English
Deutsch
Русский



















     ТОДОР КОЛЕВ:
     НИЕ СМЕ ДЪРЖАВАТА АБСУРДИСТАН

     − Г-н Колев, бяхте ли приятел на „Всяка неделя“?
     − Канен съм бил винаги когато има поводи − във връзка със
спектакли, филми и концерти. Даже веднъж Кеворк си навлече
беля заради един концерт, който правихме в Шумен.
     − Какво стана?
     − Тогава не искаха да излизам с циганските песни.
     − Известно е, че с Кеворкян сте приятели?
     − С Кеворк преди 10 ноември не съм бил толкова близък. Гле-
дахме си работата и се уважавахме. Но след като настъпиха съ-
битията, се сближихме. С всеки изминал ден се убеждавах, че то-
ва е човек, който има гражданска позиция в тия трудни времена.
Кеворк винаги би могъл да те посъветва в тежки моменти.
     − За какво се съветвахте с него?
     − Като се върнах от Канада, той беше първият човек, при
когото отидох. Попитах го какво става. Той ме прие много ра-
душно и ми каза: „Какво смяташ да правиш?“ Между другото,
двама души са ме питали това, и двамата са арменци − Кеворк и
Коко Азарян, а третият, който пък ме вкара в телевизията и
ме застави да работя, е отгледан от арменци − Хачо Бояджиев.
     Та Кеворк един ден ме взе с неговата кола и ме закара в ра-
дио „Витоша“, където за известно време беше програмен ди-
ректор. Почнах да водя предаването „Как ще ги стигнем“. По-
късно за мен това се превърна в едно удоволствие. Никога преди
не бях работил в радио.
     − Мнозина твърдят, че „Всяка неделя“ е била отдушни-
кът на интелигенцията преди 1989 година.
     − Да, смятам, че е така. Спомням си една статия на Сто-
ян Михайлов, член на ЦК и шеф на пропагандата, който за пър-
ви път повдигна въпроса за отдушниците. Много верни неща
имаше в тази публикация. Ето нашата постановка „Човекояд-
ката“ в театър „София“ не я спряха, защото тя стана отдуш-
ник. Песните ми също бяха отдушници, но когато се заговори
за турското население, те престанаха да бъдат такива и се пре-
върнаха в нещо опасно, свързано с ориенталската музика.
„Всяка неделя“ също беше отдушник. В онези години няма-
ше друго културно и злободневно, проблемно предаване. Много
рядко човек можеше да гледа с удоволствие Българска телевизия.
     − То и сега е така?
     − Не е точно така. Сега има свобода, но липсват фигурите,
които да осмислят едно цяло предаване. Да ме извинят някои, но
в момента част от предаванията не са телевизионни, а сякаш се
правят за радио, и не виждам защо трябва да се снимат с камера.
     − И Кеворк са го обвинявали, че прави предаване на гово-
рещите глави.
     − Да, но той наистина канеше ГЛАВИ. Проблемите, които
се разискваха при него, бяха проблеми на интелигенцията. Вярно
е, че беше балансирано, но другояче не можеше и да бъде. „Всяка
неделя“ канеше и лица, които не бяха най-удобните за управлява-
щата партия. Сега се канят глави, но какво ми говорят?
     − Вашият приятел Рангел Вълчанов каза за тази книга, че
„Всяка неделя“ е била дъжд в изсъхналата почва на нашата кул-
тура.
     − Не съм много съгласен с него, защото нашата култура
никога не е била изсъхнала, дори и в онези години.
     − Откъде идваше тази сила на Кеворк? Според някои той
е имал доста солиден гръб.
     − Не съм чувал такова нещо. Просто Кеворк има талант.
Това е умение в тежки времена да говориш с езопов език.
     − Добре, но когато влизахте в студиото на „Всяка неде-
ля“, не усещахте ли мириса на свободата?
     − Не. Кеворк не можеше да си позволи да прави това, кое-
то си позволявам аз сега по Българска телевизия − да говоря за
каквото си искам, да се шегувам, да се лезя... Кеворк е журналист
и правеше всичко в рамките на допустимото и повдигаше заве-
сата, доколкото може. Но все пак той успяваше да направи пре-
даването интересно.
     − Това значи ли, че вие сте се съобразявали с табутата?
     − Винаги сме били наясно докъде би трябвало да се поста-
ви един проблем.
     − Вие страхлив човек ли сте?
     − Зависи за какво. Ако сега ме изправят пред дулото на
пистолет, ще се страхувам. Вижте, ние бяхме наясно, че никой
не може да бутне оная власт. Никога не съм искал да се правя на
глупак...
     − На герой за един ден?
     − Точно така. От това нямаше смисъл, а и аз имам сла-
бост към аутсайдерите. Такъв е и моят герой с цигулката.
     − Този образ ли ви донесе най-много неприятности?
     − Да, но имаше и неясни проблеми с филма „Господин за
един ден“. Четири месеца не го пускаха. Този филм обаче беше
художествено защитен. Наистина, направиха се малки поправ-
ки и мина.
     − Вашите филми не се оказаха временни. Сигурно сте до-
волен?
     − Доволен съм, но през това време аз съм играл и куп глу-
пости.
     − Защо сте приемали?
     − Защото ме разпределят. Аз съм държавен чиновник в те-
атъра.
