нието. Най-накрая пусна Весо Цанев, но въпреки това продължава-
ше да го гледа подозрително.
ция на „Сако от велур“. Тогава дойде Гришата Вачков, лека му
цена избирайте Сливенския затвор. Условията там са най-хубави.
− Помня го. Беше в рубриката „Една история на...“. Вече бях
като някой не се беше явил. Каза ми: „Бате, ела, че съм закъсал.“
та, и тръгнах, макар да нямах никаква подготвена история. По
сявам да говоря за неща, с които не живея и не разбирам. Ако ме
вание, няма да приема, тъй като нищо не знам. Но тогава си казах:
„Абе, няма начин да не измисля някаква случка. Това е резил. Аз съм
метта ми нещо ще изстиска. Включиха камерата, а аз нищо не мо-
жах да кажа. Тези две минути бяха най-кошмарните от участия-
та ми във „Всяка неделя“.
Иначе нямаше други тежки случаи. Не мога да кажа, че след
онен лагер. Не знам дали е добре, или зле за мен.
− Да.
− Те са две − „Римска баня“ и „Сако от велур“. Още не бяха
на социализма − „Всичко за човека и личността“. Аз не мога да ка-
жа, че лично съм бил потърпевш. За щастие с помощта на Нейчо
Попов, благодарение на неговите контакти и връзки нещата се
тушираха. Не искам да се изкарвам дисидент. Толкова се увеличи
бригадата „Чавдар“ след 1989 година, че още един член е безумие да
има. Оказва се, че българската държава е имала 15 души членове на
Политбюро и 8 милиона срещу тях. За учудване е как са издържали
тези 15 човека. Истината е, че 45 години се мълчеше. Сега някои ми
казват: „Ти говореше на езопов език!“ Добре, а вие на какъв език мъл-
чахте. Да бяхте казали две изречения. Били го мислили! Истински-
те опоненти се брояха на пръстите на едната ръка. Затова сме и
на такова дередже сега.
− Някой не ви ли е наричал номенклатурчик, след като сте
оглавявали Сатиричния театър и вестник „Стършел“?
− Вестник „Стършел“ не съм оглавявал, само съм работил
там. Предлагаха ми да стана заместник главен редактор и завеж-
дащ отдел, но отказах. Не приех и поста секретар на Съюза на
писателите, както и заместник-министър на културата. Не го
правех по политически причини. Просто мислех за себе си и исках
да се съхраня като писател. Съзнавах, че като отида там, вече ня-
ма да съм същият.
Доста примитивно обвинение е това, че след като човек е
бил директор, е номенклатурчик. Когато аз оглавих Сатиричния
театър, в партията вече беше изкристализирало убеждението,
че трябва да се прави път на талантливите хора, тъй като без
тях не може. Това, че аз поех поста, беше чиста случайност. Мла-
ден Киселов го направиха за една нощ зам. генерален директор по
художествената част на НДК. Тодор Живков се бил възмутил, че
в двореца се провеждат само конгреси, а няма художествен жи-
вот. Така Младен отиде в НДК, след което се реши аз да стана
директор на театъра. Първоначално се дърпах, но после приех. То-
ва директорство ми се отрази лошо. Претърпях страхотни фи-
нансови загуби. Не можех да пиша. До това време една година пра-
вех пиеса, на следващата − книга, на третата − филм. А за четири
години като директор не написах нищо. Вярно, опитах се да нап-
равя един европейски театър. Събрах Азарян, Иван Добчев, Марга-
рита Младенова, назначихме и нови актьори, но това се оказа нап-
разна илюзия.
− Какъв е този ваш афинитет към сатирата? Не сте ли ис-
кали да напишете трагедия?
− Филмът ми „Равновесие“ е абсолютна трагедия и героиня-
та накрая се самоубива. Повестта и филмът „Кратко слънце“ съ-
що. Мисля, че „Дива патица между дърветата“, без да е трагедия,
е много тъжна книга, пълна с носталгия. Но тъй като хората ме
познават предимно от театъра, се създава впечатление, че аз пи-
ша само комедии.
