− Наистина, много често съм участвала при Кеворк. Знаете
ли − между мене и него се получи една много силна връзка. Аз го оби-
чам, а мисля, че и той ме обича. Някакви симпатии храним един
към друг. Усещам, че този човек освен голям журналист е и много
благ човек. Много човек. Аз си спомням първия път, когато седнах
чувствам. Аз му отговорих, че съм като на електрически стол. След
малко обаче той ме освободи. Така неусетно станахме близки и кол-
е приятно. На него не мога да му откажа никога участие.
щото още не бях свикнала. Виках си: „Сега какво ще говоря?“ Не е
като да участваш в пиеса и да си научил текста. Преди да участ-
влак. Още не се познавахме. Отивах до бюфета и го видях в едно
купе. Тогава той ме попита: „Имате ли нещо против да участва-
но. Много се радвам на всичко, което сега Кеворк прави за артис-
тите, за певците, за хората. Той помага на нашето съсловие, кое-
то знаете в какво положение е. Нямате си и представа колко бях
щастлива, когато в бингото спечели Никола Филипов. Това е чо-
век, който сега няма откъде да печели. Седеше до мен на масата и
вярвайте ми, аз си казвах: „Искам да спечели той.“ Така и стана.
радвам.
− Преди 1989-а „Всяка неделя“ беше ли спасителният ост-
ров за интелигенцията?
− Да. Кеворк предразполагаше хората и ние си казвахме всич-
ко. Аз мога да призная, че бях напълно откровена. Във „Всяка неде-
ля“ казах нещо, което по-късно направих − написах книга. Когато
Кеворк ме попита: „Как ще бъде озаглавена?“, му отговорих: „Книга
за някои други.“ Пишейки неща за себе си, всъщност исках да разка-
жа за всичко, което ме е заобикаляло. Човек все пак живее сред хора.
Пък аз съм вряла и кипяла в много гърнета. И преди 9-и, и след 9-и, и
след 10-и. Въртяла съм се в много среди и съм била все в каймака на
обществото. Мога да кажа, че в този каймак има и много боклук.
Затова исках да напиша искрена книга. Когато прочетох автобио-
графията на Лив Улман, си казах: „Ето такава книга ми се ще да
напиша и аз!“ Разголвайки себе си, без да се щадя, но и да не щадя и
онова, което ме е обикаляло. Има създадени митове за доста хора,
но като си бил с тях, ти знаеш и едните, и другите им страни.
Като дойде 9 септември, аз бях вече на 22 години, съвсем съзнател-
но момиче, почти завършващо университета. Живях в една кул-
турна среда. След това попаднах пак в каймака, видях много рабо-
ти. Като се омъжих втория път, бях писателска снаха. Всяка вечер
ходехме в Руския клуб. Там се събираше елитът на интелигенция-
та. Имахме си една кръгла маса и разговорът беше следният − „Ме-
ри, как ти е жлъчката?“, а отговорът е: „Лошо, лошо, пълна е с ка-
мъни.“ Следват десет минути мълчание и пак въпрос: „Орлине, как
ти е захарта?“, после пак десет минути мълчание. Следва: „Тодоре,
как са ти бъбреците?“, а той отговаря: „Ами май с един бъбрек ще
си живея.“ Така през десет минути ставаше дума за бъбреци, жлъч-
ка, захар и никога за книги. Аз бях пощуряла. Това беше скоро след 9
септември. Бяха се наблъскали с пари и не ги интересуваше нищо
друго. Ядене, пиене и главното беше кефът. Такава парвенющина
настъпи! Може би с моите писания ще развенчая някои митове.
На мен парвенющината ми е чужда. Затова и се разведох. За-
любих се с Нейчо Попов, като се събрахме в Сатиричния театър.
