English
Deutsch
Русский



















     НИКОЛАЙ БИНЕВ:
     ПОДИГРАВАТ МИ СЕ,
     ЧЕ СЪМ МУЗЕЙ
     
„СЪПРОТИВА НА ИЗКУСТВОТО“

     − Г-н Бинев, колко пъти сте участвали във „Всяка неделя“?
     − Два пъти. През 1985-а и 1995-а. Срещите с Кеворк бяха
много интересни, защото аз много харесвах неговата „Всяка не-
деля“. Това беше едно прозорче за всички нас и се възхищавахме
от желанието му да покаже на екрана колкото може по-разноо-
бразна редица от личности от различни области.
     − С какво се различаваше Николай Бинев в двете си учас-
тия?
     − Беше прибавил още бяла коса и бръчки. Трябва да призна-
ем, че писателите са най-будната част от нашата интелиген-
ция и те някак по-издълбоко гребват нещата. Не само защото
това е работата им, но те имат и оригинален поглед за всичко,
което ни се стоварва на плещите. Нашата професия, колкото
и да се опитваме да се изкараме интересни, ни ограничава. Ак-
тьорското съсловие е едно ограничено племе. Орем предимно
своята нива и затова аз не ценя особено това, което съм казал.
Гледах да бъда пределно откровен, надявайки се, че само това
може да бъде интересно за зрителите. Иначе никак не се одоб-
рявам. Много мразя лицето си. Дори наскоро, когато снимахме с
Христо Христов филма „Суламит“, казах на скриптърката: „Не
мога да възприема, че този дядо, който озвучавам, съм аз.“ Може
би е така, защото при мен трансформацията е малко по-голе-
мичка. Като ученик и студент във ВИТИЗ бях 54 килограма. Към
30-ата си година започнах да се разпъвам. Но тогава пък, колко-
то и да е странно, започнаха да ме викат повече за снимки.
     − Как реагира публиката след вашите участия във „Всяка
неделя“?
     − Ние, актьорите, знаем, че едната половина от публика-
та не ни харесва, а другата ни харесва. След участията ми се
обадиха приятели и ме поздравиха, но аз съм наясно, че има мно-
го хора, които не ме обичат и не ме харесват. Ние сравнително
рано претръпваме по отношение оценката на зрителите и кри-
тиката.
     − Коя е най-слабата критика, писана за вас?
     − Не помня много, но се сещам за една, която беше сравни-
телно скоро. Направих постановката „Гардеробиерът“ в Мла-
дежкия театър и критик написа много злобна и в същото време
невежа, то не беше рецензия, а бележка. Заболя ме, защото не
беше вярна, а и имаше някаква тенденция лично мен да ме оскър-
би. Това сложи окончателно край на желанието ми да чета кри-
тики.
     Бих понесъл съсипваща критика за работата ми като ре-
жисьор, но да напишеш, че няма в световната история актьо-
ри, които с постановките си са оставили някаква диря, това е
невярно. В българския театър като режисьори са работили ак-
тьорите Сава Огнянов, Стаматов, Икономов, самият Маса-
литинов е актьор. Да не говорим за руските и английските те-
атри.
     − И преди, и сега вие се снимате в киното. Има ли рецеп-
та за оцеляването на актьора?
     − Не, няма рецепта. Със съпругата ми Домна Ганева много
си обичаме професията. И двамата бяхме действащи артисти.
За съжаление имахме нещастен случай в семейството, детето
ни се разболя тежко и го загубихме. Но с Домна оцеляхме, защо-
то 40 години сме заедно и затова, че около нас все още има много
приятели и очи, с които можеш да се спогледаш.
     Вече си мисля, че животът ми е наниз от случайности. За
всеки човек шансът е много необходимо и желателно нещо. В
актьорската професия без това почти не може. Ние сме на из-
пит от първия до последния ден. Винаги трябва наново да се
доказваме, което е донякъде закономерно, но и в същото време
оскърбително. Ето сега тук се снимат френски продукции, в
които бих се съгласил да играя дори в масовите сцени, за да си
помогна малко.
     − Такова име като вас да се снима в масови сцени?
     − Да, и на това съм готов. И ние, както всички други, теж-
ко преживяваме дните си. Напоследък си мислех какво не дости-
га на сегашната „Всяка неделя“. Аз например нямам отношение
към хазарта и бингото не ме интересува, но като видях каква
огромна сума се внася за благотворителни цели, поздравявам Ке-
воркян, че е успял да осмисли тази работа в посока на добрина-
та и милосърдието. Мислех си, че в предаването може би ще
трябва малко повече да се обърне внимание на страданието, но
веднага след това си казах: „На какво би заприличала „Всяка неде-
ля“? − На филм на ужасите.“
     − Как живеехте във времето, когато имаше звания, кога-
то имаше работа за актьорите?
     − Първо, това бяха години, в които бях много по-млад и
по-енергичен. Второ, званията за мен не са имали никога голя-
мо значение, макар че беше приятно, но не защото народните
артисти получавахме сто лева повече към заплатата. Когато
ни ги отнеха, покойната ми майка, Бог да я прости, се оскърби
