English
Deutsch
Русский











































     СВЕТЛИН РУСЕВ:
     ЧОВЕК ТРЯБВА ДА СТОИ НА КРАКАТА СИ

     − Г-н Русев, броили ли сте колко пъти сте участвали във
„Всяка неделя“?
     − Не мога да ви кажа колко са точно, но не са малко. Ке-
воркян води и няколко разговора с председателите на твор-
ческите съюзи. Много интересни предложения излязоха тога-
ва наяве от Съюза на художниците. Сега това е нещо, с което
малко или много имаме основание да се гордеем. В едно от пре-
даванията за първи път казахме, че сме взели решение и офи-
циално сме направили предложение да се премахнат званията.
Това беше през 1982 година, току-що бях станал и първи замес-
тник-председател на Комитета за култура. И досега си спом-
ням въпроса на Кеворк − „Добре, това е мнението на председа-
теля на съюза, а какво е мнението на заместник-председателя
на Комитета за култура?“, и аз му отговорих: „Абсолютно съ-
щото.“ Разбира се, много по-късно се направи и политическа-
та спекулация с премахването на званията, но за чест на бъл-
гарските художници това беше едно общо разбиране, подкре-
пено от Дечко Узунов, от Стоян Сотиров, от целия управи-
телен съвет, от творческия елит на гилдията. От Централ-
ния комитет обаче ни отрязаха.
     − Сега много актьори съжаляват, че нямат звания.
     − Те може да съжаляват, но ние настоявахме, като се пре-
махнат званията, да се въведат социални помощи за хората, ко-
ито имат принос в духовната област, и по някакъв начин да
бъде гарантирано тяхното бъдеще. Това е по-добре, отколко-
то приживе да създаваш класици и една йерархия, която невина-
ги е достатъчно стойностна. Ние знаехме как се предлагаха хо-
рата за звания. В Съюза на художниците обаче единствено уп-
равителният съвет приемаше предложенията. Беше много ши-
рок форум с гласуване, но от време на време Централният ко-
митет променяше имената. Някои отпадаха, други вкарваха.
Ние влизахме в дискусия, и то официална.
     − Вие сте били събеседник по желание през 1980 година.
Помните ли това ваше участие?
     − „Всяка неделя“ за мен е била място и възможност не да
изявя себе си, а да защитя една позиция, която съм следвал като
председател на Съюза на художниците. Не беше лесно много не-
ща да се отстояват и в това отношение намерих подкрепа от
програмата. Аз още нямах нужда да браня себе си като худож-
ник и не ми беше необходимо. Доста рано се утвърдих и повече-
то критики и удари върху мен не бяха за работата ми на ху-
дожник, въпреки че и такива моменти имаше, а за това, което
провеждах като политика на СБХ.
     При първата ми изява във „Всяка неделя“ след 10 ноември
тази линия на поведение продължи и се опитвах да използвам
програмата, за да защитя това, което съм правил и по-рано. За
първи път прозвучаха тогава и някои неща в защита на Людми-
ла Живкова. Във вестник „Култура“ излезе една цяла страница,
озаглавена „Покаяние“, тогава още Продев беше главен редак-
тор. В статията той цитираше няколко души, включително
и моя милост, че сме казали нещо положително за Людмила Жив-
кова. Тогава във „Всяка неделя“ заявих, че за разлика от баща си
Людмила е провеждала по линия на културата една антибреж-
невска политика и не виждам защо трябва да правя някакво по-
каяние.
     − Когато сте били събеседник по желание, вие казвате своя
девиз − Прави каквото трябва, пък да става каквото ще. Все
още ли продължавате да вярвате в него?