     − Добре де, не образувахте ли вие − участниците във „Вся-
ка неделя“ − една опозиция преди 1989 година?
     − Не искам дори да мисля за това, особено като чувам
днешните политици, които смятат, че преди 10 ноември ни-
що свястно не е имало. Ами те къде бяха тогава?
     − Много от така наречените дисиденти днес не се приз-
нават за такива.
     − Дисидент значи да си вън от обществото. Аз не съм бил
вън, а в обществото, и всички знаят какво съм правил. Но има-
ше хора, вкарани в затвора с неправилна присъда. „Случаят Кош-
луков“ е долна, варварска, мръсна, гадна, свинска българска исто-
рия. Казах си − „Горкото момче“, и сега мисля така. Ето той мо-
же да се нарече дисидент. Аз съм бил нежелан в някои среди, но
дисидент не съм бил.
     − Има ли нещо, за което съжалявате?
     − Съжалявам за географското място, на което съм се ро-
дил. Аз съм сигурен, че където и да се бях формирал, пак щях да
успея. Никой не може да ме убеди в противното.
     − Ваши филми са излизали в чужбина. Как реагира публи-
ката?
     − По същия начин, както и тук. Хората се смеят на едни
и същи неща.
     − Някои твърдяха, че сте откраднали много неща от Чап-
лин.
     − Всеки се е учил от някого. Аз се радвам, че съм взел по не-
що от Чаплин, от Луи дьо Фюнес, от Алберто Сорди, а не от
разни наши шушони. Но в същото време трябва да кажа, че не
отричам доброто, което съм научил във ВИТИЗ. Благодарен съм
на преподавателите си. Там се срещнах и с Коко Азарян, Слави
Шкаров, Климент Денчев, ректора на института Желчо Манда-
джиев. Така че този, който може, има какво да научи във ВИТИЗ.
     − Кой случай от студиото на „Всяка неделя“ няма да заб-
равите никога?
     − Непосредствено след 1989 година правех импровизации,
малко шоу на каквато си исках тема. Кеворк ми даваше три до
пет минути и все ми се караше, че съм пресрочвал времето.
     − Това е рубриката „Немам нерви“, на която вие бяхте
автор. Как се роди тя?
     − Няколко пъти си бяхме говорили с Кеворк, че бих могъл да
сътруднича на предаването. Той си правеше майтап, че ще ми
даде 15 минути. Това за мен беше много време, но му казах − ако
ми предостави 4−5 минути, ще бъде хубаво. Като настъпиха де-
мократичните промени в страната, почнах да се появявам в та-
зи рубрика. Много ми беше приятно, защото Кеворк ми даваше
свобода. Дори озаглавих една от плочите си „Немам нерви“.
     − Тогава сте си правили майтапи с цитати от Тодор Жив-
ков.
     − Да, с цитати от Тодор Живков, от Пенчо Кубадински.
Така си правехме кефа, защото преди не можехме.
     − За какво нямахте нерви тогава?
     − Не ми оставаха нерви от безумието и от абсурда. Мис-
ля, че всичко, което беше и което е сега, е един абсурд. Според
мен ние сме държавата Абсурдистан. Не случайно сме на пос-
ледно място, но народът като че ли не може да го разбере.
     − Да, но за сметка на това имаме големи творци. Вие сте
били с Ибряма в студиото на „Всяка неделя“. Той тогава се каз-
ваше Иво Папазов.
     − И сега се казва така. Върна си българското име. За мен
той е вулкан от звуци, много голям музикант. Когато бях в Ка-
нада, за празника на Кирил и Методий пуснах в посолството на
видео оперна музика, Теодосий Спасов и Ибряма. Бяхме покани-
ли канадци, приятели на България. Ще ви кажа, че на канадския
пазар единствената българска плоча, която се продаваше, беше
на Иво Папазов, само че холандско издание.
     Друг е въпросът, че преди десети ноември Ибряма напри-
мер не го пускаха да свири в НДК, защото бил турчин. Иво е
много голяма фигура.
     − Вие сте свирили с Иво Папазов в студиото на „Всяка
неделя“?
     − Не, не съм свирил. Просто се засякохме в едно предаване.
Аз го гледах и му се радвах.
     − Кои събеседници на Кеворкян няма да забравите никога?
     − Ще ви кажа за кои се чудех, че ги показва, и се дразнех от
тях. Той, в желанието си да представя хора от народа, често
канеше разни герои на социалистическия труд, които не блес-
тяха с някакво прозрение.
     − Е, Дамян Илиев и Игнат Раденков се славеха с острия си
език.
     − Знаем го този остър език. Те са си въобще с остър език и
той граничи с някои други неща. Аз умирах от кеф да чуя Радич-
ков, Светлин Русев, наши колеги, хора от чужбина. Но когато
нивото се сменяше, се дразнех.
     − Какво загубихте, когато спряха „Всяка неделя“?
     − Аз бях на крачка да правя подписка. Даже едно лято гово-
рихме на плажа с Тома Томов какво да правим. Но те, слава Богу,
след няколко месеца върнаха „Всяка неделя“.
     − Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото на
„Всяка неделя“?
     − Не, аз съм много земен професионалист. Даже съм от-
чайващо земен циник към професионализма.
     − Ако днес сте събеседник по желание, какво бихте напи-
сали в споменика на програмата?
     − Това, което изпя Едит Пиаф: „Не съжалявам за нищо!“
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.