Павел Матев

КЕВОРК ВЪВ ФЕЙСБУК НОВО!

Начало » Всяка неделя » 77 свидетелства » Павел Матев

ПАВЕЛ МАТЕВ:
ЕДНА ОТ ИЗПОВЕДАЛНИТЕ ЛИПСВА

− Г-н Матев, колко пъти сте участвали във „Всяка неде-

ля“?

− Имах едно сериозно участие, и то беше в „Събеседник

по желание“.

− Какво си спомняте от разговора?

− Тръгнах с доста притеснение, макар че това притесне-

ние беше съпроводено с желанието да участвам. Тогава „Всяка

неделя“ почти бе стигнала своя апогей. Беше гледано, обичано и

чакано предаване. В анкетите го поставяха на първо място. Пра-

веше се с голям професионализъм, атмосферата вътре беше мно-

го приятна. Кеворк е умен партньор.

− Не ви е притеснявал?

− Не, той се съобразяваше с кого разговаря и мисля, че се

подготвяше специално за всеки разговор. Ровеше в книгите на

писателите, в ролите на артиста, за да бъде точен и прецизен.

Притежава завидна журналистическа култура.

− Едно уточнение. Вие по това време − 1979−1980 годи-

на − какъв пост заемахте?

− Тогава бях председател на Славянския комитет.

− Казахте, че притеснението ви е било съпроводено с же-

лание да участвате. Защо искахте да бъдете във „Всяка неделя“?

− Исках и аз да направя своята изповед, както това сто-

риха други дейци на културата. Нещо повече дори, смятах и

продължавам да смятам, че това предаване беше една от най-

високите трибуни на българската култура. То изваждаше на ек-

ран лицето на българската култура. Сега това липсва.

− И сега вие няма къде да се изповядате?

− Не точно, но една от изповедалните липсва.

− Помните ли какво казахте във вашата изповед?

− Ние говорихме главно за поезията, за творчеството. Го-

ворихме как се твори поезията, че се създава в самота, а е пред-

назначена за хората и когато тя стигне до тях, става социално

явление. Спомням си, че ставаше дума за тъгите, за страдания-

та, че поезията е една изповед и представлява превъзмогване на

страданието.

− Каква беше реакцията на хората след интервюто?

− Звъняха ми много хора, изразяваха своето одобрение.

Имаше и направо възхитени зрители, някои дори съжаляваха, че

било кратко. То фактически не беше кратко. Укори не получих,

трябва да ви кажа.

− След 10 ноември „Всяка неделя“ доста се политизира.

Приемахте ли я тогава?

− Предпочитах първата програма. Хубаво е, когато не ста-

ва дума за политика. Творчеството си е индивидуално и тво-

рецът е свободен да създава каквото желае. Разбира се, то тряб-

ва да има своята обществена стойност, да кореспондира с чи-

тателя. Защото каква файда от една поезия, която може и да е

гениална, ако стои затворена в чекмеджето ми? Каква полза има

от нея? Когато стигне до читателя, когато той я възприеме,

когато започне да се вълнува от нея или си помисли, че това,

което се е мяркало в съзнанието му, този поет го е изказал, то-

гава се получава възвишената връзка между читател и поет. То-

гава поезията изпълнява своята функция на радетел на краси-

вото, на прелестта, на доброто начало.

Наскоро ме поканиха да участвам в „Добър ден, България“

и там изказах една мисъл на Толстой, че талантът е любов, а

думите биват добри и лоши. Поетът трябва да борави с доб-

рите думи, които обединяват хората, а не с лошите, които

разединяват сърцата. Ролята на поезията сега е принизена, за-

щото днешната атмосфера почти няма нищо общо с поезия-

та. Културата, като се освободи от догматизма, попадна в ла-

пите на пазарната икономика, която е едно друго иго. Игото на

милионерите също е иго.

− Критикували ли сте някога Кеворкян?

− Не, не помня. Никога не сме имали конфликти и винаги

сме се отнасяли почтително един към друг. Дори той беше ста-

нал любимец на внука ми, който беше малък тогава.

− Защо? С какво толкова го е впечатлил?

− Не знам, вероятно с интересните разговори, с умение-

то да стои пред камера, с това да провокира събеседника и да

измъква от него колкото може повече.

− Програмата имаше и доста тежки моменти. След ин-

тервюто с Амосов я спряха. На кого пречеше тя?

− Не знам на кого пречеше. Амосов каза своето станови-

ще и аз мисля, че нищо лошо нямаше в това. Амосов е една голя-

ма фигура, голямо име. Той може да има мнение, което да е раз-

лично от официалното, и това е нормално. Аз мисля, че спира-

нето на „Всяка неделя“ беше една от съществените грешки.

− Какво правеше интелигенцията в подобни случаи?

− Интелигенцията нямаше особени проявления в защита.

