English
Deutsch
Русский

























     ВЛАДИМИР КАРАКАШЕВ:
     ПЛАТИХ ДАНЪК НА КОНЮНКТУРАТА

     − Г-н Каракашев, вие бяхте един от активните сът-
рудници на програмата до края на 1989 година. Защо толко-
ва често ви канеше Кеворк?
     − Кеворк е голям професионалист и обича да се обграж-
да с професионалисти. Лаская се от мисълта, че в мое лице е
видял такъв човек. Мен много хора ме мразят, но дори и вра-
говете ми ме признават за професионалист. Кеворк не пра-
веше компромиси. След събитията през 1989 година чух, че с
моето участие е искал да създаде баланс спрямо някои други
събеседници. Тъй като аз бях и съм човек на социалистическа-
та идея, някои намекваха неоснователно, че Кеворк ме е ка-
нел, за да се хареса това обстоятелство на хора от горните
етажи на властта. Смятам тази теза за доста наивна.
     Кеворк се грижи преди всичко за професионалното из-
висяване на своите предавания. Той ме канеше да говоря по
някои доста заплетени случаи, доверявайки се на моите кри-
терии. Така беше например, когато за първи път по нашата
телевизия се излъчи известното италианско шоу „Фантас-
тико“. Вдигна се голям шум. В окръжния вестник на партия-
та в Михайловград излезе много остра статия и се атакува-
ше италианската програма, която била проводник на буржо-
азното влияние, че това е една порнография − може би защо-
то от време на време балерините си разтваряха краката?!
Кеворк ми зададе въпрос за шоуто и аз защитих „Фантасти-
ко“. След което същият вестник написа зловеща статия за
Кеворк, а той пък даде под съд главния редактор на партий-
ния орган.
     Помня и друг случай. В Народния театър се играеше
„Дон Жуан“, а в главните роли бяха Стефан Данаилов и Велко
Кънев. Аз разкритикувах този спектакъл, даже деликатно го
отрекох, и то в присъствието на Стефан Данаилов, който
заедно с мен беше в студиото.
     − Стефан Данаилов разсърди ли се тогава?
     − Не, ние сме приятели. Той е човек, който търпи и но-
си критика. Никога не е възразявал, макар и да си има свое мне-
ние.
     − Кой ви е бил най-сърдит за критиките?
     − Аз започнах да работя като критик много млад, през
1952-ра. Бях на 21 години. В Народния театър излезе спекта-
кълът „Ромео и Жулиета“ с всички звезди − Апостол Карами-
тев, Спас Джонев, Андрей Чапразов, Олга Кирчева, Ирина Та-
сева. Тогава написах в списание „Театър“ разгромяващата ста-
тия „Не по шекспировски“. Главен редактор беше моят про-
фесор Гочо Гочев. Режисьора на спектакъла Сърчаджиев вече
го смятаха за класик. След статията той се беше заканил да
ме бие. Веднъж в Руския клуб ме видя и ми каза: „Ще ти скъсам
ушите, хлапак с хлапак.“ Но той беше благороден човек и след
това отношенията ни се подобриха. Аз написах положител-
на статия за неговата знаменита постановка „В полите на
Витоша“ с Любомир Кабакчиев и Славка Славова в главните
роли. Този спектакъл показа нов поглед не само към Яворов, а
и към българската класическа драматургия.
     − Винаги ли сте критикували по съвест?
     − Винаги съм се стремял да казвам истината и да защи-
тавам своите възгледи и становище. Не съм светец. Нашето
поколение, така нареченото следвоенно, плати дан на някои
идеологически заблуди и има моменти, когато плащахме да-
нък на конюнктурата. Няма да се оправдая със станалата ба-
нална фраза: „Такова беше времето“, но може ли човек да бъде
свободен от времето си? Известни са случаи, когато гении
критици са се самозаблуждавали катастрофално в своите
оценки. Великият Белински пише първо една унищожителна
статия за комедия на Грибоедов, а следващата година пише
блестяща статия за същата пиеса.
     В българската литература също има фрапиращи случаи.
