English
Deutsch
Русский



















     НИКОЛАЙ ХАЙТОВ:
     СПИРАНЕТО НА „ВСЯКА НЕДЕЛЯ“ 
     БЕШЕ КУРШУМ В ЧЕЛОТО

     − Г-н Хайтов, колко пъти сте участвали във „Всяка не-
деля“?
     − Два пъти като събеседник по желание. Помня, че при
второто участие всичко мина нормално, но при първото се ог-
раничихме само в осем минути, защото този преди мен закъс-
ня. Някаква високопоставена личност беше. Тогава съкратиха
времето ми и това, което си бяхме намислили да приказваме с
Кеворк, фактически се срина. Не можа изобщо да се получи.
     − Кеворкян тогава ви е предложил да отложите разгово-
ра, но вие сте отказали.
     − Не помня как беше, но ми се развали настроението и раз-
говорът не стана. Той стана, но беше половинчато.
     − Някога отказвали ли сте участие в програмата?
     − Не. Аз по принцип щом ме поканят нещо да напиша или
пък да се покажа на такава национална трибуна, каквато беше
„Всяка неделя“, и щом като имам някаква кауза, която искам да
обявя и да защитя, не отказвам. Използвам и най-малката въз-
можност, за да убедя и другите в онова, което мисля. „Всяка
неделя“ тогава се смяташе за връх, защото имаше най-много зри-
тели. И като кажеш нещо, значи го знае цяла България.
     − „Всяка неделя“ беше най-гледаното предаване, но това е
носело и неприятности на участниците в него. Вие спомняте
ли си такива моменти?
     − Някои може и да са имали неприятности, а други да са
си ги съчинили сега. Да казват, че са репресирани, наказвани. Не
може да няма хора, които да са нямали неприятности, защото
това беше предаване на ръба на опасното и безопасното. Това
интригуваше зрителите и донесе успеха на програмата. Има ли
нещо, което да се каже сега и да носи риск? Почти нищо няма.
Мога да извикам „Долу президентът!“, „Горе президентът!“ и
на никой няма да му направи впечатление. Сега няма риск.
     − Е, ако засегнете някой борец, могат да ви опухат.
     − И борците не са толкова серсеми, че да опухват за при-
казки. Те опухват за милиони. Там е битка за пари, далаверка ня-
каква, някой нещо обещал на друг...
     − Коя беше истината, която Кеворкян изтръгна от вас и
ви принуди да я кажете от екрана?
     − Аз не бях сред тези, които много-много се съобразяваха.
Имаше неща, които си казвах, както и сега. Тогава малко хора
смееха, малко хора можеха и съвсем малко се включиха в битката
за гроба на Левски. Аз останах сам. Никой не излезе публично, ей
така, да ме подкрепи и да даде рамо. Това беше битка срещу це-
лия исторически официоз, начело с Димитър Косев и неговите
асистенти. Той пък имаше влияние в ЦК. И каквото каже в ЦК,
там си го слушаха. Тогава да водиш битката за Левски и да про-
никнеш до телевизията беше почти невъзможно. Но ето сега
ми идва на ума, че един от въпросите, които ние разисквахме с
Кеворк, беше за гроба на Левски. И мисля, че той го постави то-
зи въпрос. Кеворк има някаква слабост към темата за гробове-
те на националните ни герои и войнишките паметници. Сла-
бостта му към националната тема аз я ценя много.
     − Телефонът ви сигурно е прегрявал след участията ви?
     − Имаше много обаждания, но по телефона никой не се е
опитвал да ме кастри. Е, имам два случая, но това беше по дру-
ги поводи, а не след участията ми във „Всяка неделя“.
     − Какво е за вас „Всяка неделя“?
     − Това беше най-гледаното, най-смелото и най-интригува-
щото предаване. Навсякъде другаде не се съобразяват с нацио-
налните интереси и се правят опити да се асимилира българска-
та култура, да се погълне от световната, или по-точно от аме-
риканската култура. Във „Всяка неделя“ такова нещо нямаше.
Спазваше се една здравословна национална линия и при подбора
на хората и на темите. Ето Кеворкян не взе враждебна позиция
срещу Съюза на писателите, когато в други предавания разиск-
ваха въпроса за разцеплението по един много субективен начин.
Той се въздържа, което показва, че „Всяка неделя“ се стреми към
обективност и верност към националните традиции.
     − Кеворкян сега не се появява на екрана. Липсва ли ви?
     − Липсва ми. Той беше любопитен образ, меко казано. Има
подвижен, изобретателен ум. При него не знаеш какво ще те
попита в следващия миг. Той ги правеше тия номера. Съвсем не-
очаквано ти задава въпрос и ни е да кажеш нещо, ни да мълчиш.
По този начин той принуди сума хора към доста неочаквани
откровения.
     − Някога критикували ли сте го за нещо?
     − Никога не откривам двубой с хора, които са направили
нещо за моята кауза. Ние с него имаме нещо общо за национал-
ната позиция. Макар че той е арменец, в доста отношения е по
българин от много българи, които станаха живи еничари.
     − „Всяка неделя“ имаше тежки периоди, когато я спираха.
Какво правехте вие, за да й помогнете по някакъв начин?
