Тодор Динов

КЕВОРК ВЪВ ФЕЙСБУК НОВО!

Начало » Всяка неделя » 77 свидетелства » Тодор Динов

ТОДОР ДИНОВ:
ДОКУМЕНТАЦИЯ НА МИСЪЛТА

− Г-н Динов, какво е за вас „Всяка неделя“?

− Кеворкян направи нещо, което като хрумване, като

творческа инвенция е достойно за похвала. „Всяка неделя“ е един

паметник, ако искате го наречете, една документация на думи-

те. Но не само на думите. Това е всъщност документация на

мисълта, защото думите са нещо много сложно. Вие четете ед-

ни думи и аз чета същите думи, но аз имам в съзнанието си дру-

га представа за образността, която се съдържа вътре. На екра-

на така или иначе цялото слово се запечатва и е това, което е

по-ценно от визията. Получава се визуален контакт с човека,

който е интервюиран. Това е страшно ценно, защото събесед-

никът присъства с жестовете си, с цялата си психика, с целия

си духовен ангажимент. Представете си, че Шекспир е бил така

записан. Сега при всяка интерпретация на Шекспир ние сме длъж-

ни да си възстановим звуково думичките му, как той като е

писал драмата, какъв звук е очаквал да чуе и как да прозвучи то-

зи звук. Това са много важни работи, а нямаме тази възможност

и трябва да си го представяме. Налага се да изхождаме от про-

четеното, от подтекста.

Разговорът във „Всяка неделя“ е спонтанен. Може би Ке-

воркян с другите е правил предварителна договорка, но с мен не

е. Той започва да ми задава въпроси и аз отговарям. Оттук на-

татък тръгва една импровизация. Разговорът невинаги бе удо-

бен за този, който говори, и тук се проверяваше неговата нрав-

ственост. Когато човек влиза във „Всяка неделя“, той сякаш

отива в една творческа лаборатория, в която става съавтор,

без да знае в какво точно ще съавторства.

− Вие сте участвали в първото предаване на „Всяка неде-

ля“ през 1979 г. Помните ли го?

− 1979 година, 30 септември, в „Събеседник по желание“.

Това беше по случай моята 60-годишнина.

− Вие имате друго участие, което е доста по-рано, на 7

януари, в първото излъчване на програмата.

− А, да, спомням си. Тогава беше и Аксиния Джурова. Бяхме

с нея зад кулисите, а в това време вървеше излъчване на ски-

спорт и чух да говори Сашо Диков. Той гледаше картината и

коментираше веднага. Направи ми впечатление неговият комен-

тар. Сякаш имаше някакво препъване, но това пък го правеше

по-любопитен и по-симпатичен. Коментарът му беше много

точен. От другата страна до мен стоеше Джурова. Тя се въл-

нуваше, за да не се случи нещо с „шапката“, казано на езика на

кинематографистите, и като мина, тя си отдъхна.

− Помните ли за какво си говорихте?

− Бях излязъл от операция на очите. Оперира ме проф. Кон-

стантинов. Сигурно Кеворк ми е задал въпроса „Какво правя се-

га?“, защото помня, че му отговорих: „Сега излязох от една опе-

рация и ми се налага известна почивка.“ Това обаче го е чул проф.

Константинов, който след участието ми звънна по телефона

и ми каза: „Каква операция? Едно външно перде ти оправихме.“

За него това явно е игра. Но за един пациент и художник, какъв-

то съм аз, е притеснение от неизвестността. Той ми прави пос-

ле още три пъти по-сложни операции. Когато легнах на опера-

ционната маса, каза на колегите си: „Елате да видите сега каква

голяма нива ще трябва да ора.“ Попита ме: „Ще правим ли фил-

ми?“, а аз му отговорих: „Професор Константинов, всички фил-

ми са във вашите ръце.“ Пита ме още дали знам кой е най-голе-

мият офталмолог. Казах, че не знам. А той вика: „Не може да не

знаеш − Василий Българоубиец, извадил е толкова хиляди очи.“

− Когато бяхте събеседник по желание, имаше ли у вас ня-

какво напрежение?

− Тогава бях вече по-спокоен. При това Кеворкян беше мно-

го на „ти“ с мене, много непосредствен, имаше голямо познание

върху цялата ми биография. По-голямата част от въпросите

му бяха за анимацията.

− Помните ли кой беше най-неудобният въпрос?

− Помня почти цялото интервю. Аз съм откровен човек

и не ме плашат неудобните въпроси. Той ме попита: „Какво ви

донесе анимацията?“ и аз му отговорих: „Тя не ми донесе, тя ми

отнесе очите, но ми даде и възможността да поставя рисунка-

та в четвърто измерение.“ Казах му, че покрай анимацията за-

губих и много приятели. Нека не забравяме, че сме българи. Като

направиш нещо добро, всеки друг смята, че бъркаш в джоба му и

отнемаш от него това добро.

− След участията ви телефонът сигурно се е подпалвал

от обаждания?

