едно изтъкване на личната заслуга. Какъв съм бил, не знам, аз ве-
че съм забравил. Каквото е било, да го хвърлим в морето. Но ис-
беше инстинкт за самосъхранение. Тогава хората гледаха да оце-
леят и духовно най-вече.
ят собствените си разбирания. Той стана като един озонатор
на нашето време. Страшно помогна на нашия десетоноемврийс-
ки подем.
− Не е вярно това. Той покани медицинската сестра на
ти от човешката им страна. Хората, които са виновни за ка-
страх от съд.
− Аз сътрудничех в списанието „Всяка неделя“. Благодаре-
ки“. Аз не заех съзнателно никакъв пост. Предлагаха ми да стана
но не исках. Знаех, че няма по-голямо служене на народа от твор-
чеството. А когато ти дадат възможност и трибуна да се из-
кажеш, това ти е достатъчно.
изтръгне актуалното. Лично аз няма какво да лъжа, туй си е
сия, по-малка от на чистачка. Имаше месеци, в които при без-
работен син и безработна снаха, се издържах от хонорарите на
„Всяка неделя“. Точно така беше. Даже Кеворкян ме канеше да
правим, не знам как му хрумна това заглавие, „Ненадейности“, в
неговото радио „Сигнал плюс“. Всеки ден нещо измисляха наши-
те политици − повишават цени, увеличават се убийствата и
никой не излезе да каже: „Аз си подавам оставката.“
− Какво ставаше след вашите участия?
− Понеже аз се движа само с трамваи и рейсове, хората ме
поздравяваха. Даже после ме питаха защо спря предаването.
− А критики имаше ли?
− Имаше злостни нападки, когато защитих наклеветения
филм на Малина Томова − „Гори, гори огънче“. Аз припомних за
една целокупна практика на сектантите у нас − да отричат
Яворов, да отричат след това и Фурнаджиев, и Разцветников.
Всеки човек, който дръзне да се изяви като личност и позиция,
те го изкарваха враг. Яворов писал много хубаво в първия си пе-
риод, защото тогава бил с по-социални разбирания. Но тези хо-
ра, които го казват, не знаят, че един поет принадлежи на це-
лия свят, на цялото отечество и на всички хора. Не може той
да задоволява исканията на някоя групировка и фракция. Тогава
няма да имаме изкуство.
− Кой беше против „Всяка неделя“?
− Завистници бяха, некадърниците. Опитаха се толкова хо-
ра да правят програмата, но „Всяка неделя“ не е същата, защото
лицето на Кеворкян не се явява. Някои разясняваха като инст-
руктори, други разпитваха като следователи. Не ща да казвам
имената им, за да не натъжавам съпругите и децата им. Кевор-
кян и с погледа си, с усмивката си, с жестовете си, създаваше впе-
чатление на твой събеседник, който те респектира да не го лъ-
жеш. Налага се в този тежък момент той пак да се явява.
− Кои събеседници няма да забравите никога?
− Генерал Стойчев, вече стар, помъдрял човек. Той някол-
ко месеца след участието си умря. Кеворкян обаче успя да изра-
зи със своето поведение почитта на целия народ. Той му каза, че
има най-голямата награда от живота − дълголетието, и го по-
пита как го постига. Генералът откри истинските причини и
каза: „Живял съм като обикновен човек, но малко по-разумно.“
Помня и много от тези хора, участвали в съпротивата.
Едни бяха осъзнали, други не, своите грешки и заблуди. Но Ке-
воркян успя да направи разговора елегичен и да събуди размисъл
у всеки. Да се повтори стихът на Христо Радевски − „Де е сми-
сълът, де е целта?“
Голям риск беше Кеворкян да ме извика в едно време, кога-
то даже вестниците не ме печатаха. Бях безработен, в едно по-
ложение, в което бях действително черна овца.
− Борис Димовски ми каза, че двамата сте били „белязани
атоми“.
− Дали сме били атоми или фантоми за някои, не знам. Бях-
ме нежелани.
− Вие лично страхувахте ли се някога след участията си
във „Всяка неделя“?
− Ще бъде неестествено да кажа, че страх е имало, защо-
то Кеворкян не ме викаше, както викаха в Иран нелегалните
секретари на компартията да признават, че са шпиони. Напро-
тив, викаше ме на един разговор с уважение, с вяра, че няма да
изложа и себе си, и него, и че ще кажа нещо, което хората очак-
ват да чуят. Ето нӚ, при първото си излизане на екрана казах
един стих от Вазов − „България цяла сега нази гледа“, защото
чувствах този момент, както един опълченец, който е бил в
битка. Аз се вълнувах много. Не бях се готвил и не бях ровил то-
зи или онзи поет. Вазов ми хрумна в момента. След моето учас-
тие ме срещнаха много хора и никой за никоя моя книга или филм
не ме е разпитвал така, както за тези предавания.
В Кеворкян има нещо магично, когато изправи хората пред
себе си. Това идва от нещо необяснимо. В него има много човеш-
ко излъчване, едно съвременно апостолство. Помня, че когато
заболя Иван Радоев, той се грижи за него, помагаше да се наме-
рят пари, лекарства, издаде му стихосбирка. И не само към него,
а и към други закъсали хора винаги е бил човечен. Същото напра-
ви и с Константин Павлов. И докато другите трупаха капи-
тали, той трупаше приятелства и уважения. Това е най-голе-
мият капитал за един човек.
− Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото на
„Всяка неделя“?
− Не, никога. За нас, сливенците, има един кадем, който
младите мъже си носят, жените − другия кадем.
− Помните ли какво сте написали в споменика на „Всяка
неделя“ като събеседник по желание?
− Уви, и това не помня, защото винаги мисълта ми е зае-
та с това, което правя в момента. Обичам експлозивно, това,
което в момента ми е на сърцето, да го кажа.
− Ако днес сте събеседник по желание, какво ще напише-
те?
− Дай, Боже, на България, а и на всички хора по света, кои-
то създават култура, такива хора като Кеворк Кеворкян. Една
телевизия не трябва да бъде само национална, а всесветска, за
да пробива път навсякъде. Кеворкян наистина създаде една все-
мирна българска телевизия. Той е неповторим.