English
Deutsch
Русский

























     ОРЛИН ОРЛИНОВ:
     СЕГАШНОТО РАЗПЯТИЕ Е 365 ДНИ.
     МНОГО Е!

     − Г-н Орлинов, какво е за вас „Всяка неделя“?
     − Първо е един отличен спомен, но ми е мъчно, че е спомен, а
не настояще. Много бих искал да се възроди от пепелта като фе-
никс, защото това предаване има тия качества. Някои казват −
има ли смисъл? Има смисъл. Какво беше всъщност „Всяка неделя“.
Това беше един кошер на интелигенцията, медоносен кошер, на ме-
доносни пчели. Той събираше меда и горчилката на времето, без пре-
весът да бъде на горчилката и отчаянието. Това беше едно лоби на
демокрацията, един своебразен мозък. Факт е, че се чакаше, че се
вълнуваха тези, които излизат на екрана, факт е, че присъстваше
като един салон на мисълта в ежедневието, беше отражение на сво-
ето време, своя ден. Другото му качество е, че беше добронамере-
но, сериозно и скандално. Не барутно, не безсмислено скандално. Ин-
телектуалецът бе сигурен, че има микрофон, че има едно място.
Сега да не мислите, че ми е по-добре, че нямам микрофон. Да не мис-
лите, че ми е по-добре, че не мога да звънна на Кеворк или на някого.
     − Защо така?
     − Не може, защото знам, аз не съм толкова глупав. Знам, че
нищо няма да стане, ако звънна. Вече другояче е подредена играта.
     − А преди сте го търсили, така ли?
     − Търсил съм го и ще ви дам пример. Кои сядаха на стола на
„Всяка неделя“? Първо това не беше като съдебен стол, Кеворк не
беше като...
     − Гешев?
     − Като Гешев или някой прокурор, който ти разпаря душа-
та и още със самото сядане мисли, че ти си някакъв виновник. Там
сядаха майстори на труда, знатни люде, сътворили било атомна
централа, било научно откритие, било роман или стихосбирка, кар-
тина. И сборът от тези събеседници и участници във „Всяка не-
деля“, ако сега го върнем и проектираме в днешния ден, ще видим,
че това е, което днес липсва като атмосфера, като начин на из-
ползване на екрана и микрофона.
     − Добре, вие за какво търсихте Кеворк?
     − Обаждал съм се да му кажа, да речем, за един случай, когато
хората в Червен бряг ядяха тухли, а не хляб. Съобщих му, че искам
да покажа една от тия тухли на екрана и той ми каза: „Идвай.“
Каза ми го естествено и аз знаех, че ще ми го каже. Аз показах една
от тези тухли. В Червен бряг имам приятели и близки, защото
селото ми се намира близо, и знаех, че хората страдаха от този
проблем. Те казваха: „Как може в Червен бряг − житен район, да се
ядат тухли.“ Когато аз повдигнах въпроса, може да е нещо дребно,
може да е за един хляб, но кметът, градското ръководство, всичко
се вдигна и оправиха хлебозавода и престанаха да ядат тухли. А
самите червенобрежани от това, че техен проблем, тяхна болка
беше споделена на екрана, придобиха самочувствие, кураж.
     − Значи да разбирам, че „Всяка неделя“ е била според вас на
практика първа власт?
     − Да, разбира се, своебразна. Тя беше полезна с това, че може-
ше да промени, да подобри нещо. Било култура, просвета, спорт.
     − Вашите участия в какво се състояха?
     − Аз съм забравил, но в „Събеседник по желание“ например го-
ворихме за мен, моето семейство, за баща ми, за поезията ми.
     − Истината, която Кеворк изтръгна тогава от вас?
     − Попита ме: „Орлине, ти за какво живееш?“ И аз му казах
истината, която сега не мога да я зачеркна − аз живея със своя ден
и със своето време. Това е и моята трагедия, това е и моето щас-
тие. Аз пиша за своя ден, за тия хора, с които живея. Аз не измис-
лям своето време и своите съвременници. Пишех за тия, които
бяха и герои на „Всяка неделя“. Имам поема за човека, който създаде
първата атомна централа. Бог да го прости, герой на социалисти-
ческия труд. Аз не съм толкова глупав, първо съм син на писател.