     − Това е девиз, който не просто ми е харесал, а съм се опит-
вал и да го следвам. Разбира се, не е толкова просто да се прави
това, което трябва, пък да става каквото ще. Имаше моменти
в живота ми, когато наистина ставаше каквото ще, за сметка
на това, което правех. Така беше и с прословутите съображе-
ния на Тодор Живков, излезли вследствие на един призив за Русе,
наречен „Вик за Русе“, който написах и публикувах. Целият Съ-
юз на художниците го подкрепи, след това пък се оказа, че много
хора от ръководството са били подведени, въпреки че с апло-
дисменти приеха призива. В онова време доста трудно се отс-
тояваше такава позиция. Десетина дни Чудомир Александров
ежедневно ги притискаше и извиваше душите им. Правеха се
заседания по няколко часа с партийното бюро и ръководство-
то на съюза.
     − Срещите ви с Тодор Живков трудно ли минаваха?
     − Зависи какви са били срещите. Аз съм имал няколко мно-
го интересни, някои от тях са започвали зле, а са завършвали
добре. Първата беше в края на 60-те години, още преди да вляза
в ръководството на Съюза на художниците. Тогава той покани
една група от писатели и художници на Боровец. Там бяха и Ге-
орги Марков, и Левчев, и Златка Дъбова, моя милост, Лада Гали-
на, Иван Бурин, шарена беше компанията. Доста необичайна и
странна по състав, но очевидно Живков искаше сам да се ориен-
тира в обстановката и в това, което става в България. Истин-
ската, по-драматична среща беше в началото на 70-те години.
Бях съвсем млад заместник-председател на съюза и тогава се от-
криваше една изложба на Георги Ковачев. От сегашна гледна точ-
ка не беше нищо особено − нещата бяха подготвени като за фор-
малистична изложба. Ръководството на съюза пое отговор-
ността. Имаше и комисия. Аз и още двама души бяхме в нея.
     Посъветвахме Гришата да сложи някои по-стари неща, за да се
получи някакъв баланс, но той заяви, че си е решил така, и ние го
оставихме.
     Когато отивах при Живков в ЦК, насреща ми излезе Ди-
митър Методиев, Бог да го прости. Знаех, че по негова линия
беше част от информацията. Попита ме какво става, а аз му
отговорих: „Това, което става, вие сте го направили“, и влязох
при Живков. За първи път се озовавах на подобно събрание. Бе-
ше цялото Политбюро, единствено Лилов, млад секретар, на-
биращ инерция, го нямаше. Беше болен. Тодор Живков започна
много остро: „Какво си въобразяваш бе, момче?! Ние сме ти гла-
сували доверие, какви са тия работи. Някаква изложба откри-
ла жената на Камен Калчев, сополивили сте се там.“ Хвърли ми
и едни каталози от изложбата на Генко Генков и на пловдивс-
ките художници. Попита няма ли комитет, няма ли отдел, но
аз му казах, че Съюзът на художниците носи цялата отговор-
ност.
     Почнаха изказванията. Някои предлагаха да се закрие из-
ложбата на Георги Ковачев. По активността им разбрах, че цел-
та не съм аз, а Лилов. Основният удар не беше срещу мен. Но
въпреки това се запънах и казах, че закрие ли се една изложба,
това означава ръководството на съюза да си отива. Дали му ста-
нах симпатичен на Живков, че се запънах, или той усети неща-
та, но бяха донесли коняк и той каза: „Хайде, наздраве! Да изля-
зат критики, няма да се закрива изложбата!“ Така разбрах, че се
разминаха нещата.
     На излизане отидох в отдела на ЦК, в кабинета на Кина
Бояджиева, и тя ми благодари, че съм поел всичко върху съюза.
Тогава й заявих, че аз няма да ставам полицай на българските ху-
дожници, а искам да се даде едно рамо на по-кадърните хора. Не
предполагах обаче, че всичко, което говорим, се записва. След то-
ва заминах за Банкя да информирам Лилов какво е станало. Ние
бяхме приятели, пък и той подкрепяше съвсем друга линия и дру-
го творческо поведение в съюзите. Още когато започнах да му
разказвам, той ме попита: „Ти какво си разправял, че няма да ста-
ваш полицай на българските художници?“ Оказа се, че вече всич-
ко знае.
