English
Deutsch
Русский



















     НИКОЛА ГЮЗЕЛЕВ:
     ДА СЕ ВРЪЩА, ДОКАТО НЕ Е СТАНАЛ
     ДЯДО БЕЛОБРАД
 
     − Помните ли колко пъти сте участвали във „Всяка не-
деля“?
     − Първия път бях „Събеседник по желание“ като антипри-
ма, така Кеворк пише в своята книга, и после десет години по-
късно. Но при Кеворкян съм имал и други участия.
     − Това ли е телевизионният журналист, на когото се до-
верявате безпрекословно?
     − Да, абсолютно. Давал съм интервюта на много хора, но
Кеворк винаги съм го ценял високо. Той се наложи. Със „Събесед-
ник по желание“ се наложи. Това беше нещо невероятно за Бълга-
рия, което и сега е актуално.
     − Отказвали ли сте някога участия във „Всяка неделя“?
     − Не, и няма защо. Отказвал съм на други, но на Кеворк
никога. Имало е периоди, когато съм викал: „Не ща повече да го-
воря, махнете ми се от главата!“, защото има много хора, кои-
то държат ей тъй нещичко да напишат за тебе. Не ги интере-
сува толкова личността. На Кеворк не само, че не съм му отказ-
вал, но и приех идеята му за това общобългарско прослушване,
което правихме на млади гласове.
     − Какво стана с талантите, които открихте благодаре-
ние на „Всяка неделя“?
     − Честно да ви кажа, тогава нямаше много таланти. Яви-
ха се доста случайни хора. Апропо, между тях се яви младата
Цветелина, която беше завършила медицина, но пееше най-ху-
баво от всички. Имаше и един техник, който по-късно научих,
че не е приет в консерваторията, защото професорите там
решили, че той не знае нотите, сякаш нотите не могат да се
научат. От първия курс, който водих в Рим, пък имам един чу-
десен бас, Любомир Чернев, и един чудесен баритон, Владимир
Стоянов.
     − Вероятно след участията ви във „Всяка неделя“ много
хора са ви поздравявали или пък упреквали. Разкажете някои ин-
тересни истории.
     − Първото ми участие беше закачливо. Той тогава Кеворк
с неговата поза, с мустака, така, наперено го даваше доста, мо-
же би някого го дразнеше това. Но аз съм човек повече психолог
и видях едно съдържание в цялата работа. Въпросите му бяха
все изненадващи, все много кратки и нападателни. Всичко беше
една импровизация. Неговите въпроси вероятно не бяха импро-
визация, но моите отговори бяха абсолютна импровизация. В
края на краищата всички ме поздравяваха и казваха, че чудесно
съм отговорил.
     − Най-изненадващият въпрос на Кеворкян кой беше?
     − Кой е всъщност Гюзелев? А започна така − Е, сега вие,
като сте се изкачили на върха... Но аз моментално му отгово-
рих, че един певец не може никога да има връх, на който да стои.
Казах му, че имам още за качване.
Какво друго ме пита? Е, кой е най-добрият бас на света?
Аз като компютър, явно бях на педали, си мислех, сега ако кажа −
аз, някой ще рече: „Ей, браво бе, тоя какво се хвали“, ако пък кажа
Борис Христов или Николай Гяуров, ще кажат  − „Ей, виж Гюзе-
ла, той така...“, ако кажа пък Шаляпин, който е легендата за бъл-
гарите  − това вече е безспорното за тях. Като кажеш Шаля-
пин, и си измиваш ръцете. И аз викам нито едното, нито вто-
рото, нито третото, нито четвъртото. Казах  − Не се е ро-
дил още. Откъде да знаем, утре ще цъфне някой, ще ни удари
всички и ще кажете, че това е най-добрият бас. Защото да се
говори, че има цар на басите, бас № 1, бас № 2, това са глупости.
Няма такова нещо в изкуството. Всеки прави своето изкуст-
во. Всеки е със своите постижения и недостатъци. Има хора,
които искат да се изкарат без недостатъци, пък те пълни. И
колкото повече имат, толкова повече се изкарват легендарни.
     − Казахте, че сте били постоянно на педали, докато е вър-
вял разговорът. Това значи ли, че сте били притеснен?
     − Не. Може да съм бил малко, но това не личеше от екрана,
защото отговорите просто ми идваха, не се мъчех. Кеворк до-
ри тогава ми каза, че първи ме поканил мен, защото съм бил дос-
толепен. Викам, айдее, на ония години достолепен?! Като мина
разговорът, той си призна, че и за него е било голямо изпитание,
защото това било пробата за рубриката „Събеседник по жела-
ние“, аз дори не знаех.
     − Носили ли сте някога талисман в студиото?
     − Не, не нося такива неща. Е, понякога човек си наумява
нещо − ето например днес си изрязах ноктите. Мразя да режа
нокти. Понякога дори си казвам: „Хайде, до премиерата ще си
държа ноктите.“ Имах и един период, в който си слагах пирони
по джобовете. Докато коват декорите на репетицията, аз си
пъхах пирони по джобовете. Даже и в саката ми понякога нами-
рах пирони. Това е между другото. Не е някакво силно поверие.
