English
Deutsch
Русский

























     ВИОЛЕТА ГИНДЕВА:
     ПРИМАДОНИТЕ СА КАТО ДЕЦАТА

     − Г-жо Гиндева, колко пъти сте участвали във „Всяка не-
деля“?
     − Общо три пъти, а трябваше да бъдат четири. Спомням
си, че когато Кеворк ми се обади, аз много се респектирах от та-
зи покана. Не мога да кажа, че съм се готвила специално, защото
не знаех за какво ще ме пита. Предаванията вървяха на живо, а и
Кеворк с неговата виртуозна журналистическа дарба поставя-
ше натясно всеки събеседник. Дали защото сме от един и същи
град, или пък заради това, че моята баба и неговият баща са се
познавали, но с мен беше много толерантен и мил. Даже след то-
ва колегите ми казаха, че Кеворк за пръв път е бил любезен на ек-
рана, а аз съм се появила сякаш готова за сражение. В моето съзна-
ние е останал спомен за един много стойностен и приятен диа-
лог. Вторият път, когато участвах във „Всяка неделя“, беше дос-
та по-късно, и то в кулминационен момент в моя живот − преди
да се роди синът ми. Кеворк, естествено, не можеше да знае това
обстоятелство, но той ми зададе въпроса: „За какво мечтаете“,
и аз отговорих, че бих искала да имам син. Така и стана. До послед-
но играех, включително и осмия месец бях на сцената. Дори раж-
дането ми започна в Театър 199 на премиерата на пиеса на Стрин-
дберг, в която главните роли изпълняваха Георги Парцалев, лека
му пръст, и Иванка Димитрова. Любопитно е също, че на 19-ия
ден, след като се роди синът ми, аз се върнах на сцената в същите
дрехи, с които играех още преди да забременея.
     С първото ми дете, с дъщеря ми, не беше така. Тогава се
опитах да спазя всички медицински изисквания.
     − Едно от участията ви във „Всяка неделя“ е било на запис,
защото Кеворкян е трябвало да замине за чужбина, помните ли?
     − Да, но имаше и някаква друга причина, някакво голямо меж-
дународно събитие. След това идва и ред на нашата нереализи-
рана среща с Кеворк. Това стана през 1990 година по време на пър-
вите свободни избори. Тогава дадох съгласието си да бъде издиг-
ната моята кандидатура от квотата на БСП в един от райони-
те на София и точно последния ден, преди деня за размисъл, Ке-
ворк имаше предаване. Тогава той ме покани да бъда събеседник.
За мое съжаление не можех да отида, защото имах определена сре-
ща с избирателите. Мъчно ми беше, тъй като ясно съзнавах въз-
можността, която Кеворк ми предоставяше. Времето беше мно-
го бурно и самият той щеше да предизвика интересен диалог.
     − Какво костваше на актрисата Виолета Гиндева влиза-
нето в политиката?
     − Платих много скъпо за тази си идеалистична стъпка. Аз
не влязох в политиката, за да натрупам дивиденти във вид на
автомобили, мобифони и сметки в швейцарски банки, а защо-
то смятах, че лявата идея има място в тази бедна страна. Вяр-
вах и продължавам да вярвам в това. Искаше ми се този преход
да не е толкова жесток за хората. Не е възможно без една ста-
билна социална политика да се излази.
     − В личен план какво загубихте от политиката?
     − Оказа се, че има голям процент хора, които не могат да
разберат, каквото и да им обясниш. Интелектуалното ниво е та-
кова. Друг процент са хората, които разбират какво казваш, но
това на тях не им отърва, и трети процент − овце, накъдето ги
поведеш, натам вървят. Те не мислят. Оказва се, че мислещите хо-
ра в тази нация не са много. Печалното откритие направих само
благодарение на това, че се включих в политиката. Ако бях оста-
нала в сферата на изкуството, нямаше да го разбера.