     Слава Богу, че при тази среща с Живков не се стреснах.
Бях доста млад и нещата ми изглеждаха малко комични. Те всъщ-
ност винаги при подобни случаи са ми изглеждали такива.
     − В по-късните години сигурно срещите с Живков са били
по-драматични?
     − Една друга среща имах, но тогава разбрах, че е доста нас-
троен срещу съюза и срещу линията, която имаме. Поводът
беше скулптури на Далчев и изложбата, посветена на 1923 го-
дина. На нея бяха подредени скулптури на жени с една много ек-
спресивна форма, по-късно ги отляха и ги поставиха на стрел-
бището. Почнаха обаче доносите и те обикновено идваха от
самите художници и от информаторите в Централния коми-
тет. Доносите с годините се променяха. Едни и същи хора дава-
ха различни информации. Много от тях в началото докладваха
отрицателни информации, по-късно, по времето на Людмила
Живкова и Лилов казваха, че в съюза има една творческа широ-
та, многообразие. Имаше някои, не искам да им споменавам име-
ната, защото вече са покойници, но бяха доста поработили, за
да се внуши, че западното влияние навлиза в Съюза на художни-
ците. Побеснях тогава. Срещнах се с Живкова и й казах, че ако
трябва всеки ден да отговарям на доноси, аз ще си взема шапка-
та и ще си отида. Поисках от нея съдействие за среща с баща й.
Като се видяхме с него, му обясних, че това е сложен съюз, кой-
то е трудно управляем, и трябва да отчитаме всичко, което
има в него. Това е едно богатство, многообразие на тенденции-
те. Доколко слушаше, доколко не, не знам, но личеше, че е поло-
жително настроен. Попита ме: „Как сте с Лилов?“ Отговорих
му, че сме добре, а той продължи: „Ей, тоя Господ е много несп-
раведлив човек. С черпака му е сипвал на него акъл, а на другите
нищо не е дал.“
     Вечерта отидох на срещата на Живков с кинодейците.
Там той говори повече за нашия съюз. Даже каза, че СБХ провеж-
да съвременна линия и дава на всички да се изявят. Нещата из-
цяло придобиха друг обрат. Но така или иначе, постоянно има-
ше една двупосочна информация. Особено когато Живкова по-
чина, махнаха Лилов и вече други хора взеха позиция. Специално
по линия на Милко Балев и Пенчо Кубадински добра информация
вървеше. Живков стана озлобен и разярен към мен. След 10 ное-
мври разговарях с доста хора, но не можах да намеря обяснение
защо.
     − Със самия Живков след 10 ноември не сте ли говорили?
     − Говорих. Това е една среща, която не е известна. Аз даже
смятах, че не е възможно да се срещнем, защото по времето на
русенските събития поисках да се видя с него, но той, естест-
вено, отказа. Още пазя протоколите от заседанията на Полит-
бюро за Русенския комитет. Те са доста любопитни за поведе-
нието на всеки един тогава. Много от героите след 10-и доста
пораженски са се държали и дори са давали съвети как да се лик-
видира Русенският комитет. Но това не е толкова важно. По-
интересна е срещата ми с Живков след 10 ноември. Току-що бе-
ше излязла присъдата срещу него. Тогава в България пристигна
за последен път Митеран и ни събра тези десетина-дванайсет
души, пишман дисидентите, на традиционната закуска. Още
при влизането една журналистка, която вземаше интервюта
от всичките, ме попита как се чувствам като дисидент. Казах
й, че никога не съм се чувствал дисидент, а съм имал своя пози-
ция, която в един или друг момент ме е поставяла срещу инс-
титуции, срещу едни или други хора. Много станаха дисиден-
тите и на мен ми е обидно да се чувствам дисидент. Попита ме
и нещо за културата. На другия ден ми се обади една жена, Не-
вена Шавалиева, не я познавам. Обясни ми, че работи с г-н Жив-
ков и му редактира спомените. Каза: „Г-н Живков ви поздравява
за това, което чу снощи от вас по телевизията. Много би ис-
кал да се срещнете.“ Аз в първия момент се стъписах доста. Раз-
бира се, злоба не хранех, защото той беше взел-дал, както се каз-
ва. Попитах дали може това да стане след няколко дни, тъй ка-
то в момента съм зает, но тя ми каза, че се очаква всеки мо-
мент Живков да влезе в затвора. Помислих си, че нещо му тежи
на съвестта. Реших, с времето е разбрал, че е бил несправедлив.
