English
Deutsch
Русский



















     СТОЯНКА МУТАФОВА:
     
НЕ БИВА ДА НАСТЪПВА ДЕЛНИЧНОСТ

     − Г-жо Мутафова, вие доста пъти сте участвали във „Вся-
ка неделя“. Помните ли за какво си говорихте с Кеворкян в студи-
ото?
     − Наистина, много често съм участвала при Кеворк. Знаете
ли − между мене и него се получи една много силна връзка. Аз го оби-
чам, а мисля, че и той ме обича. Някакви симпатии храним един
към друг. Усещам, че този човек освен голям журналист е и много
благ човек. Много човек. Аз си спомням първия път, когато седнах
на стола в студиото, още бяхме на „вие“, и той ме попита как се
чувствам. Аз му отговорих, че съм като на електрически стол. След
малко обаче той ме освободи. Така неусетно станахме близки и кол-
кото пъти ми се обади за нещо, аз се радвам, защото го обичам и ми
е приятно. На него не мога да му откажа никога участие.
     − Казват, че актьорите доста са се стряскали от него, ка-
то са гостували във „Всяка неделя“?
     − Не, аз първия път се притеснявах, не от него, а просто за-
щото още не бях свикнала. Виках си: „Сега какво ще говоря?“ Не е
като да участваш в пиеса и да си научил текста. Преди да участ-
вам във „Всяка неделя“, си спомням, че с Кеворк се срещнахме във
влак. Още не се познавахме. Отивах до бюфета и го видях в едно
купе. Тогава той ме попита: „Имате ли нещо против да участва-
те във „Всяка неделя?“, и аз му отговорих: „Как ще имам? Разбира
се, че няма да имам нищо против.“ Ние сме си суетни, артистите,
и колкото и да се преструваме, че тия работи ни тежат, не е вяр-
но. Много се радвам на всичко, което сега Кеворк прави за артис-
тите, за певците, за хората. Той помага на нашето съсловие, кое-
то знаете в какво положение е. Нямате си и представа колко бях
щастлива, когато в бингото спечели Никола Филипов. Това е чо-
век, който сега няма откъде да печели. Седеше до мен на масата и
вярвайте ми, аз си казвах: „Искам да спечели той.“ Така и стана.
Като си тръгнахме с Калоянчев, той ми каза: „Стояно, знаеш ли
колко се радвам, че Кольо спечели“ и аз му отвърнах, че и аз много се
радвам.
     − Преди 1989-а „Всяка неделя“ беше ли спасителният ост-
ров за интелигенцията?
     − Да. Кеворк предразполагаше хората и ние си казвахме всич-
ко. Аз мога да призная, че бях напълно откровена. Във „Всяка неде-
ля“ казах нещо, което по-късно направих − написах книга. Когато
Кеворк ме попита: „Как ще бъде озаглавена?“, му отговорих: „Книга
за някои други.“ Пишейки неща за себе си, всъщност исках да разка-
жа за всичко, което ме е заобикаляло. Човек все пак живее сред хора.
Пък аз съм вряла и кипяла в много гърнета. И преди 9-и, и след 9-и, и
след 10-и. Въртяла съм се в много среди и съм била все в каймака на
обществото. Мога да кажа, че в този каймак има и много боклук.
Затова исках да напиша искрена книга. Когато прочетох автобио-
графията на Лив Улман, си казах: „Ето такава книга ми се ще да
напиша и аз!“ Разголвайки себе си, без да се щадя, но и да не щадя и
онова, което ме е обикаляло. Има създадени митове за доста хора,
но като си бил с тях, ти знаеш и едните, и другите им страни.
Като дойде 9 септември, аз бях вече на 22 години, съвсем съзнател-
но момиче, почти завършващо университета. Живях в една кул-
турна среда. След това попаднах пак в каймака, видях много рабо-
ти. Като се омъжих втория път, бях писателска снаха. Всяка вечер
ходехме в Руския клуб. Там се събираше елитът на интелигенция-
та. Имахме си една кръгла маса и разговорът беше следният − „Ме-
ри, как ти е жлъчката?“, а отговорът е: „Лошо, лошо, пълна е с ка-
мъни.“ Следват десет минути мълчание и пак въпрос: „Орлине, как
ти е захарта?“, после пак десет минути мълчание. Следва: „Тодоре,
как са ти бъбреците?“, а той отговаря: „Ами май с един бъбрек ще
си живея.“ Така през десет минути ставаше дума за бъбреци, жлъч-
ка, захар и никога за книги. Аз бях пощуряла. Това беше скоро след 9
септември. Бяха се наблъскали с пари и не ги интересуваше нищо
друго. Ядене, пиене и главното беше кефът. Такава парвенющина
настъпи! Може би с моите писания ще развенчая някои митове.