Той още беше женен. Времената бяха такива, че не беше лесно той
да се разведе. Спомням си, че Сърчаджиев ме извика, той, който
остави три деца и се ожени за Леда Тасева, и ми каза: „Виж какво. В
никакъв случай няма да развеждаш Нейчо, защото аз съм длъжен да
те уволня.“ Викаха Нейчо чак в Министерството на културата,
но той им казал: „Аз ще мета улиците, но пак ще се оженя за Сто-
янка.“ Голям въпрос беше, докато се оженихме с него. Общо взето,
личният ми живот е минал много бурно и аз не съжалявам.
− Какво е за вас „Всяка неделя“?
− Това беше времето, в което човек разкриваше себе си. Даже
по време на мое участие си спомням един случай. След като свър-
шихме разговора ни в студиото, Кеворк ми показа нещо, което ми
беше спестил пред зрителите. Някакъв човек се обадил по телефо-
на и казал, че покойният ми съпруг Нейчо Попов му бил дал на заем
5000 лева и сега той искал да ми ги върне. Аз разбрах, че това е но-
мер, който Кеворк ми спести, защото той е психолог. Представя-
те ли си да ми беше казал пред целия български народ: „Ето, дойде
един въпрос − Нейчо Попов е дал пари на еди-кого си и той ви ги
дължи.“ И всичко това малко след като съпругът ми беше починал.
Явно някой искаше да ми види сеира по телевизията. Аз можех много
да се разстроя, защото тежко понесох смъртта на Нейчо. И досе-
га живея с този спомен. Но така или иначе − това, което беше ка-
зано по телефона, не беше вярно. След като мъжът ми почина, аз
намерих в чекмеджето му един списък. Там пишеше − „Важно“, и в
него бяха всички длъжници. Аз не поисках от никого нищо и вяр-
вайте ми, до ден днешен нито един от тези длъжници не ми се
обади. Много съм му благодарна на Кеворк, че ми спести всичко то-
ва и ме предразположи, защото аз като се притесня, и ставам пъл-
на нула.
− Всички казваме, че времето преди 10 ноември е било време
на табута, на забрани. Но по-добро ли беше то за актьора?
− Да, за актьора беше по-добро. Нашият театър си имаше
специално място и ние бяхме доста свободни да критикуваме. Та-
ка всъщност властта показваше, че не се бои от критиката. И
ние бая критикувахме, не се плашехме. Ами как импровизирахме! И
се гордеехме, че сме в Държавен сатиричен театър. Пет пари не
давахме за нищо. А и ние кореспондирахме с момента. Да речем, случ-
ва се някакво събитие и веднага го слагахме в пиесата. А сега някак
сме се свили, страх ли ни е. Помня един такъв случай. Нашият те-
атър беше поканен да замине в Театъра на нациите и да представи
пиесите „Ревизор“ и „Михал Мишкоед“. Много се зарадвахме, но из-
веднъж нещо стана и ние не заминахме. Всички говореха, че отгоре
са ни забранили, но аз съм сигурна, че не е така. Каквото ще да е, ама
извинявайте − кой властник няма да иска театърът му да иде и да
гостува в Театъра на нациите. Ние няма да съборим държавата.
Просто това си е мръсотия, направена отвътре, от хора, които
не са искали нашият театър да изпъкне. Като ме питахте за вре-
мето, искам да ви кажа нещо, което прочетох от Солженицин. Той
пише: „Беше страшно, но ние живеехме по-истински, защото се
борехме за нещо. А сега ми е скучно.“ Тези думи силно ме потресоха.
В миналото имаше сблъсъци, но по-хубаво е да ги има, отколкото
да ги няма. Да живееш равно и гладко, да няма нищо насреща ти,
което да преодолееш − това не е живот. Аз не искам да се връща
старото, но искам да става вече нещо.
− Вие сте много популярна, но все пак мислите ли, че и „Вся-
ка неделя“ ви е помогнала за вашата известност?
− О, много. Всеки, който се е появил в програмата, повиша-
ваше своята популярност обезателно. Даже ако не те поканят,
беше обидно.
