ля“ още през 1981 година, когато се скара с Таков. Работех в
БТА, но Кеворк ме покани да правя новини. Оттогава тръгна и
този телевизионен коментар в три-четири минути. Казвах
неща, които не беше редно да се казват.
− Просто ми беше писнало. Дълги години работих в БТА
и до болка знам какво значи цензура върху информацията. В
съюз е свършено. Всичко беше въпрос на време. Аз използвах зна-
нията и богатата информация, която имах. Интересното е,
ка неделя“.
деля“ през 1990 година.
преобладаваше. За бетонните комунисти обаче бях по-черен
и от дявола. Вестник „Дума“ дори публикува снимка, на която
наведен. Публикуваха я 11 понеделника поред. Аз не съм реаги-
рал, защото нямаше как да докажа, че тази снимка е фалшива.
− Съвсем обикновена. Фоторепортерът е снимал в мо-
дор Живков, който беше дошъл на посещение в БТА. Лозан
Стрелков го доведе в нашата стая, а аз по това време бях за-
местник главен редактор на международна информация.
− Мислили ли сте някога, че тази ваша фраза − „Да, ама
не!“, ще се превърне в такова явление?
− Честно да ви кажа − не. Аз поначало изпитвам огромно
уважение към думите и към българския език. Ужасно се дразня,
когато чуя хора, които не говорят литературно.
− Поставили сте думата в култ?
− Почти. Езикът за мен е нещо свещено. Интересното
е, че и сега, като вървя по улиците, чувам от време на време да
казват: „Да, ама не!“
− Имате ли друг такъв успех?
− Не.
− Как се работи с Кеворкян?
− Не е много лесно. Той е голям професионалист, перфек-
ционист. Аз също съм такъв.
− Имахте ли конфликти?
− Не, истински конфликт не сме имали, но ме е ядосвал.
Например знаел съм, че ми е дадено време за коментар четири
минути и аз съм си написал текста за такава продължител-
ност. Но той идваше, и то малко преди появата ми на екран, и
казваше, че трябва да говоря две минути. Налагаше да съкра-
щавам текст, а това не се прави механично. Едно е да знаеш, че
ще говориш четири минути, съвсем друго − две. Това не е било
често, но се е случвало.
− Вие обаче сте човекът, в чиито ръце за три месеца,
през 1991 година, Кеворкян повери „Всяка неделя“. Защо приех-
те?
− Мисля, че никой на мое място не би отказал. Това не е
само приятелска услуга към Кеворк, а обществен дълг. „Всяка
неделя“ беше много мощно средство за влияние върху общест-
веното мнение. Това бе и период на бурни страсти, полити-
чески сблъсъци. Друг е въпросът доколко съм се справял. Но ако
съдя по реакцията на самия Кеворк, мисля, че съм се оправял.
Обратното на това, което чета сега за онова време.
− Критиците са безпощадни и казват, че трудно може
някой да замести Кеворк.
− Това е вярно. Естествено, че никой не може да вземе
неговия образ, но все пак мисля, че аз си имам мое излъчване.
− Кой е най-големият ви успех във „Всяка неделя“?
− Най-много съм доволен, че заковах на стената като пе-
перуда с карфица председателя на парламентарната комисия
за радио и телевизия по онова време − проф. Кръстьо Горанов.
Той въплъщаваше в себе си всичко от предишните 45 години.
Беше квинтесенцията на Живковския режим и председателс-
тваше комисията, която беше политическият орган за кон-
трол на електронните медии. В нея се вдигна страхотна оле-
лия за моите изяви и за начина, по който водя „Всяка неделя“.
Самият този проф. Горанов изпратил писмо до Сапарев, че ис-
ка отговор. Наложи се да пусна Горанов във „Всяка неделя“ и
мисля, че това негово участие му костваше мястото. Той бе-
ше един комичен образ и те го изхвърлиха. Този спомен си го
пазя с голям кеф.
− Как си обяснявате това изчезване на Кеворкян по оно-
ва време?
− Той влезе тогава в конфликт с Огнян Сапарев, който
позираше с това да бъде надпартиен. Кокетираше с парламен-
тарното мнозинство на БСП и искаше да промени начина, по
който се водеше „Всяка неделя“. Професионалист като Кеворк
никога няма да се съгласи да му се бъркат в работата и предпо-
чете да излезе в отпуск.
− Преди да спрат окончателно програмата, Сапарев ви
вика вас и Кеворкян в кабинета си, но вие и двамата не отива-
те.
− Да, получих телеграма, с която ме кани да отида, но аз
отговорих, че ще го направя само ако и Кеворк е там. Всъщ-
ност една такава среща между нас се състоя. Тя беше в кабине-
та на Кеворк в Сдружението за честни избори в НДК. На нея
присъства и Бойко Станкушев, тогава програмен директор на
телевизията. След това предаването падна от екран, защото
самият Кеворк го поиска. Той не се съгласи с условията на Са-
парев. Мисля, че Кеворк поначало беше решил да сложи край на
„Всяка неделя“ и да се отдаде на други дела, както и направи.
− Вие сте човекът, който е водил последното предаване
на онази легендарна „Всяка неделя“. Какъв беше последният
акорд на програмата?
− Беше на 17 март 1991 година и завърших така − Ето
защо ми се иска сега, както съм влязъл в дома ви, уважаеми зри-
тели, и вие ме гледате и слушате по домашни пантофи, да ви
помоля − Мислете! Не се оставяйте пак да ви измамят. Мис-
лете за идните дни на това наше болно отечество. От нас,
осемте и нещо милиона българи, зависи то да оздравее и мус-
кулите му да се налеят със сила.
Това са последните думи, казани в предаването „Всяка не-
деля“ по Първа програма.
− Като ви слушам, излиза, че положението ни изобщо не
се е променило оттогава?
− Точно така. Ние сме уникална работа. Друг такъв слу-
чай в Европа няма. Ако такива неща, каквито се правят у нас,
станат другаде, хората ще си свалят правителството, а не
радиаторите.
− Какво беше „Всяка неделя“ за интелигенцията?
− В един момент стана отдушник за хората, които имат
сиво вещество в главата си, могат да мислят и знаят как да
внушат своите разбирания на другите. „Всяка неделя“ имаше
страхотна сила за въздействие върху общественото мнение.
− Кои събеседници на Кеворкян няма да забравите?
− Няма да забравя интервюто му с цар Симеон Втори.
Но неговите събеседници винаги бяха много интересни. Той е
голям специалист при подбора на хората.
− Отминало ли е времето на „Всяка неделя“?
− Тя би могла да се върне в старото си време и място, но
трябва да се съобрази с променените условия в България. „Вся-
ка неделя“ има каква роля да изиграе, защото политическата
конфронтация не е намаляла. Програмата може да помогне по-
литическата обстановка в България да стане нормална.
− Значи да се върне обликът на програмата, когато тя
защитаваше синята кауза?
− Моите коментари бяха противокомунистически, а
„Всяка неделя“ беше некомунистическо предаване. Такова би
могло да стане и сега.
− Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото
на „Всяка неделя“?
− Не, такива забежки нямам. Познавам хора, които, ка-
то вървят по улиците, пипат всички дървета, обикалят стъл-
бове, но при мен такива работи няма.
− Вие не сте били събеседник по желание, но ако ви пока-
нят, какво бихте написали в споменика на „Всяка неделя“?
− Да, ама не!
