твал във всички предавания. Сега си давам сметка, че причи-
какво нахално съавторство. Може би съпреживяването ми с
но. Имах чувството, че всеки въпрос се отнася до мен, и аз
отговарях вместо госта, седнал пред Кеворк. Нещо повече,
полемизирах с интервюирания. „Всяка неделя“ сякаш беше осо-
ричастен със събития, които го интересуваха. Това беше ле-
ха. След всяко предаване ние си говорехме: „Гледа ли „Всяка не-
деля“?“, „А чу ли този какво каза?“... Ние просто живеехме с
„Всяка неделя“.
− Само робът може да каже, че е свободен. Свободният
то си е свободен. Вярно е, ние нямахме такова дисидентст-
во, каквото имаше в Русия, Чехословакия, Полша. Имахме ед-
героично, но изразяваше едно свободно мислене. Ние си знаех-
ме средите, където да го изразим и това всъщност беше бъл-
гарски вариант на дисидентството. Може би от днешна
гледна точка не сме били никакви дисиденти, но никой не мо-
же да ми отрече моето собствено вътрешно дисидентство,
което съм изповядвал, защото аз му знам цената.
− Вас тогава ви смятаха за по-особен?
− Само тогава ли? Всеки човек се ражда със своята лу-
дост, колкото и да я прикрива.
− Луд ли сте в действителност? Не в буквалния сми-
съл, разбира се.
− А бе... И аз, и останалите сме по-скоро шизофрени,
отколкото луди. А като се прибави и фактът, че се занима-
вахме с изкуство, диагнозата вече е готова.
− По какво се различаваше „Всяка неделя“ на Кеворк от
тази на Янчо Таков?
− То е глупаво да го кажа така, но Кеворк беше и по-та-
лантлив, и по-интелигентен. Разбираше от хора, имаше усет,
беше агресивен и бъркаше направо в раната. Беше малко и не-
възпитан, но имаше доста богат аксесоар от средства, за да
разкрие „противника си“. Кеворк ще си остане епоха в наша-
та телевизионна журналистика, независимо от упреците,
които биха му отправили. Усещам, че на някои млади хора им
личи, че не са гледали неговите предавания. При други пък ли-
чи, че са повлияни по някакъв начин от неговия опит.
− Вие сте били събеседник на Кеворк още през 1980 годи-
на?
− Спомням си, че ме включиха от Хасково. Аз правех там
пиесата „Муха в главата“ с Миряна Башева. Разговорът ни
тогава беше повече за пиесата, а не по парливи въпроси, кои-
то бяха неговата стихия. Тогава екипът, отгоре на всичко,
имаше проблеми с техниката на излъчването.
− Но вие сте участвали още няколко пъти. Предста-
вяли сте ваши филми.
− Това бяха помощни коментари, нищо съществено. Не
съм участвал в дълбоко заораните предавания, каквито Ке-
ворк направи със Светлин Русев, Тончо Жечев, академик Амо-
сов и още много други. Това бяха предавания! Мечтаех да по-
падна в такова, но нямах късмет.
− Вие какво си позволявахте да кажете във „Всяка неде-
ля“?
− Някакви мъгляви разсъждения в социален план... за съст-
раданието... за нещастието... Трудно ми е да си спомня конк-
ретно.
− Като режисьор какво не харесвахте в Кеворкян?
− Ние не сме били много близки приятели с него. Почти
официално сме се поздравявали, но това не ми пречи да имам
дълбоко уважение и респект към таланта му и предаването.
Е, понякога се възмущавах заради следователския мани-
ер на задаване на въпроси. Влагаше една особена ирония към
своя събеседник и нападателност, която невинаги приемах.
Кеворк невинаги щадеше хората, а пък може би имаше право.
− Някои определят „Всяка неделя“ като предаване яв-
ление.
− Да, това беше най-живото предаване, в, общо взето,
заспалия ни културен живот. Хората зарязваха всичко, за да
го гледат. То поддържаше буден духа на хората.
− След 10 ноември мнозина упрекнаха програмата в ед-
ностранчивост.
− Не бих казал, че е така. Всеки човек може и трябва да
бъде пристрастен. Навремето процесите ферментираха, а
сега проблемите подскачат като изпуснати орехи и не зна-
еш кой и къде е истината. Как да се ориентираш? Затова
трябва да избереш някаква страстна позиция, за да запазиш
равновесие. В такива ситуации пристрастията са необхо-
дими.
− Обвинявали ли сте някога ваши колеги от киното в
неистини, казани във „Всяка неделя“?
− Ами да! Почти без изключение всички имаха чувство-
то, че са велики, единствени, последна инстанция. Те отго-
варяха за базата на това свое самочувствие. В очите на Ке-
ворк обаче усещах истинската преценка. А на въпроса: „Как-
во най-много мразите?“ към 90 процента отговаряха: „Мра-
зя подлостта, мразя неискреността!“ Това си стана един
стандартен отговор и не разбираха, че според тяхната
„скромност“ те са почтени хора, а останалите са свине.
− Ако вас ви попитат какво мразите, как ще отгово-
рите?
− Неспособността ни да разберем останалите.
− Как се отнасяте към тези, които не разбират ваши-
те филми?
− Ако ти се обясняваш в любов на даден човек и той не
те разбере, това е доста тъжно преживяване. Казваш: „Аз те
обичам“, а той: „Я си гледай работата!“ Едва ли някой ще се
зарадва, че са отхвърлили любовта му. Било ми е горчиво. Тър-
сил съм да намеря някакво примирение. Питах се: „Какво ста-
на? Защо не ме разбраха моите любими зрители? Така ми бе-
ше ясно какво искам да кажа, а защо, дявол да го вземе, ми об-
ръщат гръб!?“ Дават ми за пример простото и ясно амери-
канско кино. И все продължавам да твърдя, че изкуството и
животът не са така елементарни. Казват ми, че киното е
нещо универсално и трябва да се хареса на всички. Може би се
самозаблуждавам, но има филми, които са отричани, а след
години са приемани. Това е голяма утеха, но...
Най-силна в този ред на мисли е историята с „Лачени-
те обувки на незнайния войн“.
− В началото казваха, че този филм е шантав.
− Шантав, да. 17 години не ми даваха да го снимам. Но
нека да погледнем нещата и така − сонетите на Шекспир на-
ли не са лоши, ама колко души ги четат?
− Малцина, но надявам се, не се сравнявате с Шекспир?
− Има си хас. Но защо да не се учим именно от Шекспир
да преценим докъде може да се простира масовата култура.
− Бихте ли снимали екшън, ако ви дават много пари?
− Ако?! В тези времена кой може да гарантира нещо за
себе си. Знам само, че няма да мога да го направя насила. Във
всичко трябва искреност. А иначе аз се уморявам от разка-
зан филм. Да изчаквам сюжетната част и аз да вървя по нея,
вече ме притеснява.
− Ако днес сте събеседник по желание, какво ще напи-
шете в споменика на „Всяка неделя“?
− Уважаеми г-н Кеворкян, не бъдете суетен, а се пока-
жете най-после на екрана. Не приемам вашите съображения!