− Най-много ми се подпали, когато бях последния път,

(1995 г.), малко преди да ме оперират пак. Това беше по-друг вид

разговор. Той засягаше нашата съвременност. Макар че Кевор-

кян повтори един от въпросите, който ми е задал преди 15 го-

дини. Аз му отговорих по същия начин, както и тогава. Като

свърши предаването, телефонът звънна. Обади ми се академик

Илчо Димитров, той още не беше министър тогава. Аз го поз-

навам като личност, срещал съм го в клуба на журналистите,

но не сме общували така отблизо. Той направи един суперлатив

на този разговор и каза, че такова хубаво интервю отдавна не е

имал възможността да слуша. Толкова откровено, толкова спон-

танно. След това ми се обади художникът Христо Стефанов,

той също оцени високо разговора. Обадиха ми се и от много гра-

дове. Сякаш се бяха наговорили.

− Удобно ли се седеше на стола срещу Кеворкян?

− Аз се чувствах удобно, защото имах вяра в него. В това

взаимно доверие се раждаше истината.

− Как изживяхте спирането на „Всяка неделя“?

− Много неща спираха тогава − и книги, и изложби, и те-

левизионни предавания. Аз съм човек сатирик. Правил съм фил-

ми и не искам да се изкарвам дисидент. Просто реагирах на ня-

кои спъващи развитието на нашето общество явления. Вземе-

те „Маргаритката“. Това е времето на уравниловката. Макар

децата от вестник „Септемврийче“ да му бяха дали 98 процен-

та гласове за най-хубав детски филм през годината. А той беше

предназначен за възрастните. Но аз като съм правил своите фил-

ми, винаги съм изхождал от Екзюпери, който казва в началото

на „Малкият принц“ − „За всички възрастни, които са били де-

ца, и за всички деца, които ще бъдат възрастни.“

Имах и един двеминутен филм − „Внимателното ангел-

че“, правен във времето на студената война. Комисия тогава

гледаше филма ми, но в залата присъстваше и един гост-опера-

тор, руснак. Тъкмо филмът тръгна и по едно време се чу: „Что

эта за религиозная вещ − ангелочик?“ И аз тогава не издържах и

избухнах. Казах: „Ако някой е познал себе си на екрана, аз ще го-

воря за неговата нечиста съвест, моята е чиста.“ Фраснах вра-

тата и излязох. Този филм го взех, без да искам от никого разре-

шение, и за първи път отидох на фестивал зад граница в Карло-

ви Вари. Сложих го в шлифера, в ръкава си и го изнесох нелегално.

Там журито го награди извън конкурса с Гран при, а комисията

тук не го пусна на екрана.

− Най-болезнената истина, която сте казали във „Всяка

неделя“, коя е?

− Когато се говореше за перестройката, казах, че съм ани-

матор, а аниматорът много добре познава законите на движе-

нието, и като физиологически принципи, и като физически, и

като философски и естетически. Още Леонардо е написал: „Жи-

вотът е движение, движението е живот.“ И в този смисъл ка-

зах, че нямам нужда от преустройство, аз съм в него.

И друга истина − абсолютното съвършенство е точно

като нищото. Аз не знам какво страшно има да кажеш какво

мислиш, да го споделиш с хората, пък те ще те поправят, ако

грешиш. Аз съм един среден човек, ако ме погледнете икономи-

чески. А съм бил член-кореспондент на две академии − българс-

ката и германската. Докарали са ме в това състояние да издър-

жам четири души − жена ми, дъщеря ми, която пък беше три

години емигрант в Париж, защото тука няма работа, и внука

ми. Независимо кой е бил на власт и кои са били управниците −

това е не само нихилизъм към този народ, ти му отнемаш само-

чувствието, бъдещето. Как да работиш тук. Аз съм обиколил

много страни, като изключа само Австралия. Но навсякъде съм

бил чужденец. Ние сме друга сплав, с друг темперамент, с друг

манталитет и сивото ни вещество е много по-високо.

Обидно ми е, че са ме докарали дотам да търся спонсори

да ми платят рамките на картините. Ако прочетете писмата

на Микеланджело до неговия баща, брат, до приятелите му, ко-

гато е рисувал фреските за папа Юлий Втори в Сикстинската

капела, направо ще се почудите как е било възможно това да съ-

ществува. Той пише: „Татко, завърших стенописите в Сикстин-

ската капела, но другите ми работи не вървят. А и не е моя ро-

бота да правя стенописи, ала такива са времената − не способ-

стват за нашето изкуство.“ Знаете, че Микеланджело е бил

скулптор. Папата го е изхвърлил като парцал, защото отишъл

да си търси парите, които трябвало да получи по договор. Оче-

видно е, че нещата не са се променили.

Затова държавата ни сега трябва да има своя културна

политика, за да се запазят тези ценности, по които утре, как-

то казва Димитър Талев, ще ни познава светът. По това ще

съди за нас.

− Какво написахте като събеседник по желание в споме-

ника на „Всяка неделя“?

− „Радвайте се на успехите на своите колеги и страдайте

за техните неуспехи.“ Нещо такова написах.

− А ако трябва днес да напишете нещо?

− Аз разчитам сега много на мъдростта на българина. Бъл-

гарският народ е мъдър народ. Знаете ли защо? Защото има мно-

го силно чувство за хумор. А според мен хуморът е най-заразя-

ващият демократизъм.

ЛИЧНОСТИ

Събеседник по желание / Гореща линия

© 2006 - 2025 Всички права запазени.