     Тук не става въпрос за цялостното отношение към нещата, а
за това, което ми приписаха на мен. Всички смъртни грехове ги
имаше в тези негови съображения. Питах се за какво му е тази
среща, но на следващия ден в десет часа отидох на „Секвоя“. Той
съвсем по своему реагира: „Ооо, гледай бе, тоя човек съм го кри-
тикувал, критикувал и пак се видяхме.“ Седнахме, попита ме
как са другите. Казах му, че не са блестящо. Така мина разгово-
рът и в последна сметка се видя, че явно иска да легализира за
себе си едно друго отношение към мен, не враждебно. По-късно
Невена Шавалиева се обади още веднъж, но не отговорих, не си
спомням защо.
     − Значи сега с Живков сте приятели?
     − Приятели не можем да бъдем.
     − А с Кеворкян приятели ли сте?
     − Мисля, че успяхме да запазим едни приятелски отноше-
ния. Доста неща промени времето, но продължаваме да ги под-
държаме.
     − Ядосвали ли сте се на някои негови пристрастия към
художници?
     − А, ядосвал съм се, по-точно аз не съм се ядосвал, но в съю-
за се ядосваха за едно или друго негово пристрастие. Специално
имаше едно-две предавания с Казаков, който говореше, както
му дойде − като себе си тоест. Някои го вземаха много насерио-
зно в ръководството, но аз не приемах така нещата. Нормално
е човек да има някои пристрастия. Не са ме дразнили, още пове-
че че пристрастията на Кеворк са към талантливи художници.
Ако има нещо, на което ме научи загубеното време в съюза, е, че
по необходимост, по възпитание и вътрешен усет човек тряб-
ва да е малко по-толерантен към другите. Би трябвало да се
опитва да разбира позицията и отношението на един или друг
художник.
     − Защо винаги във „Всяка неделя“ вашите изложби са пред-
ставяни от Богомил Райнов?
     − Имаше една традиция, която се наруши с една от пос-
ледните изложби. На Богомил аз му дължа много, особено в
младежките години. В негово лице нашето поколение имаше
една подкрепа. Колкото и да го смятаха за сектант по отно-
шение на писателите и се страхуваха от него, той в начало-
то на 60-те години изигра положителна роля в подкрепа на
съвременното изкуство. Аз изпитвах изключителен респект
първо от баща му. Имах слабост към Николай Райнов и тя
дойде от книгите му за история на изкуството. Запознанс-
твото ми с Богомил е свързано с първата младежка изложба,
в която участвах. Тогава изпитвах и страх, и напрежение. Не
знаех какво ще се случи, въпреки че в журито беше моят учи-
тел Дечко Узунов, който знаех, че има някаква слабост към
мен. Представих 14 работи, а бяха одобрени седем. Това беше
нещо необичайно. Интересното е, че в нощта преди откри-
ването на изложбата имах сън, който се повтори на следва-
щия ден. Сънувах, че ме среща Богомил Райнов и казва как мно-
го е харесал мои работи и иска да купи някоя. Но аз му отвър-
нах: „Как ще я купите, ще ви я подаря!“ На следващия ден мо-
ят сън се сбъдна. Наистина Богомил беше харесал мои карти-
ни и искаше да купи. Не си спомням как точно стана тогава,
но извадихме пет-шест от отхвърлените работи и той си
хареса един пейзаж в червено. Наложи се обаче да хвърля чоп с
Остоич, който също искаше тази картина, и за съжаление Ос-
тоич спечели. Богомил тогава си избра един портрет, който
му подарих, и така се сприятелихме. Голямо събитие беше за
мен.