     В личен план заплащането беше тежко. Аз съм човек всео-
тдаен и когато се захвана с нещо, давам всичко. Това не беше
приятно за много хора, включително и за мои съидейници, за-
щото от софийските кандидати, след Драгомир Драганов и Яна-
ки Стоилов, най-динамичният рейтинг беше моят, въпреки че
бях единствената жена в листата на БСП в София. За този мой
идеализъм не само че бях изхвърлена от Народния театър, но не
ми се даваше възможност да си намеря и каквато и да е работа
доста дълго време. Загубих и илюзията си относно думата „дру-
гарство“. В моите представи партия означава една група хора,
обединени не само от близки и общи идеи, а и които наистина
проявяват взаимопомощ едни към други. Може представата ми
да е остаряла, но е такава. За съжаление в момента тази пар-
тия, към която гравитират моите идеи, не притежава тези
качества. Не искам да кажа, че останалите партии са в по-доб-
ро положение. Не. Ако имаше поне една партия, макар и мънич-
ка, която да притежава тези качества, аз бих отишла там.
     След като останах без работа, дойде един голям срив, тъй
като аз съм главата на семейството и човекът, който осигуря-
ва хляба. Наложи се да изкараме така три години и бяхме осъде-
ни на глад. В този момент на мен ми подадоха ръка най-неочак-
вано хора, които не принадлежаха идейно към тази партия, към
която аз се включих в изборите. От колегите, единственият
човек, подал ми ръка, беше Аня Пенчева, а от сферата на бизне-
са − Миладин Минчев. Благодарение на тях оцеля моето семейс-
тво. След като БСП отново взе властта, аз бях допусната на
сцената. Но това не стана заради някакъв натиск или ходатайс-
тво от БСП. Отново човек, който гравитира към синята идея,
ме покани да играя в „Иконостасът“ в Благоевград. След това
драматургът Маргарит Минков, той беше дори в квотата на
СДС във Великото народно събрание и директор на „Сълза и
смях“, ме назначи на работа. Много парадоксално се развиха съ-
битията в живота ми. Сега работя спокойно и нормално и спек-
таклите се играят в препълнени салони.
     − Казахте ли край на политиката?
     − Не обичам да казвам думите „край“ и „никога“, защото
животът е много по-шарен, отколкото ние можем да си предс-
тавим. Просто реагирам според обстоятелствата. Тъй като
съм зодия Близнаци, при мен няма нищо константно и всичко е
движение.
     − Какви са двете ви лица?
     − Те не са две, а най-малко четири, ако не и повече. Езоте-
риците винаги коригират, когато се коментира двойственост-
та на Близнаците. Те казват, че Близнак не означава човек с две
лица, а човек, който е връзката между небето и земята, между
луната и слънцето. Близнакът не е двуличен човек, той показва
дуализма, в който живее целият наш свят.
     − В Народния театър вие бяхте обградена с примадони.
Как се живееше с тях?
     − Големите имена наистина бяха цяла плеяда в този те-
атър. Те са много интересни и много добри хора в личния си жи-
вот. Те са като едни деца. Понякога ще чуете някой да крещи,
друг да ругае колегата, но на следващия ден забравят това, точ-
но като децата. Когато влязох в Народния театър, бях много
млада и имах чувството, че общувам със свръхестествени лич-
ности. Даже така се заплесвах, когато играеха, че забравях да
изпълнявам ролята си. Няма да забравя как ме водеха по сцената
Славка Славова, Иванка Димитрова, Лили Попиванова, Олга Кир-
чева, Любчо Кабакчиев, Апостол Карамитев. Те ме водеха така,
сякаш бях пеленаче, което се учи да ходи.
     Много интересни срещи имам и напоследък даже си каз-
вам: Господи, дано да имам късмет поне за две години да се спра и
да напиша всички неща, които съм видяла около тях. Те бяха не-
вероятни хора.
     Помня, че когато правихме пиесата „Лес“ на Островски,
играеха Гецов и Асен Миланов, Славка Славова изпълняваше роля-
та на прислужница, а аз бях младото момиче, което иска да се
самоубие от любов. Стигнахме до моя монолог и той не вървеше.
