото

на „Всяка неделя“?

− Никога. Вярвам в обективната истина.

− Ако днес сте събеседник по желание, какво ще оста-

вите от вас в споменика на „Всяка неделя“?

− Една мисъл на Толстой − „Прави каквото трябва, пък

да става какво ще.“

ЛИЧНОСТИ

Събеседник по желание / Гореща линия

© 2006 - 2025 Всички права запазени.