Можех тогава на Кеворк да му кажа, че вярвам в отвъдното, свръх-
естественото, но не го излъгах. Тук искам да направя допълните-
лен щрих на „Всяка неделя“. Програмата не беше за богоизбрани, а
за избраници на Бога. Това е различно. Богоизбраници се разбира мал-
ко като търтеите на обществото, докато онова, което участ-
ваше там, бяха хора, които създаваха, творяха. И второ − там не
се явяваха само от висшата прослойка, както сега се получава с по-
литическата прослойка и трябва да гледаш само едни и същи лица.
Там не се явяваха само Георги Джагаров, Левчев, Светлин Русев и
Райчев като председатели на съюзите, а още 400 или 500 интелек-
туалци и това създаваше чувство за демокрация. А сега го нямам
това чувство. Знаете ли кое е лошото? Лошото е, че те, които
вече не са председатели на съюзите, могат пак да се явяват, а аз
вече не мога. Като казвам „аз“, не разбирайте само моята личност,
а такива като мен, от неслужебната полоса. Това е много важно да
се знае. Даже на едно място съм си написал: Къде си Кеворк, защо
тури качулка, защо стана невидим? Остра нужда има, за да не се
реем самотни. След като не може политическа сила, като не може
творчески съюз да бъде отново кошер на тази плаваща самотна
интелигенция, би трябвало, много ми се иска, „Всяка неделя“ да се
върне. И понеже чувствам, че Кеворк е жив и е силен, и умел, и уме-
ло се скри и си тури и качулката, нека да събере, да разпита ли, или
пък сам да реши, но да намери днешната форма на „Всяка неделя“.
Който е умел, трябва да е и смел. Аз не си представям предаването
същото като преди, то не е и възможно. Всичко беше политика
тогава, но конструктивна и полезна политика, политика, която
изменя, намеква, подсеща, а не е джафкане, плямпане ей така, за да
натрупаш имидж.
     − Добре, кажете кое е първото нещо, което бихте искали да
кажете сега от екрана?
     − Много неща. Как да спасим културата, как да спасим себе
си. Какво значи тази самота? Какво значи това своеобразно диар-
бекирство? Всеки си намира своя Диарбекир и се затваря в своята
крепост, дори не крепост − в своята килия. Защо е така? Нека го
разгадаем, да го разчоплим, да го обясним. Ясно е, че нещо се е про-
менило, ясно е, че нищо не може да се върне. Но аз няма да почна от
тези банални теми като престъпността, житната криза. Те са
като компютърни разпечатки. Аз живея в живота отново и пос-
тоянно, и не съм излъгал Кеворк, когато му казах, че така ще пре-
живея живота си. Аз живея пак между селяните, между хората, и
пак в Червен бряг. Знам много повече дори от депутати, които си
мислят, че знаят. Аз бих заговорил за тези неща и бих предизвикал
разговор първо по въпросите на културата и литературата, за
тези писателски боричкания, за творческия съюз, това също не е
раздиплено както трябва. Какво е това, че ние се разцепихме, че
ние нямаме кафене дори. Ходили ли сте в новото писателско кафе-
не, да видите какво мъртвило е! Къде е Бамбука? Ааа, имало било
носталгия. Добре, носталгия е, но там имаше живот.
     − Мнозина сега ще ви посочат с пръст и ще кажат: „Ето го
този, който написа „Ода за СССР“.
     − Какво, ще ме обвинят ли? Кой ще ме обвини? С какво пра-
во? Ами аз съм живял с времето си. Сега, като лае Александър Йор-
данов за НАТО, той да си отговаря и да се защитава. Аз съм си на-
писал моето, но съм написал художествено произведение, а не по-
литическо изявление. Нека да напишат те стихотворение за НА-
ТО.
     − Сега, когато отново се възстановява така нареченият
СССР−2, вашата ода отново излезе по вестниците.
     − Ами да, четири-пет вестника написаха: „Иде времето на
„Ода за СССР“, ти пак ни трябваш. Ами какво да направя сега? Та-
кова беше моето време. Аз не го разбирам елементарно, само поли-
тически. Ето този спор за паметника на Альоша − ако италиан-
ците в Рим бяха бутнали паметника на Мусолини, когото убиха,
разстреляха и го обърнаха с главата надолу, по-добре ли щеше да
бъде за Рим? Като ходих до Италия, този, който ни водеше група-
та, беше белогвардеец руснак, а аз тогава бях млад и се възмутих:
„Как може паметник на Мусолини?“ А той ми каза: „Ако всеки след-
ващ диктатор или власт беше бутала паметниците, аз нямаше да
имам какво да ям и вие нямаше да има какво да гледате. Слава на
Бога, че и Нерон е тука, и Мусолини е тука, и Виктор Емануил е
тука.“
     − Ценностите, които „Всяка неделя“ изкара на преден план,
кои бяха?