Нито аз, нито режисьорът харесвахме как става. Славка Славова
обаче непрекъснато стоеше в салона. Няма да забравя как един
ден тя дойде и ми каза: „Виж сега, дай да почнем от този край на
сцената. Ако застанеш тук, няма да те чуват този и този ред,
ако застанеш на друго място − няма да те чуват еди-кои си ре-
дове, а ако си на трето място − тези редове. Направи си мизанс-
цена така, че да не попадаш в тези точки, в които няма да те
чува някой човек от салона.“ Почнахме стъпка по стъпка да пра-
вим всичко. Тя дори ме заведе у тях на гости. Покани ме на обяд,
държа се топло, човешки и приятелски с мен. През цялото време
правеше анализ и разбор на моята героиня. Цяла седмица работе-
ше с мен и накрая тази сцена стана. Разказвам това, за да кажа на
младите колеги, които дойдоха в Народния театър, след като
нас ни изхвърлиха, колко много загубиха, че нямат възможност да
поемат занаята от това поколение. Всичко, което научих от
Славка, ми е помагало дълго време след това. По същия начин с мен
работеше и Иванка Димитрова, когато правихме „Котка върху
горещ ламаринен покрив“ на Тенеси Уилямс. Тя беше преводач на
пиесата и лична приятелка на Тенеси Уилямс. На тази тежка ро-
ля правихме разбор буквално страница по страница. Тези хора не
правеха това, за да получат нещо, те не го правеха, за да им каже
някой „Браво“ или пък да кажа аз тези неща сега. Те просто обича-
ха театъра и всички, които се занимаваха с него.
     − Изпитвахте ли някакъв страх от големите имена? Сте-
фан Гецов например изглежда много страшен и строг.
     − Гецов въобще не е страшен. Той само създава такова впе-
чатление, иначе е едно голямо-голямо дете. Много добър човек е.
Аз изпитвах някакво благоговение пред тия хора. Много ми беше
трудно да преодолея в съзнанието си собствената си незначимост.
Аз бях една прашинка пред такива колоси, които за мен бяха напра-
во богове. Спомням си, че когато трябваше да снимаме миниатю-
ри с Апостол Карамитев в телевизията, даже не смеех да му подам
ръка, защото мислех, че въобще не трябва да го пипам.
     От тези колоси съм научила, че когато има премиера, тя
трябва да бъде празник и да подариш на всеки колега подарък, макар
и нещо дребно. Това е ритуал, който е от години. Ще ви издам и
още нещо − в театъра е абсолютно забранено да свириш с уста
зад кулисите, защото това означава, че ще те освирка публиката.
Това са магически ритуали, които трябва да се спазват, за да бъде
всичко наред. В Благоевград, когато правихме „Иконостасът“, из-
пълних ритуала и подарих на всички колеги по нещо дребно. Спом-
ням си една млада актриса, която се разплака и ми каза: „На мен
никой досега не ми е пожелавал „На добър час“ по този начин.“
     − А някои смешни случки помните ли?
     − Да, разбира се. След като завърших ВИТИЗ, ме разпреде-
лиха с мои колеги в Русенския театър. Беше месец август и стра-
хотна горещина. Пристигнахме, а на гарата − файтони. Взехме
един файтон и тръгнахме по улиците на града. Пътьом спряхме,
купихме си вино и чаши и пак потеглихме. Момчетата обаче из-
пиха виното и се наложи да спрем на следващия ресторант и да
налеем още. Така стигнахме до театъра, но там нямаше никой
освен портиера. Оставихме си багажа при него и тръгнахме да
разглеждаме града. Стигнахме до Дунава, събухме си обувките,
топнахме си краката и си разправяхме разни весели неща. Но в
един момент пристигна милиция. Поискаха ни документите, по-
питаха ни защо нямаме открити листа и искаха да ни водят в
участъка. Обяснихме, че сме артисти от театъра, но това не го
пишеше никъде и не ни повярваха. Аз през цялото време се смеех и
ми беше много весело, докато другите ми колеги стояха много
сериозно. По едно време обаче се обадиха по радиостанцията и
казаха, че на един кораб е лицето, което търсят от дълго време.
Милиционерите ни зарязаха и хукнаха да търсят въпросния чо-
век. Така всъщност бяхме посрещнати в Русе.
