English
Deutsch
Русский



















     СТАНИСЛАВ СТРАТИЕВ:
     ОКАЗА СЕ, ЧЕ СМЕ ИМАЛИ
     15 ДУШИ ПОЛИТБЮРО
     И 8 МИЛИОНА ДИСИДЕНТИ

     − Г-н Стратиев, за какво си говорихте с Кеворкян в студи-
ото на „Всяка неделя“?
     − Най-напред трябва да кажа, че „Всяка неделя“ беше един
прозорец, през който влизаше чист въздух. Това беше много важно
предаване за нас, едно от малкото неформални предавания, обръ-
щаше внимание на неща, на които официалната критика и преса-
та не отделяше място. Хубавото на Кеворкян е, че той водеше
разговори по същество. Не задаваше шаблонни въпроси, предпола-
гащи шаблонни отговори. Подготвяше се много добре за всеки един
събеседник. Разговорът се връзваше винаги с това, което става в
българското общество, когато човек участваше във „Всяка неде-
ля“.
     Доставяло ми е удоволствие да разговарям с Кеворкян и по
още една причина − той е с чувство за хумор. Това липсва на много
от колегите му, които водят други предавания.
     − Иван Стоянович ми каза, че с Кеворкян са си разказвали
вицове, преди да почне интервюто. И вие ли правехте същото?
     − Аз за съжаление трудно помня вицове, но винаги се смеех-
ме, защото той ме провокираше да му казвам някои кретенски не-
ща, които са ми се случили в театъра. Помня, че по време на пос-
тановката „Балкански синдром“ стана нещо интересно. Пиесата
започва с крадец, който, разбира се, е актьор. Той седи в салона и
отмъква чантата на актриса. Настава суматоха. Всичко това е
предварително режисирано. Крадецът беше Веселин Цанев, а акт-
рисата − Марияна Аламанчева. На едно от първите представле-
ния, близо до Веселин Цанев седеше човек от МВР. Марияна Ала-
манчева се разкрещя: „Крадец! Открадна ми чантата!“ и онзи хва-
на Весо и не го пуска. Представлението не можеше да продължи.
Славчо Пеев, който играеше директор на театъра, се опита тихо
да обясни нещата, но този човек толкова съвестно изпълняваше
задълженията си, че каза: „Викайте милицията!“ Четири-пет ми-
нути ни трябваха да му обясним, че това е част от представле-
нието. Най-накрая пусна Весо Цанев, но въпреки това продължава-
ше да го гледа подозрително.
     − А коя е най-смешната ви случка изобщо?
     − Една от най-смешните стана след генералната репети-
ция на „Сако от велур“. Тогава дойде Гришата Вачков, лека му
пръст, разцелува ни с Младен Киселов и каза: „Момчета, на всяка
цена избирайте Сливенския затвор. Условията там са най-хубави.
Ще си вземете зелени одеяла, тъй като зеленото много успокоя-
ва.“
     − Спомняте ли си най-тежкото участие във „Всяка неде-
ля“?
     − Помня го. Беше в рубриката „Една история на...“. Вече бях
участвал два пъти в нея, но този път Кеворкян ме покани, тъй
като някой не се беше явил. Каза ми: „Бате, ела, че съм закъсал.“
Живея близо до парк-хотел „Москва“, където се снимаше рубрика-
та, и тръгнах, макар да нямах никаква подготвена история. По
принцип никога не си мисля предварително, тъй като не се съгла-
сявам да говоря за неща, с които не живея и не разбирам. Ако ме
поканят да приказват за компютризацията на средното образо-
вание, няма да приема, тъй като нищо не знам. Но тогава си казах:
„Абе, няма начин да не измисля някаква случка. Това е резил. Аз съм
човек с 30-годишен стаж като писател.“ Застанах пред камерата,
попитаха ме дали съм готов и аз потвърдих, разчитайки, че па-
метта ми нещо ще изстиска. Включиха камерата, а аз нищо не мо-
жах да кажа. Тези две минути бяха най-кошмарните от участия-
та ми във „Всяка неделя“.
