English
Deutsch
Русский



















     СВЕТОЗАР ДОНЕВ:
     МОЯТ ГОСПОД Е МУЗИКАТА И ТЕАТЪРЪТ

     − Г-н Донев, колко пъти сте участвали във „Всяка неде-
ля“?
     − Най-впечатляващото ми участие е в „Събеседник по
желание“, иначе съм бил в предаването и още четири-пет пъ-
ти. За мен „Всяка неделя“ е духовен ориентир, защото цветът
на художествената интелигенция, на науката, на спорта и на
политиката си даваха среща в това предаване. Аз съм му голям
фен. Много харесвам Кеворк като журналист. С него говорих-
ме най-вече за проблемите на операта. Аз бях най-дълго време
директор − 10 години, от 1980 до 1990. Първото ми участие
стана точно когато ме назначиха на този пост. Оказа се, че
съм 13-ият директор. Нашият театър беше най-големият −
с 856 души. Фабрика за представления. Два оркестъра, голям
класически балет. Тогава често пееха Гяуров, Гюзелев, Гена, Рай-
на Кабаиванска.
     − Добре, създадоха се пет-шест големи имена. А какво
ставаше с останалите ни певци?
     − Тези суперимена не бяха единствените, но получиха
уважение и популярност. Журналистите пишеха повече за
тях. Имаха звания. На тях, когато постоянно пееха навън, зап-
латите им не се спираха. А на другите трябваше да ги спира-
ме. Получи се нещо като Южноафриканската република по вре-
мето на апартейда. Веднага след 10 ноември дойде жестока ре-
визия, предизвикана от певците, на които им се спираха зап-
латите.
     − Вие защо не спирахте заплатите на големите имена,
когато излизаха в чужбина?
     − Защото ми беше наредено отгоре. Казваха ми: „Това не
е твой контингент!“ Заплатите бяха определени лично от
главния секретар на Министерския съвет Иван Шпатов.
     − Така се е получавала една непрекъсната конфронтация
между хората, работещи в Софийската опера.
     − Точно така. Имаше закони за черни и закони за бели.
Бяло малцинство от богоизбрани и черно от други. Ревизия-
та изчисли, че ако бях уволнил Гяуров, Гюзелев, Райна Кабаи-
ванска, Ана Томова-Синтова, Александрина Милчева, Гена Ди-
митрова и Димитър Петков и им давах хонорари за участия,
съм щял да направя големи икономии на държавата. Но се ока-
за, че ако ги каня, без да са на щат, ще трябва да плащам само-
летен билет, хотел и да давам такива хонорари, какъвто е
стандартът на тези певци например в Миланската скала −
между 8 и 12 хиляди долара. А тук плащахме по 160 лева макси-
мален хонорар. Моите двама адвокати предложиха да бъда наг-
раден за икономиите, които съм направил.
     − Кеворкян с какво ви провокира в студиото?
     − Помня, че веднъж Кеворкян по време на мое участие
включи Вили Цанков, без да знам предварително. Той изненад-
ваше и не му се сърдя за това. Разбирах, че предаването тряб-
ва да бъде на живо, непосредствено и в него да се чуват различ-
ни мнения.
     Друг път ме попита: „Защо Софийската опера не може
да събере най-големите таланти на България?“ Отговорих му,
че това няма да стане, тъй като се изисква работещите да
имат софийско жителство. И дори да се появи нов Николай
Гяуров от провинцията, не мога да го назнача. Имаше такива
ограничения преди десети ноември, макар че сега изглеждат дос-
та смешно.
     − Какви истини казваха хората на музиката пред Кевор-
кян??
     − Хората на музиката са повече емоционални, отколко-
то рационални. Най-добрият ни оперен режисьор Драган Кър-
джиев, той почина, казваше: „Който пее, зло не мисли, защото
като пее, не мисли.“
     Една от истините, изразени във „Всяка неделя“, е за лип-
сата на публика. Умувахме защо я няма, къде е причината − да-
ли е в репертоара, в естетиката на театъра. Аз, като дирек-
тор на операта, приемах този факт много болезнено. Ще ви
кажа, че със същия репертоар сме ходили в чужбина. Четири
пъти за десет години Софийската опера гостува в Париж. Ста-
на даже като правило. Там представяхме „Хованщина“ от Му-
соргски, „Война и мир“ на Прокофиев. На тези спектакли в Со-
фия след първия антракт в салона оставаха 50 души, а зад гра-
ница имаше невероятен интерес. Харесваха ни. Тук, естестве-
но, се питаха: „Абе, дали критиката е вярна, или Донев нещо е
опекъл работата?“ Нашите критици не можеха да повярват,
че там се радваме на такъв огромен успех. Това е една от най-
големите загадки, на които и „Всяка неделя“ е търсила отго-
вор. Стигнахме до извода, че за да дойде публика в операта,
нейните социални проблеми трябва да са решени.
