English
Deutsch
Русский



















     ТОНЧО ЖЕЧЕВ:
     СТРАСТИТЕ БЪЛГАРСКИ
     ОЗНАЧАВАТ МЪКИ

     − Проф. Жечев, колко пъти сте участвали във „Всяка не-
деля“?
     − Не по-малко от седем-осем пъти. Лъвският пай обаче се
пада на времето преди демокрацията, преди 10 ноември.
     − На какви теми говорихте с Кеворкян?
     − Кеворкян се съобразяваше с това, с което събеседници-
те се занимават. По онова време бях директор на Института
за литература и почти винаги разговорите започваха с пробле-
мите на литературознанието, българската критика, на състо-
янието на науката за литература и така естествено премина-
ваха към обществено значими теми, към които Кеворк винаги е
имал пряко отношение и е държал пулса на времето тогава. Вър-
теше, сучеше и гледаше да ни изпита и по най-животрептящи-
те въпроси.
     − Добър ученик ли бяхте на тези изпити?
     − С някои хора Кеворкян се държеше по-наставнически,
по-иронично дори, а мен все ме питаха: „Абе, какво сте се разб-
рали с Кеворк, та той все с теб се държи като ученик пред учи-
теля си?“ Зрителите безпогрешно отгатваха неговото отно-
шение към събеседника.
     Интересното е, че тогава обстановката беше такава,
особено след края на 70-те и през 80-те години, че дори и на мно-
го специални теми да се говореше, хората винаги улавяха нюан-
сите. Разбираха кога не четеш по тогавашния канон и кога из-
разяваш свое мнение, несъвпадащо с официалното. Това беше из-
раз на някакъв вид опозиционност, на някакъв вид алтернатив-
но мислене, когато то въобще не беше експонирано в общест-
веното пространство.
     − Известно е, че „Всяка неделя“ беше предаването на по-
ръбатите хора.
     − Да, така бих казал. Те и затова я закриха, след разговора с
Амосов. Остро беше предаването за тия времена. Голяма част
от съзнателния ни живот мина във време, когато словото има-
ше чудодейно действие. Отзвукът беше невероятен. Това само
тоталитарните времена могат да го постигнат. Не знам за пос-
тижение или упадък трябва да се смята, но беше нещо фантас-
тично − кажеш най-елементарна критика, произнесеш немно-
го бунтовна реч, стига да не се връзваше с официалната линия,
получаваше невероятен отзвук.
     − Вашата истина, която казахте във „Всяка неделя“?
     − Аз не съм говорил директно нито против властта, ни-
то против идеологическите канони на това време. Проблеми-
те, които ни вълнуваха, бяха тези на българската литература.
За мен такава форма като априлските дискусии например ли-
шаваше литературния живот от истинския му смисъл, защо-
то той трябва да се развива в литературния печат, а не да се
събираме за три дни в един хотел и да смятаме, че сме изчерпали
литературния живот. Няколко пъти във „Всяка неделя“ цити-
рах Пастернак, друг път Ницше. Помня, че един път говорих за
това, какво си мислят тези хора, които срещу Великден тър-
сят да пуснат запис по телевизията на някой изключителен мач,
само и само зрителите да си стоят вкъщи и да не излязат да
запалят една свещ, а да отбележат Великден. В чий идеологичес-
ки интерес е да се смята, че мачът може да насади повече възпи-
тание у хората, отколкото отиването на църква. Помня, че
тогавашният директор на радиото и телевизията Любомир
Павлов, с когото живеем в една кооперация, ме срещна в асан-
сьора и сърдито ми каза: „На следващия Великден ще пуснем служ-
бата в „Александър Невски“.“ Каза го ядосано и замина. Но не
щеш ли, на следващия Великден наистина предаваха службата,
защото бяхме вече в 1990 година.
Така си позволявахме някои разсъждения по „Всяка неделя“,
които не се харесваха на идеологическите ментори, но това, как-
то се видя, се оказа за тяхна сметка.
     − Лични проблеми създаваха ли ви?
     − Не, аз не съм имал лични проблеми. Само дето една седми-
ца след като си участвал във „Всяка неделя“, където и да оти-
деш − и на пазар, и в кръчма − всеки те спира и ти казва: „Браво!
Слушах те, гледах те.“ Излизахме от анонимност. Иначе не съм
имал разправии, като изключим това, че съм ядосал Любомир Пав-
лов. Чувал съм, че не отзвучават много добре моите думи в кръга
на идеологическите институции, но специално мен никой нито
ме е викал, нито ми е искал обяснение за това, което съм говорил.
     − Какво е за вас „Всяка неделя“?
     − Беше голям прозорец към света и към това, което става
в страната. Тогава нямаше нито парламент като хората, ни-
то печат какъвто трябва. Беше едно нескончаемо надпяване по
една и съща мелодия, а „Всяка неделя“ се различаваше и изпълня-
ваше до известна степен ролята на несъществуващия парла-
мент, на несъществуващите вестници с влияние. Създаде на-
ченките на един по-свободен и нормален диалог в обществото.
     − След 10 ноември мнозина обвиниха Кеворкян, че е защи-
тил само синята кауза.
     − По това време аз бях малко настрани и съм длъжен да
кажа, че характерът на „Всяка неделя“ неизбежно трябваше да
се смени след събитията от ноември 1989 година, тъй като ве-
че тя далеч не беше сама. Трибуните станаха извънредно много.