На мен парвенющината ми е чужда. Затова и се разведох. За-
любих се с Нейчо Попов, като се събрахме в Сатиричния театър.
Той още беше женен. Времената бяха такива, че не беше лесно той
да се разведе. Спомням си, че Сърчаджиев ме извика, той, който
остави три деца и се ожени за Леда Тасева, и ми каза: „Виж какво. В
никакъв случай няма да развеждаш Нейчо, защото аз съм длъжен да
те уволня.“ Викаха Нейчо чак в Министерството на културата,
но той им казал: „Аз ще мета улиците, но пак ще се оженя за Сто-
янка.“ Голям въпрос беше, докато се оженихме с него. Общо взето,
личният ми живот е минал много бурно и аз не съжалявам.
     − Какво е за вас „Всяка неделя“?
     − Това беше времето, в което човек разкриваше себе си. Даже
по време на мое участие си спомням един случай. След като свър-
шихме разговора ни в студиото, Кеворк ми показа нещо, което ми
беше спестил пред зрителите. Някакъв човек се обадил по телефо-
на и казал, че покойният ми съпруг Нейчо Попов му бил дал на заем
5000 лева и сега той искал да ми ги върне. Аз разбрах, че това е но-
мер, който Кеворк ми спести, защото той е психолог. Представя-
те ли си да ми беше казал пред целия български народ: „Ето, дойде
един въпрос − Нейчо Попов е дал пари на еди-кого си и той ви ги
дължи.“ И всичко това малко след като съпругът ми беше починал.
Явно някой искаше да ми види сеира по телевизията. Аз можех много
да се разстроя, защото тежко понесох смъртта на Нейчо. И досе-
га живея с този спомен. Но така или иначе − това, което беше ка-
зано по телефона, не беше вярно. След като мъжът ми почина, аз
намерих в чекмеджето му един списък. Там пишеше − „Важно“, и в
него бяха всички длъжници. Аз не поисках от никого нищо и вяр-
вайте ми, до ден днешен нито един от тези длъжници не ми се
обади. Много съм му благодарна на Кеворк, че ми спести всичко то-
ва и ме предразположи, защото аз като се притесня, и ставам пъл-
на нула.
     − Всички казваме, че времето преди 10 ноември е било време
на табута, на забрани. Но по-добро ли беше то за актьора?
     − Да, за актьора беше по-добро. Нашият театър си имаше
специално място и ние бяхме доста свободни да критикуваме. Та-
ка всъщност властта показваше, че не се бои от критиката. И
ние бая критикувахме, не се плашехме. Ами как импровизирахме! И
се гордеехме, че сме в Държавен сатиричен театър. Пет пари не
давахме за нищо. А и ние кореспондирахме с момента. Да речем, случ-
ва се някакво събитие и веднага го слагахме в пиесата. А сега някак
сме се свили, страх ли ни е. Помня един такъв случай. Нашият те-
атър беше поканен да замине в Театъра на нациите и да представи
пиесите „Ревизор“ и „Михал Мишкоед“. Много се зарадвахме, но из-
веднъж нещо стана и ние не заминахме. Всички говореха, че отгоре
са ни забранили, но аз съм сигурна, че не е така. Каквото ще да е, ама
извинявайте − кой властник няма да иска театърът му да иде и да
гостува в Театъра на нациите. Ние няма да съборим държавата.
Просто това си е мръсотия, направена отвътре, от хора, които
не са искали нашият театър да изпъкне. Като ме питахте за вре-
мето, искам да ви кажа нещо, което прочетох от Солженицин. Той
пише: „Беше страшно, но ние живеехме по-истински, защото се
борехме за нещо. А сега ми е скучно.“ Тези думи силно ме потресоха.
