English
Deutsch
Русский

























     СЛАВКА СЛАВОВА:
     НЯМА ПО-ВЕЛИК ЧОВЕШКИ АКТ
     ОТ ПРОШКАТА

     − Г-жо Славова, колко пъти сте участвали във „Всяка
неделя“?
     − Три или четири пъти. Това беше едно изключение, тъй
като аз не се появявах в телевизионни предавания. В онези
времена не можеше да се говори истината, а пък аз не исках
да лъжа. Кеворк беше единственият човек, който ми казва-
ше: „Ще говорите, каквото и както искате.“ Развързваше ми
ръцете и никога не ме е ограничавал. Той ми даваше свобода.
     − Какво си признахте пред него?
     − Тогава всеки, който се изправеше на екрана, казваше,
че е от бедно, селско семейство. Няма да забравя, когато Бо-
жидар Божилов заяви във „Всяка неделя“: „Баща ми беше бе-
ден човек и се принуди да дава стаи под наем.“ Абе, аланколу,
като си имал да даваш стаи под наем, как ще си бил беден
човек?! Както и да е. Аз се изправих и казах, че съм от богато
семейство. Никога не съм изпитвала мизерия и лишения. Имах
щастливо детство и юношество. Така беше до идването на
9 септември 1944-та.
     − След 9 септември ли станахте персона нонграта?
     − Да, веднага. В паспорта ми пише, че съм родена в Бер-
лин. От забавачка до осми клас съм учила в немско училище.
След 9 септември ми казваха: „Буржоазна отрепка, враг на
народа.“ Следвах класическа филология и един ден отидох в
университета, където дъщерята на Орлин Василев, викахме
й Мичона, ми каза: „Момиченце, ако не искаш да те хвърлим
от най-високата аула, престани да идваш и се смятай за из-
ключена.“ Тогава следвах паралелно в Музикалната академия
пиано при Панчо Владигеров и пеене при Прокопова. Върнах
се вкъщи, разплаках се и татко ми каза: „Я си гледай пианото
и пеенето и пет пари не давай, като са те изключили.“ Така
аз продължих само в Музикалната академия. Там учих заедно
с Цонка Митева. Тя все закъсняваше за час по пеене. Един ден
й казах: „Стига с твоите любови, защото това вече е безоб-
разие.“ Но се оказа, че тя посещава едновременно и театрал-
ната школа. Предложи ми да ме заведе. Подготви ме за из-
пит. Научи ме да рецитирам стихотворението „Потомка“
на Елисавета Багряна, „Гъските“ на Крилов и монолога на Жу-
лиета. Явих се на изпит и взеха, че ме приеха. Така завърших
и театралната школа.
     − Ролята на Станка Гърбушката ли беше стартът ви
в киното?
     − Да, това е първата и последната ми роля в киното.
След нея се съгласих да се снимам във филм още веднъж, но
после си скубах косите. Играх някаква умряла партизанка,
която се явява на мъжа си като дух. След този филм ми се
обади една моя приятелка от Варна, ние сме варненци, и ми
каза: „Отказвам се от тебе, ако още един път те видя да учас-
тваш в такава помия!“
     За три дни обаче ми дадоха 1500 лева. Това беше пара
тогава. За пръв и последен път обаче си продадох душата.
Прекалено много обичам театъра. В него не можеш да взе-
меш човек от улицата и да го пуснеш на сцената. Докато в
киното става. То е една индустрия, умение на оператора и
режисьора да скалъпят нещата. Това няма нищо общо с ак-
тьорската работа.
     − Когато сте участвали във „Всяка неделя“, вие сте би-
ли примадона в Народния театър.
     − Абе, примадона! Никога не съм била примадона. Не съм
имала такова усещане, защото страшно много ме мъчеха ко-
мунистите. Спомням си, като кажеха: „Утре партийното
бюро ще се занимава с твоя въпрос“, и на мен ми се отсичаха
ръцете и краката. А какъв беше моят въпрос? Например съм
казала, че Юджин О’Нийл е голям драматург. Заради това на
другия ден партийното бюро почваше да мъкне от девет ре-
ки вода, да разправя как аз съм вражески настроена и създа-
вам противонародно настроение. Любчо Кабакчиев веднъж
ми каза: „Моля те, заший си устата, защото ми омръзна да
те спасявам. Млъкни бе, жена!“ И въпреки че 45 години таз
моя уста не спря да мели против комунистите и да ги плюе,
ме направиха лауреат на Димитровска награда, и заслужила,
и народна артистка. Моят мъж, Бог да го прости, винаги ми
казваше: „Славо, ти си абсурдът на Народна република Бъл-
гария.“ Но като дойдоха на власт моите хора, за които пре-
сипвах по митингите, ама не горе на трибуната, а долу, в
Народния театър се настани един бивш цензор от ЦК и ме
пенсионира по пощата. А аз за всичките години работа ня-
мах нито едно закъснение и отсъствие. Хората, като пенси-
онират портиера на учреждението си, му поднасят една
китка и му благодарят, а мен ме махнаха по пощата!
