English
Deutsch
Русский



















     ПАВЕЛ МАТЕВ:
     
ЕДНА ОТ ИЗПОВЕДАЛНИТЕ ЛИПСВА

     − Г-н Матев, колко пъти сте участвали във „Всяка неде-
ля“?
     − Имах едно сериозно участие, и то беше в „Събеседник
по желание“.
     − Какво си спомняте от разговора?
     − Тръгнах с доста притеснение, макар че това притесне-
ние беше съпроводено с желанието да участвам. Тогава „Всяка
неделя“ почти бе стигнала своя апогей. Беше гледано, обичано и
чакано предаване. В анкетите го поставяха на първо място. Пра-
веше се с голям професионализъм, атмосферата вътре беше мно-
го приятна. Кеворк е умен партньор.
     − Не ви е притеснявал?
     − Не, той се съобразяваше с кого разговаря и мисля, че се
подготвяше специално за всеки разговор. Ровеше в книгите на
писателите, в ролите на артиста, за да бъде точен и прецизен.
Притежава завидна журналистическа култура.
     − Едно уточнение. Вие по това време − 1979−1980 годи-
на − какъв пост заемахте?
     − Тогава бях председател на Славянския комитет.
     − Казахте, че притеснението ви е било съпроводено с же-
лание да участвате. Защо искахте да бъдете във „Всяка неделя“?
     − Исках и аз да направя своята изповед, както това сто-
риха други дейци на културата. Нещо повече дори, смятах и
продължавам да смятам, че това предаване беше една от най-
високите трибуни на българската култура. То изваждаше на ек-
ран лицето на българската култура. Сега това липсва.
     − И сега вие няма къде да се изповядате?
     − Не точно, но една от изповедалните липсва.
     − Помните ли какво казахте във вашата изповед?
     − Ние говорихме главно за поезията, за творчеството. Го-
ворихме как се твори поезията, че се създава в самота, а е пред-
назначена за хората и когато тя стигне до тях, става социално
явление. Спомням си, че ставаше дума за тъгите, за страдания-
та, че поезията е една изповед и представлява превъзмогване на
страданието.
     − Каква беше реакцията на хората след интервюто?
     − Звъняха ми много хора, изразяваха своето одобрение.
Имаше и направо възхитени зрители, някои дори съжаляваха, че
било кратко. То фактически не беше кратко. Укори не получих,
трябва да ви кажа.
     − След 10 ноември „Всяка неделя“ доста се политизира.
Приемахте ли я тогава?
     − Предпочитах първата програма. Хубаво е, когато не ста-
ва дума за политика. Творчеството си е индивидуално и тво-
рецът е свободен да създава каквото желае. Разбира се, то тряб-
ва да има своята обществена стойност, да кореспондира с чи-
тателя. Защото каква файда от една поезия, която може и да е
гениална, ако стои затворена в чекмеджето ми? Каква полза има
от нея? Когато стигне до читателя, когато той я възприеме,
когато започне да се вълнува от нея или си помисли, че това,
което се е мяркало в съзнанието му, този поет го е изказал, то-
гава се получава възвишената връзка между читател и поет. То-
гава поезията изпълнява своята функция на радетел на краси-
вото, на прелестта, на доброто начало.
     Наскоро ме поканиха да участвам в „Добър ден, България“
и там изказах една мисъл на Толстой, че талантът е любов, а
думите биват добри и лоши. Поетът трябва да борави с доб-
рите думи, които обединяват хората, а не с лошите, които
разединяват сърцата. Ролята на поезията сега е принизена, за-
щото днешната атмосфера почти няма нищо общо с поезия-
та. Културата, като се освободи от догматизма, попадна в ла-
пите на пазарната икономика, която е едно друго иго. Игото на
милионерите също е иго.
     − Критикували ли сте някога Кеворкян?
     − Не, не помня. Никога не сме имали конфликти и винаги
сме се отнасяли почтително един към друг. Дори той беше ста-
нал любимец на внука ми, който беше малък тогава.
     − Защо? С какво толкова го е впечатлил?
     − Не знам, вероятно с интересните разговори, с умение-
то да стои пред камера, с това да провокира събеседника и да
измъква от него колкото може повече.
     − Програмата имаше и доста тежки моменти. След ин-
тервюто с Амосов я спряха. На кого пречеше тя?
     − Не знам на кого пречеше. Амосов каза своето станови-
ще и аз мисля, че нищо лошо нямаше в това. Амосов е една голя-
ма фигура, голямо име. Той може да има мнение, което да е раз-
лично от официалното, и това е нормално. Аз мисля, че спира-
нето на „Всяка неделя“ беше една от съществените грешки.
     − Какво правеше интелигенцията в подобни случаи?
     − Интелигенцията нямаше особени проявления в защита.
У всеки един от нас обаче имаше вътрешен ропот срещу подоб-
на мярка. Там, където се е говорило за спирането на програмата,