Най-драстичният е, че Пенчо Славейков доказва пълната фал-
шивост и художествена несъстоятелност на баладата „Ха-
джи Димитър“ от Христо Ботев. Да не си помислите, че ис-
кам да се сравнявам с гениите. Не, аз съм един обикновен тру-
женик на критическото перо. Когато към мен се отправят
бележки, приемам някои аспекти. Прави ми обаче впечатле-
ние, че заради пет статии се зачерква цялото ми творчест-
во от 16 книги, над 1000 статии и студии, преведени на де-
сетки чужди езици. Вниманието се съсредоточава върху ста-
тиите, в които съм платил дан на конюнктурата или съм
сбъркал, увлякъл съм се и съм пострадал от някакво естети-
ческо късогледство.
     − Добре, но какво ви накара да напишете унищожител-
на статия за филма „Една жена на 33“?
     − Накара ме собственото ми мнение. Първо, не е вярно,
че този филм е бил спрян. Той вървя без особен успех две сед-
мици в софийските салони. За това има статистика. Гледах
го и искрено ще ви кажа, че не ми хареса. Даже ме раздразни
със схематизма на сценария. Режисьорът Христо Христов
правеше опит да излезе от „драматургията“ на автора Па-
пазов. Аз подцених за съжаление социалната роля и значение
на този опит, който критично показваше някои морални ас-
пекти на нашето социалистическо общество. Още февруа-
ри 1990 година написах в „Работническо дело“ самокритика и
обясних цялата история. Има и още един момент, който се
забравя. Тази статия я предадох в осем страници и правех
естетически анализ на филма. Когато видях отпечатана пуб-
ликацията в „Работническо дело“, вече беше станала 13 стра-
ници. Имаше обобщения, цитати от Тодор Живков. Опитах
се да протестирам, но ми беше казано недвусмислено, че ня-
ма смисъл. Не искам да обвинявам никого. Аз съм си виновен.
     − С очите си видях, че вие и Христо Христов сега сте
приятели, а не смъртни врагове.
     − Да, ние сме в добри отношения. През 60-те години
голям шум се вдигна за пиесата на Коста Странджев „Боро-
вете умират прави“. Христо Христов я постави в Пловдив-
ския драматичен театър. Тогава написах възторжена статия
и намерих хитър начин да я публикувам в „Отечествен
фронт“. Имах доста ядове, но не искам да се правя на герой.
След „Една жена на 33“ Христо беше анатемосан и постави
тогава в Пернишкия театър „Мъртвешки песнивец“ на Ва-
лентин Караманчев. За него също се вдигна много шум. Оти-
дох, гледах го и написах възхвалителна статия в „Литерату-
рен фронт“. Тези неща обаче се забравят.
     − „Всяка неделя“ ви направи доста популярен. Сигурно
сте много благодарен на Кеворк за това?
     − Благодарен съм на Кеворк за три неща. Първо, той ле-
гитимира художествената критика от екрана на Българска те-
левизия. Направи естетическия анализ достояние на хората.
Нашите мисли достигаха до една огромна аудитория. Преди
това мен ме знаеха тесен кръг хора от интелигенцията, защо-
то пет години бях главен редактор на вестник „Народна кул-
тура“, откъдето ме уволниха. Две години и половина бях без
работа, но да не ги говоря тези неща, че пак ще кажат, че се
правя на герой. Ако някой от сегашните така наречени демок-
рати имаше моите приключения с тоталитарната власт, ще-
ше да направи голяма кариера. Но аз не обичам да викам „Разп-
ни го“ на онова, на което съм казвал „Осанна“. Не е достойно, а
човек трябва да запази достойнството си.
     Второто, за което съм благодарен на Кеворк, е, че ние с
него никога не сме се договаряли предварително за въпроси-
те, които ще ми зададе. Той беше виртуоз на импровизация-
та. Това е най-силното качество на неговото журналисти-
ческо майсторство. Често пъти аз си подготвях на листче
някакви изречения, но той ми казваше: „Я остави листчето“
и почваше откъдето си иска. Така ме караше да бъда непос-
редствен.
     Третото е, че Кеворк никога не цензурираше нашите
оценки, макар че сме имали остри реплики на екрана.
     − Във „Всяка неделя“ вие например сте представяли пи-
еса, поставена от Вили Цанков, а в същото време се знае, че
не харесвате този режисьор.