     − Нищо не съм направил. Това, което можеше да се напра-
ви, е да се отиде в ЦК. А там аз нямах достъп, тъй като не бях
член на партията, както не съм и в момента. Това мнозина го
забравят и сега ме смятат за най-червения писател. Опитът за
спирането на „Всяка неделя“ всъщност даде увенчанието на пре-
даването. Това материализира успеха. За Кеворк спирането на
„Всяка неделя“ беше това, което е за Ботев куршумът в чело-
то. Стана легенда. Ако го нямаше това произшествие с Ботев,
много по-малко щяха да го знаят. Щеше да е известен толкова,
колкото Матей Миткалото, загинал не с куршум в челото, а
от ухобол. Вижте каква проза! Него никой не го споменава и той
не отива в легендата.
     − Чувствахте ли се по-свободен във „Всяка неделя“?
     − Не, по-нащрек се чувствах, защото не знаех какъв въп-
рос ще ми сервира Кеворкян. Това беше едно спортно усещане,
което по-скоро беше в плюс, отколкото в минус. Рискът те пре-
дизвикваше.
     − Защо Кеворкян предизвикваше гнева на управляващи-
те? Толкова ли беше страшен?
     − Не, не бих казал. Те имаха хиляди възможности да се спра-
вят с него. Щяха да му намерят начина. Но той се превърна в
явление. А и държавната цензура към медиите омекна. Такова
предаване например никога не би могло да съществува през 1965
година. След Людмила Живкова се получи едно разледяване в ця-
лата културна сфера.
     − Кои събеседници на Кеворкян са останали във вашето
съзнание?
     − Помня Светлин Русев, Блага Димитрова... Хареса ми и
едно изказване на Боян Радев.
     − След 1989 година „Всяка неделя“ се превърна в полити-
ческо предаване. Вие кога я харесвахте повече − когато беше по-
вече културна или когато се политизира?
     − Когато беше културна. То и тогава имаше политичес-
ки привкус, но не преобладаваше. Беше като пипер в манджата.
Когато политическите моменти обаче се усилиха, то стана,
меко казано, спорно. Не се приемаше единодушно. Разбира се, ни-
кога не можеш да изчистиш политическия момент. Ето сега ние
говорим за култура. Как бихме могли да говорим за нея, като
върви една асимилация. Ако не споменеш това, не казваш нищо.
Книгата не може да достигне до никого. Има високи данъци, ти-
ражите катастрофално спадат. Един писател може да се каже,
че не съществува. Аз съм, да кажем, един от най-четените писа-
тели. Това е проверено в около 15 социологически анкети. Доб-
ре, но в момента не мога да печатам повече от хиляда бройки,
защото няма кой да ги разнесе из България. Аз преставам да съ-
ществувам, защото хиляда бройки са нищо.
     − А преди в какви тиражи сте печатали?
     − Минималният тираж беше 50 000 за моите разкази. В
150 000 излезе „Хайдути“. „Петко войвода“ имаше пет издания.
Над 4 милиона екземпляра мои книги са пръскани в тази страна.
Значи всеки втори човек трябва да има от мен книга вкъщи.
Това вече е възможност за писателя да въздейства в общество-
то, защото има присъствие. А сега ни няма. Порно- и криминал-
ната книжнина ни потопи. Удавиха ни в блатото.
     − Някой ще каже − пишете и вие порно- и криминална ли-
тература?
     − Няма да ми каже, защото ако този някой има малко ум в
главата си, знае, че няма държава, в която да няма митническа
политика на внос на художествени произведения. Най-малко-
то, което може да направи държавата, е да не облага собстве-
ните си произведения с данъци, за да бъдат те конкурентоспо-
собни с вносната литература. Казвам ви всичко това, защото
и да говорим днес за култура, не можем да не опрем до полити-
ката. Всичко, което стана с книгата, с киното, с радиото, те-
левизията, е предварително премислено. Това е политическа
платформа на група хора у нас и на други хора вън от нас.
     − Може ли според вас да се повтори феноменалният ус-
пех на „Всяка неделя“ сега?
     − Разбира се, и ще ви кажа как. Трябва да е едно независимо
предаване и да се даде достъп на хора, можещи и знаещи да ка-
жат това, което мислят. От 1989 година насам такова нещо
не ми се е случвало. Сега не те викат. От телевизията един път
в годината се обръщат към мен и по телефона една журналист-
ка ме пита: „Можете ли да ми кажете нещо за Левски?“ Е, какво
значи това? Това не е присъствие. Аз не ви трябвам на вас, гос-
пода! Вие не се интересувате от това какво ще кажа, защото
си имате друга, поставена позиция.
     − Такова независимо предаване, каквото искате, е много
трудно да се появи?
     − Мисля, че няма да се появи. Някой може да каже нали има-
ме „Панорама“, в която викат г-н Костов и той казва каквото
мисли. Викат г-н Виденов и той казва, каквото мисли. Но това
са политически личности, обвързани с милион задръжки. Един
политик никога не може да си позволи да говори истината. Прос-
то не е възможно физически. Той говори само това, което в мо-
мента му диктува обстановката. И не може да бъде другояче. А
аз говоря за хора независими, неучастващи пряко в управление-
то на държавата. Говоря за така наречените интелектуалци.
Това са малцина хора, една шепа, около 50 души. Те да кажат то-
ва, което никой не би посмял да каже.
     − Помните ли какво написахте в споменика на „Всяка не-
деля“, когато участвахте като събеседник по желание?
     − Припомниха ми го тия дни − Едно е да искаш, друго е да
можеш, трето и четвърто да го направиш. Просто цитирах
мисъл от един мой разказ.
     − А сега, години по-късно, какво ще напишете?
     − Не поисквай онова, което не можеш!
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.