този ропот е изразяван. Аз смятам определено, че това беше го-
ляма грешка. Не можеш да спреш едно предаване само защото в
него е изразено по-особено мнение. Тук искам да подчертая и ху-
дожественото качество на „Всяка неделя“. Това беше наистина
културно предаване и хващаше най-съществени моменти и чер-
ти на творческата личност. Изказваха се наистина размисли, ко-
ито можеха да възбудят мнението на зрителя. Сега например, аз
се смущавам от развлекателните предавания, където редом с по-
лезните неща има и абсолютно антихудожествени постановки.
Всичко може да се каже за „Всяка неделя“, може да се намерят и
хора, които да я критикуват, но никой не може да я обвинява в
антихудожественост и непрофесионализъм. А сега има непрофе-
сионализъм в маса от предаванията.
     − Кои от събеседниците на Кеворкян няма да забравите
никога?
     − Затруднявате ме с този въпрос, по-точно затруднява-
те старата ми памет. Те бяха цяла поредица. Помня Григор Вач-
ков, Райна Кабаиванска...
     − А помните ли някой въпрос на Кеворкян?
     − Той ме запита: „Страст ли е за вас писането?“ и аз му
отговорих, че у мен тя никога не е угасвала. Винаги съм имал та-
зи страст и едва ли някога ще ме напусне. В разговора ставаше
дума и за това, че някои определят стихотворенията ми като
тъжни.
     − Сега страстта за писане напуснала ли ви е?
     − Още не ме е напуснала. След промяната издадох нови кни-
ги − „Ехо от олтара“, „Световъртеж“, „Избрана лирика“, чакам
и още една. Написал съм и половината от още една нова книга.
     − Как ще я озаглавите?
     − Последното, което измислям, е заглавието. Някога ми
казваха, че умея да слагам заглавия. Навремето, като издадох кни-
гата „Натрупани мълчания“, тези думи станаха нарицателни.
И сега често ги употребяват − натрупани мълчания, неоскър-
бени светове. Пушкин смята заглавието за нещо много важно,
защото то съдържа квинтесенцията на замисъла. При правене-
то на една книга ти не само събираш стихотворенията, а тър-
сиш движението на мисълта, вълните на чувствата, гледаш да
се получи една хармония. А, сега си спомних и още един въпрос.
Кеворк ме попита какво трябва на един човек, за да бъде поет.
Аз му казах, че първо трябва да се роди с дарба, второ − да има
чувство за хармония, и трето − силна съдба. Слабите съдби не
могат да правят поезия. Ако се обърнем към големите наши по-
ети, ще видим, че всички те имат силни съдби. Помислете си −
силна съдба имат Ботев, Яворов, Димчо Дебелянов, Иван Вазов.
     − Днес по-лесно ли се пише поезия?
     − Трудно ми е да кажа. Поезия никога не се пише лесно. Тя
винаги се създава мъчно или може би аз съм такъв автор, който
не е импровизатор и не може да пише леко. Още в самото начало
декларирах в една от ранните ми стихосбирки, че пиша мъчи-
телно и трудно. Не искам да кажа, че общественият климат не
влияе. Влияе, естествено, но той не може да спре никога истин-
ските поети. Благоприятен или неблагоприятен да е вятърът,
който духа в областта на политиката, истинският поет ви-
наги може да пише стихотворения. Сега, разбира се, като пог-
ледна назад, имам стихотворения, които са слаби, които тога-
ва не съм оценявал като такива. Имам стихове, които са били
повлияни от политическата конюнктура, защо да си кривим
душата. Ако трябва да бъда напълно откровен, и тези стихот-
ворения, които са повлияни от конюнктурата, аз съм ги писал с
най-искрена душа. Така че нямам основание да ги зачерквам и да
казвам, че не струват нищо. С напредване на годините се пише
още по-мъчно. Мислил съм защо става така. Така е, защото чо-
векът е узрял, помъдрял, знае, че не може да свири вече само на
една струна, че не трябва само щрайх или само ударни инст-
рументи, а е необходимо нещо полифонично. Увеличава се неи-
моверно чувството към словото. Думата е цяла вселена. Тя
има своя обем. Като кажеш думата „душа“, всеки разбира да-
леч по-голям обем, а като кажеш − „дърво“, виждаш, че има обем,
но той е по-малък. Дори аз писах едно стихотворение, че оби-
чам обемните думи. Те са тържеството на мисълта, на чувс-
твото. Сега съм далеч по-взискателен към словото, към купле-
та, към общото му звучене и това отново прави мъчително
моето писане.
     − Ако днес трябва да напишете нещо в споменика на „Вся-
ка неделя“, какво ще е то?
     − Най-лесно е да кажа това, което съм казал тогава, че по-
езията е превъзмогване на страданието. Сега бих допълнил − по-
езията е превъзмогване на страданието, за да се получи победа
на доброто и на красотата.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.