     − Е, на кого пречехте?
     − Това е скудоумие. Все едно на един писател, който е
на 65 години, да му кажеш: „Я си дай молива и листчето, за-
щото повече не можеш да пишеш.“ Защо ме махна Васил Сте-
фанов от театъра? Защото въстанах срещу неговата тъпа
политика. Той съсипа Народния театър. Опълчихме се обаче
само петима души. Точно тогава почина моят мъж. Колеги
направиха събрание, хич не ми беше до него, ама отидох. На-
ли сърце юнашко не трае, качих се на сцената и казах на Иван
Добчев, на този гамен: „Съжалявам, че не съм мъж, да дойда да
ви обърша два шамара, за да се свърши работата.“ За 40 дни
умря мъжът ми, пенсионираха ме, получих диабет и ми ока-
паха зъбите без нито една пломба. След това Барбуков ни
подаде ръка.
     − Значи Васил Стефанов ви гилотинира?
     − Той просто отряза главата на Народния театър.
Спомням си, моята майка ми казваше: „На този Разпети пе-
тък аз ще меся козунаци, а ти ще седиш и ще гледаш как ги
правя.“ На другата година аз месих козунаците, а тя стое-
ше до мен. Това се казва приемственост. Ако аз съм научила
нещо в театралната школа за тези две години от велико-
лепните ми преподаватели Андрейчин, Николай Лилиев, Ми-
тов, Владо Трендафилов, Масалитинов, Кръстьо Мирски,
след това сто пъти повече съм научила от възрастните ак-
тьори в театъра во главе с Олга Кирчева. Тя ме учеше на ети-
ка в театъра.
     − Кои са хората, които ви помагаха?
     − Имаше няколко души, заради които съм оцеляла. След
като осъдиха баща ми на процеса за Трайчо Костов, ме увол-
ниха от Народния театър. Намерих си работа в разсадника
на Борисовата градина да садя цветя. Тогава обаче Стефан
Караламбов ме назначи в Младежкия театър. По-късно Пен-
ка Дамянова − директор на същия театър, която е била пар-
тизанка, отиде в затвора при моя баща и му каза да не се
тревожи за мен. Докато тя е директор, нищо лошо няма да
ми се случи. Желчо Мандаджиев също ми подаде ръка. И Дико
Фучеджиев имаше чудесно отношение към мен. Все се нами-
раше някой, който да ме спасява. Най-много обаче ме е спася-
вал Любчо Кабакчиев.
     − А какво беше за вас „Всяка неделя“?
     − Това е предаването, което не пропусках. Имам много
интересни случки, свързани с „Всяка неделя“. Ден след първо-
то ми участие отидох в Правителствена болница и там ед-
на жена ми каза: „Другарко Славова, да знаете какви дебати
са се разгорели в ЦК заради вашето изказване за ябълките и
за чушките.“ А ние тогава бяхме пътували на турне в Кър-
джали. Там изпокапали две педи ябълки по земята, полето се
червенее от чушки и никой не ги бере. Посегнеш ли обаче да
вземеш, имаше санкции. Тогава попитах във „Всяка неделя“:
„А има ли санкции за тия господа, които не са се погрижили
да съберат ябълките и чушките?“ Та за тия мои думи големи
дебати е имало.