     − Имаше ли нещо, което ви беше забранено да говорите в
програмата?
     − Не, на мене никога никой нищо не ми е забранявал. Вина-
ги съм си говорил каквото си искам. Не защото съм бил проте-
жиран от някого, а така се е получавало. Даже аз съм говорил в
къщата си такива неща с приятели и близки... Щяхме да се бием
с един мой гост, ей тук, до пианото. Той се беше напил, а аз заго-
ворих против Тодор Живков, който тогава още беше на власт.
     − А коя е истината, която Кеворкян успя да изтръгне от
вас?
     − В Кеворк има нещо, което те предразполага. Затова в
едно от предаванията, в които участвах, си позволих да кажа,
че г-жа Франка, съпругата на Борис Христов, смята българите
за лайнари и ги нарича лайнари. Това съм го чул със собствените
си уши. Казах, нека да разделим българина и артиста Борис Хрис-
тов от Франка, защото това са две различни понятия. Това е
едно голямо откровение. Франка още не е простила на Борис
Христов, че е българин. Единствените две думи, които знаеше
на нашия език, са „джоб“ и „пари“.
     − Чували ли сте критики към „Всяка неделя“, които смя-
тате за несправедливи?
     − Не. Всичко, което съм чувал, е положително. Никой не е
казал: „Мани го това предаване“, или „Мани го тоя Кеворк“.
     − Приятелството ви с Кеворк от участието ви в преда-
ването ли започна?
     − Да, оттогава. В началото Кеворк беше едно явление. То-
гава може би някой си е казвал, че тоя много се фука, тоя какво
си въобразява. Българинът не може да не каже тези неща. Но Ке-
воркян си извоюва име и всички почнаха да говорят колко е умен,
колко е съобразителен, колко е задълбочен. В Италия, този Пи-
по Балдо, водещия на РАИ Уно, го наричат какъв ли не − царя,
номер едно, без него Италия не може. Викам то пък бива, бива,
чак пък да не можеш да си представиш Италия без Пипо Балдо.
Аз пък не си я представям без Леонардо да Винчи. Пипо Балдо е
точно обратният пример на Кеворк. Той е човек, който се чуди
вече как да се разчекне, такива глупости прави. Способен е, та-
лантлив е, но всичко е до време. Италианците обаче са царе да
се правят на звезди.
     Няма да забравя, като пътувах за Ротердам, ми дават един
вестник в самолета. Френски или италиански беше. Там чета,
че един тенор умрял на сцената в Метрополитен опера. Както
бил на стълбите, и получил инфаркт. Отварям на 19-а страни-
ца и гледам една снимка, а до нея друга − на Павароти. Викам си
Павароти ли е тенорът, който е умрял. А те просто използва-
ли случая, само и само случайно да не се забрави Павароти. Из-
ползват смъртта на другия тенор, за да споменат Павароти.
Така че аз не знам какви са съображенията на Кеворк да не се по-
явява на екрана, но мисля, че той трябва да постъпи по друг
начин.
     − Ако ви накарат сега да напишете нещо в споменика на
„Всяка неделя“, какво бихте написали?
     − Да се появи Кеворк на екрана. Аз няма да забравя, че като
го видях за първи път на живо, му казах: „Ти си много по-красив,
отколкото те мислех.“
     − „Всяка неделя“ ли е любимото ви предаване?
     − Може да се каже − да. Аз като съм в България, гледам но-
вините, защото ме интересуват, и „Всяка неделя“, тя даваше
по едно време и италиански мачове. Да ви кажа, така съм свик-
нал с мачовете по телевизията, че когато мои приятели ме за-
ведоха преди три-четири години на стадиона да гледам отбора
на „Парма“, като вкараха гол, аз попитах дали ще го повторят.
Приятелите ме питат: „Какво да повторят“, а аз им казах: „Ами
гола.“ Нали съм свикнал да ми го повтарят по телевизията по
десет пъти от различни ракурси. Те ми се смяха и викат  − „Ви-
дял  − не видял, това е.“ Сега покрай телевизията се запалих по
много спортове. Гледам ските, скоковете по ски, даже и тениса
заобичах, при условие, че преди си изключвах телевизора на него.
Даже като някой ми се обади по телефона и пита какво правиш,
аз отговарям: „Спортувам като луд.“ Естествено се интере-
суват къде, а аз казвам  − „Гледам по телевизията спорт.“
За съжаление в България така стана животът, че всеки раз-
бира от всичко. Затова си бях наумил да ида при Стоичката и
да му кажа: „Христо, ела сега да пием по една чаша и да ти кажа
някои неща. Хубаво ги биеш тия с левия крак от дясното кьоше
и почти винаги ги вкарваш, но я да отидем до стадиона и да ти
покажа как става тая работа.“ И тогава той да ми каже: „Я да
те заведа до операта да ти покажа как се пее.“ Е, това е ужасно.
Затова нека всеки си гледа работата. И Кеворк, като е почнал и
има този успех, да се връща, докато му е време и не е станал
дядо белобрад.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.