     Ние и сега сме приятели. Наистина четири или пет мои
изложби той е откривал и представял. Най-сериозните неща,
писани за мен, също са от него. Обикновено преди всяка изложба
виках няколко души да гледат работите и това бяха бай Дечко,
Богомил и Найден Петков. Така проверявах себе си.
     − Най-после казахте кой пръв е гледал картините ви. Ко-
гато през 1980 година Кеворкян ви пита за това, вие не отгова-
ряте на този въпрос.
     − Не си спомням защо не съм отговорил. Може би тогава
съм ги показвал на някоя приятелка и затова не съм искал да от-
говарям.
     Когато през 1988 година нещата се натегнаха след съобра-
женията на Тодор Живков, Йордан Йотов беше ходил при Бого-
мил. Дълго време не се бяхме чували с него по телефона, но една
вечер Богомил ми се обади. Беше два или три дни преди партий-
ното събрание на 3 май, когато трябваше да се разглежда мое-
то поведение. Аз вече бях уволнен от Националната галерия, от
всякакви съвети бях изваден. Чудомир Александров натискаше
да ме изключат от Съюза на художниците. Тодор Живков беше
казал: „Отвсякъде да се маха и огън да му гори под краката!“ До-
ри щяха да ме изхвърлят и от академията.
     Като ми се обади, Богомил ме попита какво мисля да правя
на партийното събрание. Заявих му, че ще се изкажа и няма да
цепя басма на никого. Попита ме дали ще правя самокритика, но
му отговорих, че никаква самокритика няма да правя, защото
те ме орезилиха в цяла България. До всички партийни организа-
ции бяха разпратили една инструкция да вземат отношение и
да пращат телеграми до Съюза на художниците срещу мен. Бо-
гомил ми каза, че ще ме смажат, но му отвърнах, че по-добре да
ме смажат, отколкото да капитулирам. Той повиши тон, а му
заявих, че ще правя това, което съм решил. Бих приел всички
обвинения, ако са отправени само към мен, но те са към целия
съюз.
     На събранието ги попитах кога оценката е била по-вяр-
на, преди две години, като ме освобождаваха от поста предсе-
дател, се разделихме със сълзи и плачове, а целият управителен
съвет се изказваше какво губи съюзът, или сега. Имаше един
момент и за Русенския комитет. Казаха, че съм бил подведен, и
аз тогава показах писма от Русе. Имам много интересни писма
от русенски майки. Заявих − да, подведен съм от тези майки,
от тези хора, които се задушават. Беше доста патетично и
приповдигнато, но силно изказване. Накрая завърших, че всич-
ко това ще мине и ще замине, аз ще оцелея, но тези, на които
няколко дни им извиваха душите, ще бъдат смазани. Така се и
оказа.
     Реагирах много остро, защото знаех, че няма какво да гу-
бя. Ако бях приел някакви уговорки, щяха да ме ликвидират и
дискредитират. Накрая споменах Георги Йорданов, с когото бях-
ме близки, но той също се натегна за освобождаването ми от
галерията. Покрай тези истории свали от кабинета си моя кар-
тина. Тогава заявих: „А на някои мои бивши приятели, казвам
„бивши“, за да не ги обидя, ще кажа, че така както свалят кар-
тините на приятелите си, утре ще свалят иконата, на която
се молят, и кръста.“
     След моето изказване нещата се обърнаха. Изведнъж се
стъписаха. Няколко жени се изказаха в моя защита. Жените ви-
наги или те предават, или те защитават.
     − Вас винаги ви защитават.
     − А, не, имам и едно предателство, но то си е лично. Тога-
ва обаче жените постъпиха много по-достойно от мъжете.
     − А с Богомил Райнов как се развиха събитията?
     − След събранието нито аз му се обадих, нито той на мен.