     Спомням си и още един интересен случай. По това вре-
ме беше започнал възродителният процес. Той беше в първа-
та си фаза. От баща си съм наследила къщичка в Родопите, в
Юндола, и на един осми септември вечерта се чука на врата-
та. Някой вика: „Славко, Славко, отвори.“ Излизам, а навън
помаците от най-близкото село Света Петка. „Славко, ут-
ре ке ни сроват джамията. Да одиме да се оправяме в София.“
Обясних им, че утре е девети септември и никой няма да дой-
де да им събори джамията. Но през нощта отидох при Вера
Якимова, учителка по история, и съчинихме едно писмо. По-
маците го преписаха в седем екземпляра и го разпратиха в
Държавния съвет, в ЦК, в кметството, навсякъде. Като се
прибрах в София, отидох при министъра на вероизповеда-
нията. Казваше се Любен Попов. Той ме посрещна и първото
нещо, което ме попита, беше: „Вие по какъв случай сте роде-
на в Берлин?“ Казах му, че баща ми е следвал инженерство, а
майка ми е учила в пансион и аз съм се получила там. Той про-
дължи: „Другарко Славова, по какъв държавнически въпрос ид-
вате, за чушки ли, за домати ли?“ И той гледал „Всяка неде-
ля“. Много им бръкнах в душите, но му казах за какво става
въпрос. Тогава той си обясни кой е писал изложението за джа-
мията. Каза, че не е мюфтия, да реши този въпрос. Викам
му − не сте, ама може да спрете събарянето. И така не я съ-
бориха.
     − Помните ли, когато спряха „Всяка неделя“?
     − Как да не помня! Когато я спряха за втори път, след
10 ноември, ми се обадиха, за да се изкажа пред Народното
събрание за Кеворк. Тогава правех туршия, миришех на оцет
и чесън, но отидох.
     − Доста хора след 10 ноември обвиняваха, че предава-
нето е политизирано. Вие приемахте ли тази политизация
на „Всяка неделя“?
     − Да, разбира се. Като дойде ужким демокрацията, всич-
ки бяхме полудели. Тогава с мен се случи нещо интересно.
Имам трима колеги в театъра, за които съм си мислила: „Те-
зи един ден аз лично ще ги разстрелям!“ Кълна ви се, вярваща
съм, като дойде десети ноември, си казах: „Айде, сиктир бе!
Да си мрат от собствената смърт!“ Като че ли някой с ма-
гическа пръчка извади от душата ми всякакво желание за
мъст. Много странна работа стана.
     − Това ваше мълчание сега значи ли, че сте обезверена?
     − Значи. Политиката е гнусотия, помия. Тия българи
не могат да разберат, че най-великият човешки акт е прош-
ката. Докога ще се гоним и преследваме? Докога ще гледаме
на кой какви били майка му, баща му и прадядо му. Хайде сти-
га!
     Аз съм стигнала до една еретична мисъл − да ни завла-
дее Турция. Така хем ще станем велика империя, хем ще бъ-
дем духовен елит на Турция.
     − Има ли някакъв страх у вас?
     − Сега − огромен, преди − никакъв! Страх, мързел и смя-
тане ги нямам като даденост. Всяка година около девети сеп-
тември се качвах сама на Белмекен. Обикалях със сина си и
Пирин. За страх и дума не можеше да става. А сега само се
ослушвам. Преди време ми разбиха хубавата врата. Шест ду-
ши дошли в къщата ми с маски и револвери. Излезли комшии-
те, но ги заплашили, че ще ги застрелят, и хората се изпок-
рили. Разклатили външната стена, но не могли да влязат, за-
щото мъжът ми навремето сложи шипове на вратата. Стра-
хувам се най-вече за внучето и сина си. Такъв, който би изна-
силил 9-годишното ми момиченце, с камъни ще го пречукам.
     − Какво искаше да си докаже една 72-годишна жена, ко-
ято се качи на Хималаите?
     − Нищо. Това си беше моя съкровена мечта. Съжалявам
само, че стана толкова късно. Ако беше поне преди две-три
години, щях да стигна горе, до Калапатар, а сега отидох само
до Намче базар заради краката си. Когато изпращах младе-
жите да се качват нагоре, за първи път застанах очи в очи
със старостта си и си казах: „Славо, дотук!“
     − Как изглежда светът отгоре?
     − Докато чаках десет дни групата в Намче базар на 3500
метра височина, си помислих: „Защо тези възвишени чувст-
ва, които ме обземат сега, не ги съхраня и за България?“ Но
щом дойдох тук, започнах да псувам още от летището, ка-
то научих как се е качил курсът на долара.
     − Носили ли сте някога талисман за кадем?
     − Не, но нося пръстен от баща ми, с който не се разде-
лям никога. В гримьорната си, всяка вечер когато играя, сла-
гам малката снимка на мама.
     − Ако днес сте събеседник по желание, какво искате да
остане от вас в споменика на „Всяка неделя“?
     − С цялата си душа искам да кажа на всички − „Хора,
разберете, няма по-велик човешки акт от прошката!“
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.