У всеки един от нас обаче имаше вътрешен ропот срещу подоб-

на мярка. Там, където се е говорило за спирането на програмата,

този ропот е изразяван. Аз смятам определено, че това беше го-

ляма грешка. Не можеш да спреш едно предаване само защото в

него е изразено по-особено мнение. Тук искам да подчертая и ху-

дожественото качество на „Всяка неделя“. Това беше наистина

културно предаване и хващаше най-съществени моменти и чер-

ти на творческата личност. Изказваха се наистина размисли, ко-

ито можеха да възбудят мнението на зрителя. Сега например, аз

се смущавам от развлекателните предавания, където редом с по-

лезните неща има и абсолютно антихудожествени постановки.

Всичко може да се каже за „Всяка неделя“, може да се намерят и

хора, които да я критикуват, но никой не може да я обвинява в

антихудожественост и непрофесионализъм. А сега има непрофе-

сионализъм в маса от предаванията.

− Кои от събеседниците на Кеворкян няма да забравите

никога?

− Затруднявате ме с този въпрос, по-точно затруднява-

те старата ми памет. Те бяха цяла поредица. Помня Григор Вач-

ков, Райна Кабаиванска...

− А помните ли някой въпрос на Кеворкян?

− Той ме запита: „Страст ли е за вас писането?“ и аз му

отговорих, че у мен тя никога не е угасвала. Винаги съм имал та-

зи страст и едва ли някога ще ме напусне. В разговора ставаше

дума и за това, че някои определят стихотворенията ми като

тъжни.

− Сега страстта за писане напуснала ли ви е?

− Още не ме е напуснала. След промяната издадох нови кни-

ги − „Ехо от олтара“, „Световъртеж“, „Избрана лирика“, чакам

и още една. Написал съм и половината от още една нова книга.

− Как ще я озаглавите?

− Последното, което измислям, е заглавието. Някога ми

казваха, че умея да слагам заглавия. Навремето, като издадох кни-

гата „Натрупани мълчания“, тези думи станаха нарицателни.

И сега често ги употребяват − натрупани мълчания, неоскър-

бени светове. Пушкин смята заглавието за нещо много важно,

защото то съдържа квинтесенцията на замисъла. При правене-

то на една книга ти не само събираш стихотворенията, а тър-

сиш движението на мисълта, вълните на чувствата, гледаш да

се получи една хармония. А, сега си спомних и още един въпрос.

Кеворк ме попита какво трябва на един човек, за да бъде поет.

Аз му казах, че първо трябва да се роди с дарба, второ − да има

чувство за хармония, и трето − силна съдба. Слабите съдби не

могат да правят поезия. Ако се обърнем към големите наши по-

ети, ще видим, че всички те имат силни съдби. Помислете си −

силна съдба имат Ботев, Яворов, Димчо Дебелянов, Иван Вазов.

− Днес по-лесно ли се пише поезия?

− Трудно ми е да кажа. Поезия никога не се пише лесно. Тя

винаги се създава мъчно или може би аз съм такъв автор, който

не е импровизатор и не може да пише леко. Още в самото начало

декларирах в една от ранните ми стихосбирки, че пиша мъчи-

телно и трудно. Не искам да кажа, че общественият климат не

влияе. Влияе, естествено, но той не може да спре никога истин-

ските поети. Благоприятен или неблагоприятен да е вятърът,

който духа в областта на политиката, истинският поет ви-

наги може да пише стихотворения. Сега, разбира се, като пог-

ледна назад, имам стихотворения, които са слаби, които тога-

ва не съм оценявал като такива. Имам стихове, които са били

повлияни от политическата конюнктура, защо да си кривим

душата. Ако трябва да бъда напълно откровен, и тези стихот-

ворения, които са повлияни от конюнктурата, аз съм ги писал с

най-искрена душа. Така че нямам основание да ги зачерквам и да

казвам, че не струват нищо. С напредване на годините се пише

още по-мъчно. Мислил съм защо става така. Така е, защото чо-

векът е узрял, помъдрял, знае, че не може да свири вече само на

една струна, че не трябва само щрайх или само ударни инст-

рументи, а е необходимо нещо полифонично. Увеличава се неи-

моверно чувството към словото. Думата е цяла вселена. Тя

има своя обем. Като кажеш думата „душа“, всеки разбира да-

леч по-голям обем, а като кажеш − „дърво“, виждаш, че има обем,

но той е по-малък. Дори аз писах едно стихотворение, че оби-

чам обемните думи. Те са тържеството на мисълта, на чувс-

твото. Сега съм далеч по-взискателен към словото, към купле-

та, към общото му звучене и това отново прави мъчително

моето писане.

− Ако днес трябва да напишете нещо в споменика на „Вся-

ка неделя“, какво ще е то?

− Най-лесно е да кажа това, което съм казал тогава, че по-

езията е превъзмогване на страданието. Сега бих допълнил − по-

езията е превъзмогване на страданието, за да се получи победа

на доброто и на красотата.

ЛИЧНОСТИ

Събеседник по желание / Гореща линия

© 2006 - 2025 Всички права запазени.