     Иначе нямаше други тежки случаи. Не мога да кажа, че след
предавания са ме вкарвали в районно управление или концентраци-
онен лагер. Не знам дали е добре, или зле за мен.
     − Вие сте имали статут на инакомислещ човек, нали?
     − Да.
     − Какви главоболия ви донесе това по-различно мислене? С
коя пиеса брахте най-много ядове?
     − Те са две − „Римска баня“ и „Сако от велур“. Още не бяха
свикнали с такъв тип мислене и атакуване на основния постулат
на социализма − „Всичко за човека и личността“. Аз не мога да ка-
жа, че лично съм бил потърпевш. За щастие с помощта на Нейчо
Попов, благодарение на неговите контакти и връзки нещата се
тушираха. Не искам да се изкарвам дисидент. Толкова се увеличи
бригадата „Чавдар“ след 1989 година, че още един член е безумие да
има. Оказва се, че българската държава е имала 15 души членове на
Политбюро и 8 милиона срещу тях. За учудване е как са издържали
тези 15 човека. Истината е, че 45 години се мълчеше. Сега някои ми
казват: „Ти говореше на езопов език!“ Добре, а вие на какъв език мъл-
чахте. Да бяхте казали две изречения. Били го мислили! Истински-
те опоненти се брояха на пръстите на едната ръка. Затова сме и
на такова дередже сега.
     − Някой не ви ли е наричал номенклатурчик, след като сте
оглавявали Сатиричния театър и вестник „Стършел“?
     − Вестник „Стършел“ не съм оглавявал, само съм работил
там. Предлагаха ми да стана заместник главен редактор и завеж-
дащ отдел, но отказах. Не приех и поста секретар на Съюза на
писателите, както и заместник-министър на културата. Не го
правех по политически причини. Просто мислех за себе си и исках
да се съхраня като писател. Съзнавах, че като отида там, вече ня-
ма да съм същият.
     Доста примитивно обвинение е това, че след като човек е
бил директор, е номенклатурчик. Когато аз оглавих Сатиричния
театър, в партията вече беше изкристализирало убеждението,
че трябва да се прави път на талантливите хора, тъй като без
тях не може. Това, че аз поех поста, беше чиста случайност. Мла-
ден Киселов го направиха за една нощ зам. генерален директор по
художествената част на НДК. Тодор Живков се бил възмутил, че
в двореца се провеждат само конгреси, а няма художествен жи-
вот. Така Младен отиде в НДК, след което се реши аз да стана
директор на театъра. Първоначално се дърпах, но после приех. То-
ва директорство ми се отрази лошо. Претърпях страхотни фи-
нансови загуби. Не можех да пиша. До това време една година пра-
вех пиеса, на следващата − книга, на третата − филм. А за четири
години като директор не написах нищо. Вярно, опитах се да нап-
равя един европейски театър. Събрах Азарян, Иван Добчев, Марга-
рита Младенова, назначихме и нови актьори, но това се оказа нап-
разна илюзия.
     − Какъв е този ваш афинитет към сатирата? Не сте ли ис-
кали да напишете трагедия?
     − Филмът ми „Равновесие“ е абсолютна трагедия и героиня-
та накрая се самоубива. Повестта и филмът „Кратко слънце“ съ-
що. Мисля, че „Дива патица между дърветата“, без да е трагедия,
е много тъжна книга, пълна с носталгия. Но тъй като хората ме
познават предимно от театъра, се създава впечатление, че аз пи-
ша само комедии.
     − Какво мисли един сатирик за сатирата?