В миналото имаше сблъсъци, но по-хубаво е да ги има, отколкото
да ги няма. Да живееш равно и гладко, да няма нищо насреща ти,
което да преодолееш − това не е живот. Аз не искам да се връща
старото, но искам да става вече нещо.
     − Вие сте много популярна, но все пак мислите ли, че и „Вся-
ка неделя“ ви е помогнала за вашата известност?
     − О, много. Всеки, който се е появил в програмата, повиша-
ваше своята популярност обезателно. Даже ако не те поканят,
беше обидно.
     − Много ли ваши колеги преживяваха, че не ги канят?
     − Те не са се издавали, но предполагам.
     − Кой въпрос на Кеворкян няма да забравите никога?
     − Спомням си, че като ме покани наскоро, ме попита: „Сти-
гат ли ти парите?“ и му казах: „Не ми стигат, разбира се, я.“ Той се
засмя. Ами ние, артистите, сега сме заникъде. Аз лично не мога да
се оплача, защото ме викат тук и там, няколко души си докарваме
пари допълнително, но тези, които са с по една заплатичка, да му
мислят.
     − Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото на
„Всяка неделя“?
     − По-рано имах един талисман, който си закачах. Беше ми го
дала една баба и той седеше винаги при мен. Не знам какво беше,
защото беше зашито в парцалче. Но го загубих. Имам и друг та-
лисман − златен пръстен със сапфир от мъжа ми. Понеже съм зо-
дия Водолей, сапфирът е моят камък. Някога бях голяма фаталис-
тка и затова сега съм решила да не се отдавам много на тези рабо-
ти, защото ми влияят. Имам случай в театъра, когато една роля
не ми ставаше. Разминавахме се с режисьора и нищо не се получава-
ше. Помня, че Нейчо, преди да изляза на сцената, почука в гримьор-
ната ми и ми каза: „Хайде, на добър час!“, а аз му се троснах: „Да, на
добър час, на добър час! Така е, като нямам опал.“ Бях си загубила
тогавашния талисман и си знаех, че няма да имам успех. Тази сцена
се разиграва преди 30-ина години. Какво направи тоя моя съпруг,
къде ходи, не знам, но 15 минути преди да започне представление-
то, той се появи при мен и ми даде опал, който е купил от някакъв
бижутер. Аз се зарадвах, увих го и го сложих в една чантичка. Роля-
та се получи страхотно, Нейчо дойде да ме поздрави и аз му казах:
„Така е, като ми купи опал.“ По едно време обаче, като почнах да се
разгримирвам, видях, че нещо ми лъщи в ъгъла на гримьорната. Опа-
лът се бил изтърколил и изобщо не е бил при мен, докато съм игра-
ла. Но ето, това е вярата в нещо. Вярваш ли, то винаги се получа-
ва. С това свързвам и отношението си към Кеворк. Аз много му
вярвам и го обичам. Когато съм до него, ми е добре и ми е кеф.
     − Значи Кеворк за вас е опал?
     − Да, той е моят камък.
     − Кои събеседници на Кеворкян няма да забравите никога?
     − Те бяха много. Спомням си Калоянчев. На Калата баща му е
бил млекар и той е продавал мляко. Кеворк обаче явно не е разбрал
точно и го попита: „Вярно ли, че сте били овчар?“ И аз изтръпнах.
Викам си: „Леле, сега Калата ако скочи!“ Той си беше малко кефлия,
но така се овладя и с достойнство каза: „Аз овчар не съм бил, но съм
работил като млекар и две години продавах мляко.“ И аз рекох: „Бра-
во, Кала!“ Това харесвам на Калоянчев, че той като говори, мисли и
не се преструва. Не е като някои мои колеги, които ръсят глупос-
ти.
     − Какво бихте написали днес в споменика на „Всяка неде-
ля“?
     − Аз съм имала три брака. Всъщност единственият ми брак
е с Нейчо Попов. Защо? Защото в този брак нямаше делничност.
Не говоря за онзи просташки смисъл на празничност − да се на-
контиш и да излезеш на разходка някъде. Другата празничност, в
душата на човека, за мен е много по-важна. Ние с мъжа ми оста-
нахме влюбени от първия до последния момент. Не че нямаше
скандали, имаше, но не настъпи делничност. Ето това същест-
вуваше във „Всяка неделя“ на Кеворк. Затова пожелавам при вся-
ко предаване никога да не настъпва делничността.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.