     − Нещата са по-сложни. С Вили Цанков се знаем още от
академията. Бях 19-годишен хлапак и един ден се разхождах
като някакъв Цезар по тесните коридори на някогашния ВИ-
ТИЗ. Срещна ме Вили, който беше странна птица. Той ходе-
ше облечен в кадифе, когато всички вървяхме разгърдени. Но-
сехме комунистически каскети, а той имаше барета. Извика
ме и аз се поласках, тъй като знаем, че той не допуска много
хора до себе си. Това става през 1951 година, значи все едно в
средните векове. Покани ме на репетицията на „Без зестра“
на Островски. Като свърши, ме попита какво мисля, аз се сму-
тих и смутолевих няколко думи. Тогава той ми каза: „От те-
бе ще излезе нещо.“ Като беше в Младежкия театър, много
го защитавах. Написах положителни статии за постанов-
ките му „Леа“ и „Както ви се харесва“. След това направи
„Ромео и Жулиета“, която никак не ми хареса, и го разгромих.
Това беше голямо принизяване на Шекспир. Тогава нашите от-
ношения се поразвалиха, но останахме приятели. През 1991
година се срещнахме и той ми каза: „Къде си бе, толкова вре-
ме не съм те виждал?“, и аз му отвърнах: „Все още съм жив. Не
са ме убили.“ Той ми каза, че след като досега не са го направи-
ли, няма да ме убият.
     Вили е високомерен човек, аристократ, с изтънчен вкус.
Аз не съм привърженик на неговата естетика в театъра, но,
Боже Господи, нека да цъфтят всички цветя, както беше ка-
зал Мао Дзедун навремето.
     − Какво не харесвахте във „Всяка неделя“?
     − Написах навремето една статия в „Работническо де-
ло“ и моята основна бележка беше, че в програмата има нот-
ки на всеядност. Това предаване би спечелило, ако се съсредо-
точи в областта на културата. Преди имаше повече поли-
тика, отколкото трябва. Необходимо е да се центрира проб-
лематиката.
     − Какво загуби интелигенцията, когато спряха програ-
мата?
     − Загуби своята трибуна, от която се чуваха различни
мнения. Сега си спомням думите и на знаменития български
критик Цветан Стоянов, който казваше − Българският на-
род няма нужда от култура, има нужда от образование. Ка-
то гледам редица днешни предавания по телевизията, с дъл-
бока носталгия си спомням за „Всяка неделя“. Полуграмот-
ността, ужасната фактологическа бърканица и кичът нах-
луха в нашата телевизия.
     − Кои събеседници на Кеворк няма да забравите никога?
     − Диалогът му с Амосов беше ходене по ръба на бръсна-
ча. Кеворк показа голяма част от съветската интелигенция
на екрана.
     − Ако трябва да обобщите − какво е за вас „Всяка неде-
ля“?
     − Високопрофесионално предаване, където почти вина-
ги балансирано се представяха различни гледни точки върху
духовността на тогавашна България. Това беше единстве-
ното място в телевизията, където имаше полемика.
     − Вие сте стояли зад кулисите на предаването. Какво
виждахте от там?
     − Още от годините на моята младост стоях зад кули-
сите на театъра. Много е важно да знаеш какво става там.
Уви, днешните наши студенти познават театъра само от
парадния му вход. Стоях и зад кулисите на телевизията. Във
„Всяка неделя“ имаше желязна организация. Кеворк знаеше как-
во може да свърши всеки един от екипа му. Беше остър и ка-
тегоричен. Крещеше, като станеше някой гаф. Седял съм на
едно столче и наблюдавах диалозите му. Следях паузите му,
учудения му поглед, исках да разбера механизма, тайната му.
     − Е, каква е тайната на Кеворк?
     − Тайната на таланта. Това е Божа работа и нея никой
досега не е обяснил.
     − Съжалявате ли за някоя ваша критика?
     − За нито една. Дали съм грешал, или не, това е въпрос
на историята.
     − Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото
на „Всяка неделя“?
     − Никога. Вярвам в обективната истина.
     − Ако днес сте събеседник по желание, какво ще оста-
вите от вас в споменика на „Всяка неделя“?
     − Една мисъл на Толстой − „Прави каквото трябва, пък
да става какво ще.“
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.