− Много ли ваши колеги преживяваха, че не ги канят?
− Те не са се издавали, но предполагам.
− Кой въпрос на Кеворкян няма да забравите никога?
− Спомням си, че като ме покани наскоро, ме попита: „Сти-
гат ли ти парите?“ и му казах: „Не ми стигат, разбира се, я.“ Той се
засмя. Ами ние, артистите, сега сме заникъде. Аз лично не мога да
се оплача, защото ме викат тук и там, няколко души си докарваме
пари допълнително, но тези, които са с по една заплатичка, да му
мислят.
− Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото на
„Всяка неделя“?
− По-рано имах един талисман, който си закачах. Беше ми го
дала една баба и той седеше винаги при мен. Не знам какво беше,
защото беше зашито в парцалче. Но го загубих. Имам и друг та-
лисман − златен пръстен със сапфир от мъжа ми. Понеже съм зо-
дия Водолей, сапфирът е моят камък. Някога бях голяма фаталис-
тка и затова сега съм решила да не се отдавам много на тези рабо-
ти, защото ми влияят. Имам случай в театъра, когато една роля
не ми ставаше. Разминавахме се с режисьора и нищо не се получава-
ше. Помня, че Нейчо, преди да изляза на сцената, почука в гримьор-
ната ми и ми каза: „Хайде, на добър час!“, а аз му се троснах: „Да, на
добър час, на добър час! Така е, като нямам опал.“ Бях си загубила
тогавашния талисман и си знаех, че няма да имам успех. Тази сцена
се разиграва преди 30-ина години. Какво направи тоя моя съпруг,
къде ходи, не знам, но 15 минути преди да започне представление-
то, той се появи при мен и ми даде опал, който е купил от някакъв
бижутер. Аз се зарадвах, увих го и го сложих в една чантичка. Роля-
та се получи страхотно, Нейчо дойде да ме поздрави и аз му казах:
„Така е, като ми купи опал.“ По едно време обаче, като почнах да се
разгримирвам, видях, че нещо ми лъщи в ъгъла на гримьорната. Опа-
лът се бил изтърколил и изобщо не е бил при мен, докато съм игра-
ла. Но ето, това е вярата в нещо. Вярваш ли, то винаги се получа-
ва. С това свързвам и отношението си към Кеворк. Аз много му
вярвам и го обичам. Когато съм до него, ми е добре и ми е кеф.
− Значи Кеворк за вас е опал?
− Да, той е моят камък.
− Кои събеседници на Кеворкян няма да забравите никога?
− Те бяха много. Спомням си Калоянчев. На Калата баща му е
бил млекар и той е продавал мляко. Кеворк обаче явно не е разбрал
точно и го попита: „Вярно ли, че сте били овчар?“ И аз изтръпнах.
Викам си: „Леле, сега Калата ако скочи!“ Той си беше малко кефлия,
но така се овладя и с достойнство каза: „Аз овчар не съм бил, но съм
работил като млекар и две години продавах мляко.“ И аз рекох: „Бра-
во, Кала!“ Това харесвам на Калоянчев, че той като говори, мисли и
не се преструва. Не е като някои мои колеги, които ръсят глупос-
ти.
− Какво бихте написали днес в споменика на „Всяка неде-
ля“?
− Аз съм имала три брака. Всъщност единственият ми брак
е с Нейчо Попов. Защо? Защото в този брак нямаше делничност.
Не говоря за онзи просташки смисъл на празничност − да се на-
контиш и да излезеш на разходка някъде. Другата празничност, в
душата на човека, за мен е много по-важна. Ние с мъжа ми оста-
нахме влюбени от първия до последния момент. Не че нямаше
скандали, имаше, но не настъпи делничност. Ето това същест-
вуваше във „Всяка неделя“ на Кеворк. Затова пожелавам при вся-
ко предаване никога да не настъпва делничността.