Оказа се, че този път аз бях правият. През 1988 година, когато
правих една изложба, от ЦК искаха да я спрат. От Съюза на ху-
дожниците обаче нямаше как да ми откажат. Христо Нейков
беше в небрано лозе − от едната страна бях аз, а от другата −
ЦК. Още повече че от СБХ се бяха ангажирали с наказанието ми
и това ги дискредитираше. В същото време не искаха докрай да
си направят харакирито и ми разписаха молбата за изложба.
Вдигна се пушилка. Почнаха да разпитват как са ми разрешили,
страхуваха се да не стане демонстрация. Щеше да има и конгрес
на културата и искаха да се спре изложбата. Поводът трябва-
ше да бъде − да няма индивидуални изложби преди конгреса. То-
гава Найден Петков няколко дни преди мен трябваше да от-
крие своя. И аз казах на Христо Нейков: „Ичо, на мен ми е все
едно, но тоя човек, който има инфаркт и това му е юбилейна
изложба, само ако разбере, знаеш ли какво ще стане.“ Така или
иначе, те пуснаха изложбата. Аз им бях казал: „А я спрете, вед-
нага ще направя пресконференция с чуждите журналисти.“ Пре-
метнах ги, че съм пуснал и поканите. Това беше малката лъжа,
която лансирах. Изложбата наистина стана една демонстра-
ция. Хората имаха чувството, че стълбището ще падне. Беше
пълно и с ченгета. На представителите на партийни комите-
ти им беше забранено да идват, соцпосолствата пък бяха посъ-
ветвани, че не е желателно да присъстват. Имаше само западни
дипломати. Изложбата по хигиенни съображения беше откри-
та от Иван Ненов, а Константин Павлов прочете едно сти-
хотворение, посветено на мен.
     − „Всяка неделя“ е показала дарението ви на Плевенската
галерия с картини на големи майстори, които сте притежавали.
Тогава срещу вас пак е имало обвинения?
     − Аз не можах да разбера какви са. Притежавах една ко-
лекция, много сериозна. В нея имаше неща, които към купувал
и плащал така, както никой не е плащал. Давал съм 5000 лева в
началото на 70-те години за картина на Никола Петров. Смя-
таха ме за луд, защото една кола струваше толкова. Имаше
картини, които са ми подарени, а голяма част са разменени.
Най-стойностните неща обаче са купени. През 1973 година бе-
ше направена една обща изложба и видях, че картината на Иван
Ненов „Нощна разходка“ не беше откупена, а струваше колко-
то пейзажа на един обикновен пейзажист. Купих я за 1200 лева
и той беше много развълнуван, тъй като това беше първата
му частна откупка след 9 септември. Няколко години по-къс-
но пак му се обадих и му казах, че искам да купя още нещо. Тога-
ва беше време за колекционери, само пари да имаш. Като оти-
дох при него, купих „Безработната“ за 2000 лева, която сега
няма цена.
     − Какво стана с тази колекция, след като я дарихте?
     − Желанието ми беше да събера всички неща в една сграда.
Говорих със Стефан Нинов тогава и той ме заведе в градската
баня на Плевен, но постройката беше занемарена. Тогава се хва-
наха и направиха ремонт. Преди да отиде в Плевен, показах ко-
лекцията тук, в София. Това беше буря, колкото от възторзи,
толкова от плюене. Едва когато видях работите наредени, раз-
брах какво имам. След това вече почнаха да питат откъде ги
имам, защо ги подарявам, значи нещо има. Но не можеше нищо
да има, тъй като всяка картина се знаеше откъде е.
     − Носили ли сте талисман в студиото на „Всяка неделя“?
     − Талисмани не съм носил, но има неща, на които държах
и носих със себе си. Навремето, когато за първи път ходих в
Италия, си взех един ключодържател с релефчета на скулпту-
рите на Микеланджело от двете страни. На два пъти го гу-
бих, но го намирах. За съжаление последния път го изтървах в
асансьора и падна в шахтата. Като ходих пак в Италия, купих
нещо подобно, но не е същото. Вземал съм от време на време
някои камъчета. Обичам ахат. По препоръка на леля Ванга нося
църковното календарче. Имам и някои снимки в себе си. Едно
слонче носих дълго време в джоба си. Беше ми подарък от чо-
век, който държеше на мен. След това извадих слончето и го
оставих в ателието си, за да не го загубя. Но един предмет за
талисман нямам.