     Няколко дни по-късно пък трябваше да отидем на една пре-
миера, която колегите от предишния сезон бяха подготвили, за
да се открие един културен дом. Моята колежка Ани Спасова и аз
бяхме най-младите актриси и по традиция трябваше да подне-
сем цветя, да ни представят на публиката и да кажат кои са но-
вите актьори. Седнахме на балкона, по-накрая. Почна пиесата,
всичко вървеше много добре, но не знам какво ме накара да поглед-
на нагоре и видях, е таванът лети към нас. Успях само да хвана
главата на Ани, да я наведа ниско долу между столовете и аз се
наведох, а гипсовият таван падна върху публиката. Аз бях забра-
вила за тази случка, но като станаха данданиите с уволненията
в Народния театър, си казах: „Ето, Господ още тогава е искал не-
що да ми каже, но не съм го чула. Цял таван срути върху главата
ми, а аз не съм приела знака му.“ Ние наистина гледахме случката
само от комедийната страна, но имаше и ранени хора.
     Още една смешна история ми се случи в Русе. Беше на пре-
миерата на постановката „Между два изстрела“ от Първан Сте-
фанов и Надежда Драгова. Пиесата разказва за любовта на Лора и
Яворов. Аз играех Лора. За да съблазня Яворов, трябваше да се раз-
съблека на сцената. Този стриптийз беше направен така − събли-
чах дълга рокля, отзад с цип, и отдолу оставах пак по черна рокля,
само че с деколте и без ръкави. Беше зима. Непрекъснато пътувах
от София до Русе, защото снимах тук в киното. Влакът ми за-
късня и аз в последния момент пристигнах в театъра. Набързо се
облякох, а отгоре на всичко беше дошла и комисия от София, за-
щото предстоеше преглед на българската драма и театър.
     Излязох на сцената, мина първият диалог и се стигна до мо-
мента на стриптийза. Оставам само на следач, дръпвам ципа, сва-
лям роклята и в този момент виждам, че колегата ми, който играе
Яворов, се зави на една страна. Казах си: „Я, той прави някакви но-
ви нюанси в изпълнението си.“ Следачът угасва и аз тръгвам да из-
ляза от сцената, а зад кулисите чувам всеобщо хихикане. Като се
погледнах, видях, че съм по страстоубийки и по боди. Оказа се, че
съм забравила да си облека втората рокля, която трябва да играе
ролята на бельо. Първо много се смяхме, но после ме хвана срам и
дори не отидох на срещата с комисията след представлението.
Там Иван Русев казал, че е гледал всички постановки на тази пиеса в
цяла България и това събличане е единственото автентично.
     − Това са страхотни неща от театъра, а какво е за вас
„Всяка неделя“?
     − Програмата беше едно от малкото места, където ин-
телектуалният дух на България получаваше възможност да бъ-
де чут гласът му и да легитимира своите търсения, възходи и
падове. Това, което Кеворк направи, е достойно за уважение.
     − Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото на
„Всяка неделя“?
     − Носих за последния разговор, защото ме накараха да взе-
ма трите си любими предмета. И аз като повечето актьори
съм суеверна. Вярвам в талисмани. Не е нужно задължително да
бъдат предмети, може да са и едни добри очи в салона. Няма да
забравя, когато бях втори курс студентка и трябваше да изля-
за за първи път пред публика на голяма сцена. Тогава имах нужда
от едни добри очи в салона, но като видях, че ги няма, всичко се
разпадна. Затова се обръщаме и към талисмани, за които сме
сигурни, че носят позитивната бяла енергия. Моят е един кех-
либар, подарен ми с много обич от приятел. Тази обич ме пази.
     − Кой въпрос на Кеворкян няма да забравите никога?
     − Най-трудно ми беше, когато ме попита какво ще поже-
лая на зрителите. Това беше в разговора, който се проведе на
запис. Ние в студиото знаехме преди зрителите, че става смя-
на на цените. В онова време това рядко се правеше, но този път
повишаването беше драстично. Затова ми беше трудно да по-
желая нещо на хората. Все пак им казах да съхранят някаква час-
тица вяра. Запомних това заради ситуацията. Ако беше спо-
койна, сигурно въобще нямаше да го съхраня в съзнанието си.
     − Ако днес сте събеседник по желание, какво бихте оста-
вили от вас?
     − След всичко, което ми се случи, бих написала следното −
Любовта е Божият път на всеки един от нас и никой няма право
да отнеме възможността на другия да мине по този Божи път.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.