English
Deutsch
Русский



















     ТОДОР ДИНОВ:
     ДОКУМЕНТАЦИЯ НА МИСЪЛТА

     − Г-н Динов, какво е за вас „Всяка неделя“?
     − Кеворкян направи нещо, което като хрумване, като
творческа инвенция е достойно за похвала. „Всяка неделя“ е един
паметник, ако искате го наречете, една документация на думи-
те. Но не само на думите. Това е всъщност документация на
мисълта, защото думите са нещо много сложно. Вие четете ед-
ни думи и аз чета същите думи, но аз имам в съзнанието си дру-
га представа за образността, която се съдържа вътре. На екра-
на така или иначе цялото слово се запечатва и е това, което е
по-ценно от визията. Получава се визуален контакт с човека,
който е интервюиран. Това е страшно ценно, защото събесед-
никът присъства с жестовете си, с цялата си психика, с целия
си духовен ангажимент. Представете си, че Шекспир е бил така
записан. Сега при всяка интерпретация на Шекспир ние сме длъж-
ни да си възстановим звуково думичките му, как той като е
писал драмата, какъв звук е очаквал да чуе и как да прозвучи то-
зи звук. Това са много важни работи, а нямаме тази възможност
и трябва да си го представяме. Налага се да изхождаме от про-
четеното, от подтекста.
     Разговорът във „Всяка неделя“ е спонтанен. Може би Ке-
воркян с другите е правил предварителна договорка, но с мен не
е. Той започва да ми задава въпроси и аз отговарям. Оттук на-
татък тръгва една импровизация. Разговорът невинаги бе удо-
бен за този, който говори, и тук се проверяваше неговата нрав-
ственост. Когато човек влиза във „Всяка неделя“, той сякаш
отива в една творческа лаборатория, в която става съавтор,
без да знае в какво точно ще съавторства.
     − Вие сте участвали в първото предаване на „Всяка неде-
ля“ през 1979 г. Помните ли го?
     − 1979 година, 30 септември, в „Събеседник по желание“.
Това беше по случай моята 60-годишнина.
     − Вие имате друго участие, което е доста по-рано, на 7
януари, в първото излъчване на програмата.
     − А, да, спомням си. Тогава беше и Аксиния Джурова. Бяхме
с нея зад кулисите, а в това време вървеше излъчване на ски-
спорт и чух да говори Сашо Диков. Той гледаше картината и
коментираше веднага. Направи ми впечатление неговият комен-
тар. Сякаш имаше някакво препъване, но това пък го правеше
по-любопитен и по-симпатичен. Коментарът му беше много
точен. От другата страна до мен стоеше Джурова. Тя се въл-
нуваше, за да не се случи нещо с „шапката“, казано на езика на
кинематографистите, и като мина, тя си отдъхна.
     − Помните ли за какво си говорихте?
     − Бях излязъл от операция на очите. Оперира ме проф. Кон-
стантинов. Сигурно Кеворк ми е задал въпроса „Какво правя се-
га?“, защото помня, че му отговорих: „Сега излязох от една опе-
рация и ми се налага известна почивка.“ Това обаче го е чул проф.
Константинов, който след участието ми звънна по телефона
и ми каза: „Каква операция? Едно външно перде ти оправихме.“
За него това явно е игра. Но за един пациент и художник, какъв-
то съм аз, е притеснение от неизвестността. Той ми прави пос-
ле още три пъти по-сложни операции. Когато легнах на опера-
ционната маса, каза на колегите си: „Елате да видите сега каква
голяма нива ще трябва да ора.“ Попита ме: „Ще правим ли фил-
ми?“, а аз му отговорих: „Професор Константинов, всички фил-
ми са във вашите ръце.“ Пита ме още дали знам кой е най-голе-
мият офталмолог. Казах, че не знам. А той вика: „Не може да не
знаеш − Василий Българоубиец, извадил е толкова хиляди очи.“
     − Когато бяхте събеседник по желание, имаше ли у вас ня-
какво напрежение?
     − Тогава бях вече по-спокоен. При това Кеворкян беше мно-
го на „ти“ с мене, много непосредствен, имаше голямо познание
върху цялата ми биография. По-голямата част от въпросите
му бяха за анимацията.
     − Помните ли кой беше най-неудобният въпрос?
     − Помня почти цялото интервю. Аз съм откровен човек
и не ме плашат неудобните въпроси. Той ме попита: „Какво ви
донесе анимацията?“ и аз му отговорих: „Тя не ми донесе, тя ми
отнесе очите, но ми даде и възможността да поставя рисунка-
та в четвърто измерение.“ Казах му, че покрай анимацията за-
губих и много приятели. Нека не забравяме, че сме българи. Като
направиш нещо добро, всеки друг смята, че бъркаш в джоба му и
отнемаш от него това добро.
     − След участията ви телефонът сигурно се е подпалвал
от обаждания?