     − Имаше ли цензура в музиката преди 10 ноември?
     − В репертоара − не. Докато съм бил директор, никой не
е спирал постановка. Единственото условие беше да има 30
процента български опери. Не забравяйте, че съм бил извест-
но време първи заместник генерален директор на Държавно обе-
динение „Театър и музика“. Писарев беше тогава генерален ди-
ректор. По това време имаше проблем с „Човекоядката“ на
Иван Радоев в театър „София“. Ходихме да гледаме пиесата,
събираха ни на заседания, но за оперните театри не е имало
такова нещо.
     − Имаше ли анатемосани композитори?
     − Имаше такива, които ги смятаха за формалисти, за
маниерни. Официалното мнение към тях беше скептично, но
никой не е казвал: „На тоя няма да му се поставя операта!“
Имаше, разбира се, и фаворизирани композитори. Но един Па-
рашкев Хаджиев, смятан за българския Верди, непрекъснато е
бил поставян, без да е бил шеф. Публиката го търсеше и оби-
чаше. Седем пъти женен, безпартиен, два пъти става лауреат
на Димитровска награда, народен артист, всичко имаше, но не
отговаряше на политическите стандарти на онова време.
     − Вие вмествахте ли се в политическата конюнктура?
     − Вмествах се, макар че съм имал много проблеми. Баща
ми не е бил партиен член. Той беше от левите земеделци. Съ-
ден е. Единият ми чичо е бил офицер, осъден от Народния съд
и разстрелян, а другият − Иван Донев, пък 25 години беше зам.
главен редактор на „Работническо дело“. Член на комунисти-
ческата партия от 1938 година.
Вижте, музикантите не са били така активни полити-
чески, както литераторите и театралите.
     − Какво ставаше след вашите участия във „Всяка неде-
ля“?
     − Първо, личната ми популярност много растеше. Вто-
ро − печелех авторитет вътре в колектива на операта, защо-
то имах възможност да защитя някои позиции на театъра.
Пропагандирах турнетата в чужбина. Веднъж дори поканих
Кеворк да пътува с нас до Германия. Той дойде с оператор. Пред-
ставихме тогава „Княз Игор“ и „Златното петле“.
     − Къде беше мястото на „Всяка неделя“ в културния жи-
вот на страната ни?
     − Мястото й беше авангардно. Кеворкян направи интер-
вю с Херберт фон Караян, с първите ни певци, с Емил Чакъров.
Него го назначих в операта и тогава пак почнаха да говорят.
Той беше много талантливо момче, а на погребението му ня-
маше кой да се изкаже. Единствен аз. Нямаше ги даже оркест-
рантите му.
     − Защо?
     − Той почина през 1990-а, а тогава времената още бяха
много размирни. Емил минаваше за толериран от Людмила
Живкова. За онова време беше скандална и болестта, от коя-
то почина.
     − Кой е вашият най-голям триумф в кариерата?
     − Като най-голям режисьорски успех смятам „Фалстаф“
на Верди. Това е една от най-трудните му опери и единстве-
ната му комична. Тя е висш пилотаж, дантела от ансамбли.
Много оперни театри я репетират с месеци и не могат да я
направят. На нас ни трябваха осем месеца. „Всяка неделя“ по-
каза тогава 15-минутен запис и интервю с мен.
     − Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото
на „Всяка неделя“?
     − Аз имам един кадем в много тежки, напрегнати ситуа-
ции − почвам да барабаня на закопчалката на часовника си. То-
ва става преди премиера или преди да излети самолетът.
     − Ако днес сте събеседник по желание, какво искате да
остане от вас в споменика на „Всяка неделя“?
     − За мен музиката и театърът са религия и това ми дава
сили да издържа цялата джунгла около нас. Аз съм фанатик на
тази тема. Моят Господ е музиката и театърът.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.