     − Съвременните болки и радости. Когато се изправяше един
писател, създал роман, стихосбирка или стихотворение, имаше и
мигове на светлинка, на радост. Ти си автор, покажи се, кажи как го
написа, какво искаше да кажеш. Сега като че ли само си виновен,
мама му стара. И доскоро имаше само разпети четвъртък, разпе-
ти петък, а сегашното разпятие е 365 дни. Много! Преди писате-
лят имаше усещането, че е на руля, че е горе на кораба, на мостика,
а не като сега − в трюма. Когато хората видеха, че на мостика сто-
ят опитни капитани, и обществото добиваше самочувствие.
     − Какво ставаше след участията ви във „Всяка неделя“?
Обаждаха ли ви се по телефона?
     − Обаждаха се. Хората ми разказваха болнични истории, неп-
равди, защото тези, които участваха във „Всяка неделя“, се явява-
ха като някакви своеобразни адвокати от американски тип на об-
ществените болки. Пишехме писма, обаждахме се. Ти всъщност
ставаш народен представител. Действителен народен предста-
вител. Писал съм до столичния кмет. Помня, един мъж с 11 деца
нямаше квартира. Живееше във Враждебна и обяви, че ще се самоу-
бие. Беше ватман. Тогавашният кмет Панев се намеси бързо, дадо-
ха му апартамент, кревати и спасихме това семейство. Сега и да
кажа на кмета, нищо няма да се промени. Тогава никой не се обажда-
ше само защото съм написал „Ода за СССР“. И честно да ви кажа,
ми ставаше драго и топло, а сега съм сам като плъх, телефонът
мълчи, няма я пощата, защото се прекъсна връзката. Чувам и мои
колеги, и те са самотни. Малко прави изключение Валери Петров
поради определени обстоятелства, на двама-трима им се чува име-
то.
     − Добре, защо ви няма. Не пишете ли нещо?
     − Някой не иска да сме там, на мостика.
     − Излезте вие, направете нещо.
     − Къде? Нямам трибуна, нямам микрофон и стола го няма.
Във „Всяка неделя“ беше малка арена. Там беше малка корида. Кеворк
като застане и като изцъкли тези арменски очи насреща ти, и те
пита, и те гледа. Там не можеш да шмекеруваш, не можеш да лъ-
жеш. Не искам да противопоставям „Панорама“ и „Всяка неделя“,
но при Кеворк бяхме повече едно към едно.
     − Казват, че „Всяка неделя“ е предаване легенда?
     − Разбира се, всичко това, което ви казвам, е легенда. И не
бива да остава в историята. Дори и окуцял и побелял, аз имам как-
во да кажа. Тогава няма да имаш чувството, че си умрял и че те
няма. Не трябва да канят само модните на деня. Аман от модни
на деня!
     − Преди 10 ноември и вие бяхте на мода.
     − Не бях сам, не бяхме трима. Бяхме стотици.
     − Имали ли сте неприятности след участията ви?
     − Никакви. Само подкрепа. Бил съм и член на ЦК, и полити-
ческа фигура, и главен редактор. Нищо не ми се е отразило, въпреки
че бях темпераментен, както съм си сега глупав. И тогава така се
издавах какво мисля и няма да мога да се променя.
     − „Всяка неделя“ имаше доста тежки моменти.
     − Това беше отражение на задаващото се. Нищо не можеше
да се направи. Снежната топка вече се въртеше. Нищо не е било
насочено анти-Кеворк и анти-предаването. То просто трябваше
да си отиде, защото носеше демократична същност. Сега не мога
да видя майстора на Първа атомна, не мога да видя Овет Таджер −
директора на Първа атомна. Кой печели от това? Те биха могли да
кажат какво става с индустрията. Ще чакам аз тука разни пикли,
които са родени през 1981 година, да ми обясняват индустрията.
     − Критикували ли сте някога Кеворк?
     − Критикувам го само за това, че тури качулка. Иначе не.