     − Най-много ми се подпали, когато бях последния път,
(1995 г.), малко преди да ме оперират пак. Това беше по-друг вид
разговор. Той засягаше нашата съвременност. Макар че Кевор-
кян повтори един от въпросите, който ми е задал преди 15 го-
дини. Аз му отговорих по същия начин, както и тогава. Като
свърши предаването, телефонът звънна. Обади ми се академик
Илчо Димитров, той още не беше министър тогава. Аз го поз-
навам като личност, срещал съм го в клуба на журналистите,
но не сме общували така отблизо. Той направи един суперлатив
на този разговор и каза, че такова хубаво интервю отдавна не е
имал възможността да слуша. Толкова откровено, толкова спон-
танно. След това ми се обади художникът Христо Стефанов,
той също оцени високо разговора. Обадиха ми се и от много гра-
дове. Сякаш се бяха наговорили.
     − Удобно ли се седеше на стола срещу Кеворкян?
     − Аз се чувствах удобно, защото имах вяра в него. В това
взаимно доверие се раждаше истината.
     − Как изживяхте спирането на „Всяка неделя“?
     − Много неща спираха тогава − и книги, и изложби, и те-
левизионни предавания. Аз съм човек сатирик. Правил съм фил-
ми и не искам да се изкарвам дисидент. Просто реагирах на ня-
кои спъващи развитието на нашето общество явления. Вземе-
те „Маргаритката“. Това е времето на уравниловката. Макар
децата от вестник „Септемврийче“ да му бяха дали 98 процен-
та гласове за най-хубав детски филм през годината. А той беше
предназначен за възрастните. Но аз като съм правил своите фил-
ми, винаги съм изхождал от Екзюпери, който казва в началото
на „Малкият принц“ − „За всички възрастни, които са били де-
ца, и за всички деца, които ще бъдат възрастни.“
     Имах и един двеминутен филм − „Внимателното ангел-
че“, правен във времето на студената война. Комисия тогава
гледаше филма ми, но в залата присъстваше и един гост-опера-
тор, руснак. Тъкмо филмът тръгна и по едно време се чу: „Что
эта за религиозная вещ − ангелочик?“ И аз тогава не издържах и
избухнах. Казах: „Ако някой е познал себе си на екрана, аз ще го-
воря за неговата нечиста съвест, моята е чиста.“ Фраснах вра-
тата и излязох. Този филм го взех, без да искам от никого разре-
шение, и за първи път отидох на фестивал зад граница в Карло-
ви Вари. Сложих го в шлифера, в ръкава си и го изнесох нелегално.
Там журито го награди извън конкурса с Гран при, а комисията
тук не го пусна на екрана.
     − Най-болезнената истина, която сте казали във „Всяка
неделя“, коя е?
     − Когато се говореше за перестройката, казах, че съм ани-
матор, а аниматорът много добре познава законите на движе-
нието, и като физиологически принципи, и като физически, и
като философски и естетически. Още Леонардо е написал: „Жи-
вотът е движение, движението е живот.“ И в този смисъл ка-
зах, че нямам нужда от преустройство, аз съм в него.
И друга истина − абсолютното съвършенство е точно
като нищото. Аз не знам какво страшно има да кажеш какво
мислиш, да го споделиш с хората, пък те ще те поправят, ако
грешиш. Аз съм един среден човек, ако ме погледнете икономи-
чески. А съм бил член-кореспондент на две академии − българс-
ката и германската. Докарали са ме в това състояние да издър-
жам четири души − жена ми, дъщеря ми, която пък беше три
години емигрант в Париж, защото тука няма работа, и внука
ми. Независимо кой е бил на власт и кои са били управниците −
това е не само нихилизъм към този народ, ти му отнемаш само-
чувствието, бъдещето. Как да работиш тук. Аз съм обиколил
много страни, като изключа само Австралия. Но навсякъде съм
бил чужденец. Ние сме друга сплав, с друг темперамент, с друг
манталитет и сивото ни вещество е много по-високо.
     Обидно ми е, че са ме докарали дотам да търся спонсори
да ми платят рамките на картините. Ако прочетете писмата
на Микеланджело до неговия баща, брат, до приятелите му, ко-
гато е рисувал фреските за папа Юлий Втори в Сикстинската
капела, направо ще се почудите как е било възможно това да съ-
ществува. Той пише: „Татко, завърших стенописите в Сикстин-
ската капела, но другите ми работи не вървят. А и не е моя ро-
бота да правя стенописи, ала такива са времената − не способ-
стват за нашето изкуство.“ Знаете, че Микеланджело е бил
скулптор. Папата го е изхвърлил като парцал, защото отишъл
да си търси парите, които трябвало да получи по договор. Оче-
видно е, че нещата не са се променили.
     Затова държавата ни сега трябва да има своя културна
политика, за да се запазят тези ценности, по които утре, как-
то казва Димитър Талев, ще ни познава светът. По това ще
съди за нас.
     − Какво написахте като събеседник по желание в споме-
ника на „Всяка неделя“?
     − „Радвайте се на успехите на своите колеги и страдайте
за техните неуспехи.“ Нещо такова написах.
     − А ако трябва днес да напишете нещо?
     − Аз разчитам сега много на мъдростта на българина. Бъл-
гарският народ е мъдър народ. Знаете ли защо? Защото има мно-
го силно чувство за хумор. А според мен хуморът е най-заразя-
ващият демократизъм.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.