− Какво мисли един сатирик за сатирата?
− Сатирата в България продължава да бъде много криворазб-
рано понятие. Тя се смята за по-лек жанр, недоносен, в сравнение с
белетристиката, с поезията. Казват: „Абе, това е фейлетонче,
смешки, лакърдии.“ Разбира се, донякъде имат основание, тъй ка-
то след Алеко и Стоян Михайловски, от 9 септември до сега сати-
рата се свързва с някаква злободневка от рода на „доматките на
дипломатките“. Не обвинявам Радой Ралин. Той е патриарх на то-
зи жанр и има много хубави неща. Аз не познавам обаче по-дълбока
сатира от „Палата № 6“ на Чехов. Също „Мъртви души“ на Гогол
и „Дон Кихот“. Това е сатира. А ние я пренесохме върху отноше-
нията човек − система с някакви закачки за министъра на култу-
рата и културата на министъра. Тези неща са повърхностни и за
мен не са истинска сатира. За жалост много талантливи хора се
самоограбват, като продължават тази традиция, която, общо взе-
то, води до никъде.
− Добре, къде е изходът?
− Всеки го намира за себе си.
− Това е много сложно. Трябва да го имаш заложено.
− Ето точно това е. Трябва да го имаш заложено. Написах
книгата „Пътешествие без куфар“. Един от героите в нея е шосе,
по което денонощно минават танкове и камиони. То охка и един
от героите го съжалява: „Тебе те съсипаха“, а шосето отговаря:
„Като не искаш да те боли, просто не ставаш шосе!“ Това е исти-
ната и за сатириците.
− Като пишете пиеса, смеете ли се?
− Много рядко. На места се смея. Мен по-скоро ме занимава
цялостната линия на повествованието, както и вторият план.
Като мислиш за тези неща, рядко ти остава време да се смееш.
− Повечето хора, с които разговарях, казват, че във „Всяка
неделя“ се е усещала една свобода.
− Това е факт и се дължи на куража на Кеворк да направи крач-
ка по-напред, на практика в неизвестното. Дотогава у нас имаше
един вътрешен страх и вътрешна цензура, която казва: „Леле, това
ще го спрат, с това ще ме съсипят...“ А човек е длъжен да опита.
Не да прави революция, а да опита. Кеворк се осмели и се оказа, че
може. Той беше достатъчно умен, балансиран. Канеше и Богомил
Райнов, и Любомир Левчев. Не пускаше само един вид мислене. Глав-
ното за мен беше, че в предаването имаше съвсем друга атмосфе-
ра.
− Да, но няколко пъти го спираха.
− Нормално беше да го спират. Смешно е да се очаква, че ед-
но такова предаване, което беше таралеж в пазвата на властта,
на управляващите, на обкръжението, няма да бъде спирано. Е, сега
казвам, че е нормално, но само Кеворк и хората му си знаят какво
им е струвало.
− Кой въпрос на Кеворкян все още си спомняте?
− Той ме попита дали не съм прекалено тъжен. Отговорих
му, че съм нормален човек и не съм от тези зевзеци, които посто-
янно пускат майтапи. По-скоро съм замислен, мрачен. Скептициз-
мът у мен надделява. Не съм обаче непрекъснато тъжен и не ходя
като рицар на печалния образ.
− Кои събеседници няма да забравите никога?
− Кеворкян имаше много добри събеседници. Помня Багряна,
Светлин Русев, Генчо Стоев, Радичков. Те казваха истини за вре-
мето, в което живеем. На мен не ми правят впечатление скандал-
ните разговори.
− Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото на
„Всяка неделя“?
− Не, не вярвам в такива неща. Талисмани от рода на заешка
лапа или прах от стрити хлебарки не нося. Суеверен съм по свой
собствен начин.
− Ако днес сте събеседник, какво ще напишете в споменика
на „Всяка неделя“?
− „Нека да има повече недели в седмицата.“ За моето поколе-
ние „Всяка неделя“ беше един от отдушниците, който цялата ин-
телигенция и народът чакаше с удоволствие.