Ще ви призная нещо − след 10 ноември му написах писмо, зов за по-
мощ. Започваше с думите „Къде си, Кеворк?“ Но той беше невинен,
защото времето се смени, дойде друга епоха.
     − Дивидентите, които извлякохте от „Всяка неделя“?
     − Дивиденти имах най-малко за себе си. Аз не чаках само на
„Всяка неделя“, за да правя популярност, нито пък съм мислил за
това, слава на Бога. Дивидентите бяха, че моята философия се пок-
риваше с тази на „Всяка неделя“, с това, че животът трябва да се
лекува, да се променя, че злото трябва да се изнася, да се показва, и
чувствах, че може нещо да се промени и да се подобри.
     − Кой въпрос на Кеворк няма да забравите никога?
     − Той ме попита: „Тежко ли ти беше да си Орлин, след като и
баща ти е Орлин.“ Отговорих му, че не беше никак лесно и че точ-
но преодоляването на орбитата на баща ми беше моята успешна
борба. Помня, че за 50-годишнината ме попита за това, че съм ро-
ден на 7 ноември, баш на Октомврийската революция. Ами какво
да направя, като майка ми не е устискала до 8-и, когато е Димит-
ровден. В предаването имаше палитра, която сега липсва.
     − Кои събеседници на Кеворкян няма да забравите никога?
     − Например Георги Джагаров. Много хора видяха, дори и те-
зи, които са го мразели, че насреща им стои умен мъж и второ, един
сериозен поет, който говореше за поезия, а не за Държавния съвет.
Той не написа „Ода за СССР“ и това го отличава от мене. Моят
грях е, че съм написал „Ода за СССР“, но аз си го признавам и няма да
го крия. Какво да направя? Да се застрелям? Имаше един колега То-
дор Ризников − двойникът на Карл Маркс, Бог да го прости, мой
съученик е. Много се обичахме с него. Той ме видя един ден, след 10
ноември, и ме пита: „Ама ти жив ли си? Трябваше отдавна да се
застреляш“. Викам: „Стига бе, Тодоре! Сериозно ли?“, а той ми от-
говаря: „Ами да, ти нали си полковник. Имаш пищов. Използвай го.
Ти написа „Ода за СССР“.“ Казах му: „Тодоре, няма да се застрелям,
но ти предлагам да помислиш, за да не дойде време ти да се застре-
ляш.“ Когато отиде в шуменските пещери и го ухапа там пепе-
лянка, той тича гол през целия град и хората се изплашиха от това
чудовище, обрасло цялото в косми и бради. После като го видях, го
попитах: „Тодоре, ама ти жив ли си? И не си се застрелял? С тази
пещера, с тая брада и тая пепелянка?“
     − Носили ли сте талисман в студиото на „Всяка неделя“?
     − Не, носех себе си, което е най-добрият талисман, да оти-
деш ти, да не се промениш. Не се издокарах като английски лорд.
Бях с една карирана риза, когато станах събеседник. Отидох си аз.
     − След 10 ноември програмата доста се политизира. Прие-
махте ли я тогава?
     − Това беше неизбежно. Аз вярвам, че сега, ако Кеворк се поя-
ви на екрана, ще стане поличба, ще се обърне нещо във въздуха. Ще
видите каква ще бъде реакцията. И ако е умен, докато Симеон е
тука, трябва да се яви. Малко да омекоти удара.
     − Коя е най-несправедливата критика, отправяна към „Вся-
ка неделя“?
     − Тя беше трайна. Тия мрачни мозъци и среди, които не мо-
жеха да понесат никакво откровение, никакво изнасяне на исти-
на − те ръмжаха, шушукаха срещу „Всяка неделя“. Това бяха обик-
новени клюкари. Не беше партията държава, която можеше с едно
духване да ликвидира и „Всяка неделя“, и Кеворк. Фактът, че дори и
при онова държавно устройство Кеворкян издържа, това говори,
че е имало нужда от предаването. Ето това, което направи акаде-
мик Амосов беше нечувано дотогава.
Вярно, имаше перестройка, имаше Горбачов, но нямахме на-
вици.
     − Помните ли какво сте написали в споменика на „Всяка не-
деля“?
     − Не помня. Беше на някаква снимка.
     − Добре, днес какво бихте написали?
     − Върни се, „Всяка неделя“, Кеворк свали качулката, спаси ни
от самота. Потърси ни и ни намери отново.
 
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.