Появи се свободен печат, едно от малкото завоевания на де-
мокрацията у нас. По радиото и в телевизията вече можеше да
се говори свободно. За мен би било най-добре, ако Кеворк беше
запазил многогласието на своята трибуна, дори и в новата об-
становка. Нямаше нужда непременно да става говорител няко-
му. Още повече че всички говорители тогава можеха да си наме-
рят трибуна, щом я поискат. Ако беше направил това, което
направи сега с „Всяка неделя“, щеше да е най-целесъобразно.
     − Евтим Евтимов ми каза, че вие сте били първият, кой-
то във вестник „Литературен фронт“ е повдигнал въпроса за
публикуване на стенограмите от Априлския пленум. Бунтар
ли сте?
     − Не, аз съм навикан до голяма степен като певец на ре-
форматорите еволюционисти. Винаги смятам, че е по-трудно
да съхраниш нещо, отколкото да го развиеш. Винаги е по-лесно
да разрушиш нещо, отколкото да го изградиш. Такъв човек не
може да бъде бунтар. Аз се явявам малко като контрапункт на
тези, които са настроени много революционно. Все пак може да
се каже, че съм бунтар, но малко отдясно. Лявото бунтарство
няма очарование над мен.
     − Но запазвате левите убеждения?
     − Това е много сложен въпрос. В продължение на половин
век ние бяхме щатни левичари. Нямаше възможност да бъдеш
друг и дори трябваше да се маскираш като левичар, за да изка-
жеш някоя дясна или консервативна мисъл. Трябваше непремен-
но да я маскираш като лява, за да я изкажеш.
     По-интимно казано, на мен никога либералната мисъл не
ми е правила такова впечатление както консервативната. Мо-
же би защото е по-рядка, защото има повече цялостност, кра-
сота, естетика. Красивото не може да не е добро, а доброто е
винаги красиво.
     − Макар и в това трудно време, вие продължавате да из-
давате книги...
     − Това вече може да е втора природа, навик. Човек свиква
да драска и не е способен да се отърве от навика. Пък и не всяко-
га писането за публиката е най-доброто и най-приятното за-
нимание. Понякога е по-приятно да пишеш за себе си.
     − Кои събеседници на Кеворк няма да забравите никога?
     − През 1990 година в началото на месец май Кеворк ми за-
даде въпрос за цар Симеон. Аз не съм монархист по убеждение,
но тогава подхвърлих идеята, че има и такава алтернатива на
управление на държавата и трябва да се мисли за това. Истин-
ските царе са деца в сравнение с такива царе като Сталин, Хит-
лер или Тодор Живков, да речем, които имаха много по-страш-
ни прерогативи от царските и много по-страшна власт. Тога-
ва цитирах Стоян Михайловски. Той казва, че монархическа Ан-
глия се управлява много по-демократично от републикански Па-
рагвай. Така че, ако дойде по-тежко време, може да се избере и
алтернативата − монархия.
     Преди този разговор Кеворк направи предаването с цар
Симеон. Такова присъствие на екрана, каквото имаше царят, аз
не знам друг да е постигал.
     Помня много добре и интервюто с Амосов. Това беше съби-
тие. Моментът беше кризисен, тежък. Турците бягаха към Тур-
ция, почваха вълнения, чуваше се, че се стреля в някои от турски-
те райони в България. „Екогласност“ започваше някои от акциите
си и излизането на Амосов в такъв момент наистина възбуди ду-
ховете. Той каза много силни думи за времето, за пороците на со-
циализма, а това бяха неща, които не бяха озвучавали българското
политическо пространство в продължение на пет десетилетия.
     − Някои казват, че „Всяка неделя“ е била една позволена
опозиция?
     − Сега всичко може да се говори. Аз съм отвратен от тези
опростявания на нещата. Като не е имало друго, е имало поне
това. Дайте да не го оплюваме. Сега същите тия хора, дето при-
казват това, да са излезли на барикадите? Да сте ги видели с
пушка в ръка? В края на краищата всеки е гледал да си върши ра-
ботата съвестно в тия рамки, в които можеше. Много други
хора също честно и почтено си вършеха работата, без да има
от какво да се срамуват и оставяйки чиста съвестта си. В края
на краищата това малко ли е?!
     Някои могат да кажат, че Димитрий Лихачов − неговите
появи бяха събитие по „Всяка неделя“ − също е бил позволена опо-
зиция. Но той направи колосално дело с изследването на старо-
руската и старославянската литература. Какво искат от не-
го? Непременно като Филип Тотю да засуче мустаци, да хване
сабя и да лови гората. Не всеки е способен на това, а и не е най-
полезното за едно общество да си хайдутин.
     − С какво се промениха страстите български през послед-
ните няколко години?
     − Страстите български означават мъки. Често ги бъркат
със страстност, с това физическо влечение, а те произлизат
от страстите Христови, страстната седмица, седмицата на
мъките, отиването на Христа към Голгота. На латински се казва
„пасиони“, което означава мъки. В този смисъл нищо не се е про-
менило. Мъките продължават.
     − Ако днес сте събеседник по желание, какво бихте оста-
вили в споменика на „Всяка неделя“?
     − България е тежко болна. Всички трябва да преживяваме
това като лична болка и да се лекуваме, белким излекуваме и нея.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.