     − Мнозина след 10 ноември обвиниха Кеворкян, че е защи-
тил само синята кауза.
     − Според мен той беше определено пристрастен, но об-
винения към него не съм имал. Всеки заемаше позиция, каквато
преценяваше. Аз виждах нещата и от едната, и от другата
страна. Беше нормално хората, които търсят някаква промя-
на, да бъдат от страната на сините. Разбира се, грешка беше,
че се започна отричане на всичко и всички. Това дискредитира и
промяната. С идването на власт пък се видя и кой какъв е. Разб-
ра се, че за много хора нещата не са били въпрос на промяна, а
въпрос на място.
     − Според някои сега вие само трябва да си рисувате кар-
тините и да не се занимавате с неща, които не разбирате. Ще
мирясате ли най-после?
     − Не знам дали ще мирясам, но на мен са ми давали много
различни съвети. Имаше моменти, когато ми писваше и ис-
ках да напусна съюза. Тогава обаче не даваха и дума да се изду-
ма. Спомням си Людмила Живкова и приятели как ми казваха:
„Пак си рисувай, но не оставяй нещата.“ Когато пък осво-
бождаваха Лилов, бях решил да се изказвам на заседанието на
Централния комитет. Споделях, че изваждането му ще бъде
удар срещу културата. Тогава дойде при мен Георги Йорда-
нов, който, след като почина Людмила Живкова, ми беше ка-
зал, че единствената му надежда е Сашо. Този път обаче ми
заяви, че не трябва да се изказвам в никакъв случай. Посъвет-
ва ме да си гледам рисуването и че няма нужда да се забърквам
в такива неща. Казах му, че ако някой стане да защитава Ли-
лов, ще се изкажа и аз. Така се разделихме, но на следващия ден
в 6,30 часа сутринта преди заседанието той ми позвъни. Ка-
за ми − Вълчев, ние с него сме на Вълчев и Момчев, защото аз
съм Светлин Русев Вълчев, а той е Георги Йорданов Момчев −
ела в Комитета за култура. Той беше много притеснен и нер-
вен. Попита ме какво съм решил и аз му казах пак същото. Но
той ми обясни, че това ще е катастрофа за културата, ще
използват случая, да я ударят. И пак ми напомни, че съм го-
лям художник и да си гледам картините.
     По време на съображенията на Тодор Живков също ме
съветваха да си гледам изкуството. Най-лошото е, че наша-
та любима лява партия в един момент е готова да използва
услугите на всеки. Вие видяхте, че след 10-и не я напуснах,
въпреки че имах всички основания да посинея. Това им беше
добре дошло като позиция и последователност. Сега става
точно обратното, тъй като те никога не прощават на една
самостоятелност позицията. Така стана по повод на герба,
на други мои изказвания и почнаха да излизат с мнения по вес-
тниците. Ту Велко Вълканов, ту Продев, а Чавдар Добрев пък
заяви, че аз, който съм бил в Централния комитет, ходя на
обяд с царя. Та съвети ще има и пак ще продължават да ме
карат да си гледам рисуването, а не да се бъркам в далаверите
им.
     − Страхували ли сте се някога за живота си?
     − Когато човек разбере и повярва, че все пак смъртта не е
краят, няма защо да се страхува. Ние сме част от движението
и рано или късно ще плащаме в някои от следващите си животи
за това, което правим тук.
     − Ако днес сте събеседник по желание, какво ще напишете
в споменика на „Всяка неделя“?
     − Доста неща бих написал, но най-важното за един човек е
да стои на краката си. Независимо какво ще става около него и с
него. Всичко друго се оказа илюзия. Човек почне ли да отстъпва,
макар и малко, катастрофата му е гарантирана.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.