     − Сатирата в България продължава да бъде много криворазб-
рано понятие. Тя се смята за по-лек жанр, недоносен, в сравнение с
белетристиката, с поезията. Казват: „Абе, това е фейлетонче,
смешки, лакърдии.“ Разбира се, донякъде имат основание, тъй ка-
то след Алеко и Стоян Михайловски, от 9 септември до сега сати-
рата се свързва с някаква злободневка от рода на „доматките на
дипломатките“. Не обвинявам Радой Ралин. Той е патриарх на то-
зи жанр и има много хубави неща. Аз не познавам обаче по-дълбока
сатира от „Палата № 6“ на Чехов. Също „Мъртви души“ на Гогол
и „Дон Кихот“. Това е сатира. А ние я пренесохме върху отноше-
нията човек − система с някакви закачки за министъра на култу-
рата и културата на министъра. Тези неща са повърхностни и за
мен не са истинска сатира. За жалост много талантливи хора се
самоограбват, като продължават тази традиция, която, общо взе-
то, води до никъде.
     − Добре, къде е изходът?
     − Всеки го намира за себе си.
     − Това е много сложно. Трябва да го имаш заложено.
     − Ето точно това е. Трябва да го имаш заложено. Написах
книгата „Пътешествие без куфар“. Един от героите в нея е шосе,
по което денонощно минават танкове и камиони. То охка и един
от героите го съжалява: „Тебе те съсипаха“, а шосето отговаря:
„Като не искаш да те боли, просто не ставаш шосе!“ Това е исти-
ната и за сатириците.
     − Като пишете пиеса, смеете ли се?
     − Много рядко. На места се смея. Мен по-скоро ме занимава
цялостната линия на повествованието, както и вторият план.
Като мислиш за тези неща, рядко ти остава време да се смееш.
     − Повечето хора, с които разговарях, казват, че във „Всяка
неделя“ се е усещала една свобода.
     − Това е факт и се дължи на куража на Кеворк да направи крач-
ка по-напред, на практика в неизвестното. Дотогава у нас имаше
един вътрешен страх и вътрешна цензура, която казва: „Леле, това
ще го спрат, с това ще ме съсипят...“ А човек е длъжен да опита.
Не да прави революция, а да опита. Кеворк се осмели и се оказа, че
може. Той беше достатъчно умен, балансиран. Канеше и Богомил
Райнов, и Любомир Левчев. Не пускаше само един вид мислене. Глав-
ното за мен беше, че в предаването имаше съвсем друга атмосфе-
ра.
     − Да, но няколко пъти го спираха.
     − Нормално беше да го спират. Смешно е да се очаква, че ед-
но такова предаване, което беше таралеж в пазвата на властта,
на управляващите, на обкръжението, няма да бъде спирано. Е, сега
казвам, че е нормално, но само Кеворк и хората му си знаят какво
им е струвало.
     − Кой въпрос на Кеворкян все още си спомняте?
     − Той ме попита дали не съм прекалено тъжен. Отговорих
му, че съм нормален човек и не съм от тези зевзеци, които посто-
янно пускат майтапи. По-скоро съм замислен, мрачен. Скептициз-
мът у мен надделява. Не съм обаче непрекъснато тъжен и не ходя
като рицар на печалния образ.
     − Кои събеседници няма да забравите никога?
     − Кеворкян имаше много добри събеседници. Помня Багряна,
Светлин Русев, Генчо Стоев, Радичков. Те казваха истини за вре-
мето, в което живеем. На мен не ми правят впечатление скандал-
ните разговори.
     − Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото на
„Всяка неделя“?
     − Не, не вярвам в такива неща. Талисмани от рода на заешка
лапа или прах от стрити хлебарки не нося. Суеверен съм по свой
собствен начин.
     − Ако днес сте събеседник, какво ще напишете в споменика
на „Всяка неделя“?
     − „Нека да има повече недели в седмицата.“ За моето поколе-
ние „Всяка неделя“ беше един от отдушниците, който цялата ин-
телигенция и народът чакаше с удоволствие.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.