повече от мен. Тя казваше: „Абе, какво си направил, къде си съг-
решил, защо ти го отнеха?“ Обясних й, че са ги взели на всички,
а не само на мен. Но въпреки това тя доста болезнено го пре-
живя.
     − За какво говорихте с Кеворкян в студиото?
     − Той ме провокира много интересно и двата пъти. Знае-
ше какво да ме попита. Беше учуден, че харесвам смешните ак-
тьори от типа на Гришата Вачков, защото аз съм бил минавал
за интелектуален актьор. Попита ме дали искам да се върна в
младите си години и му отговорих: „За нищо на света! Ако тряб-
ва да прецапам още веднъж тази локва, няма да го понеса. Дори
да има прераждане, надали ще поискам пак да съм артист. Някак
много се огорчих, не ходя и на театър. Подиграват ми се, че съм
станал музей „Съпротива на изкуството“.
     Сега се шири мнението, че по време на тоталитарния ре-
жим актьорът е бил на голяма почит, защото много се докар-
вал на властващите. Това е абсолютно невярно. Или ако има та-
кова нещо, то се отнася за двама или трима души. Сега всички
примадони сведохме очи, като че ли сме виновни за нещо, а ние
не само че не сме виновни, но сме и потърпевши.
     − Вие се опазихте чист от политиката?
     − Много мразя политиканстването. Имам си собствени
убеждения, но се мъча да ги поприкривам, защото ме дразни то-
ва парадиране и битката между сини и червени. Тя не води към
по-добро. Народът обеднява, всички закъсваме, а те се борят за
власт.
     Аз не съм бил репресиран в предишния строй, макар че все
бях критикуван, че малко се занимавам с обществена работа.
Под обществена работа се разбираше да рецитирам стихот-
ворения. Даже имам и такъв куриоз. Викат ме веднъж в дирек-
цията, за да ме критикуват, че не участвам в обществения жи-
вот, а в това време аз играя Ленин в театъра. Партийният сек-
ретар на тяхното си партийно събрание беше казал, че Йор-
данка Кузманова, Банко Банков и Николай Бинев са мъртви ду-
ши в Младежкия театър. Това беше в годините, когато ние не
слизахме от сцената. Големият потрес обаче настана, когато
същият този партиен секретар застана с нас пред „Александър
Невски“ със синя лента, за да се снима с актьорите, подкрепящи
демокрацията.
     Според мен човекът на изкуството трябва да бъде вина-
ги „анти“ на тези, които управляват, за да има придвижване
напред.
     − Какво казахте за Леда Тасева във „Всяка неделя“?
     − Леда беше прекрасна и особена. Отличаваше се от всич-
ки нас. Беше интересна и за нея ще се говори повече, отколкото
за други наши талантливи актьори. Тя беше оригиналната лич-
ност. Аз не си я представям днес, когато щеше да е на 70 години,
с една жалка пенсийка, без кино и главно без театър. Тя беше мно-
го религиозна и добре, че Господ си я прибра.
     − Най-интересното преживяване, което имахте с нея?
     − Най-интересното беше, когато влязохме в конфликт.
Ние бяхме четирима приятели − Домна, Леда, Апостол Карами-
тев и аз. Изиграхме тогава „Стъклена менажерия“. Апостол бе-
ше много деен човек и организира турне в 37 града. Това беше
някъде 1961−1962 година. По време на турнето се създадоха кон-
фликти за глупости и даже с Леда се разделихме за кратко. Но
после тя така прегърна мен и Домна, да не кажа, че се впи в нас, и
не се разделихме до последните й дни. Леда беше уютен човек с
изключително чувство за хумор и самоирония.
     − Казахте ми, че ако се преродите, няма да станете ак-
тьор. Какво бихте работили?
     − Ще се блъскам пак някъде в изкуството. Много съм се
занимавал с музика. И до ден днешен съжалявам, че не съм станал
диригент. В наше време нямаше такава възможност. В десети
клас изведнъж се влюбих в театъра, за нещастие на моите ро-
дители, които са певци. Много обичам и да превеждам, да седя и
да си пиша.
     − Ще пишете ли мемоари?
     − Не, нямам услужлива памет. Паметта ми обаче има иди-
отските свойства да помни рождените дати, телефонни но-
мера, но други важни работи не помни. Слава Богу, има кой да
ми ги припомни.
     − Любимата си роля изиграхте ли?
     − Не мога да кажа дали съм изиграл любимата, но има та-
кива, които се отличават. Винаги съм съжалявал, че само вед-
нъж съм играл в пиеса на Чехов и само един-два пъти в пиеса от
Шекспир. Но така се е случило. Срещнах се обаче с творчество-
то на Питър Шафър. Даже преведох негова пиеса. Играх в „Ек-
вус“, което в превод от латински означава „Конят“. Поста-
новката беше на Гриша Островски. След това направихме „Ама-
деус“ и „Упражнение за пет пръста“, пак на Питър Шафър.
     − Г-н Бинев, какво бихте написали днес в споменика на „Вся-
ка неделя“?
     − С близките, които имаме, да се държим за ръце и да се
гледаме в очите колкото може по-дълго време. Не само за да из-
държим, а и да направим някаква крачка.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.