− Два пъти съм общувала с Кеворк в ефир. При Янчо Таков
също съм участвала. Те нали се разделиха по едно време. Аз бях в
противниковия отбор, в Янчовия. С Кеворк дори не си говорихме
година-две. Вече въобще не помня те защо се скараха, камо ли ние
наоколо защо сме участвали във враждата. За щастие съзнанието
ми само изтласква лошите неща.
− Вярно е, и той не само че не го отрича, а и се гордее. Янчо
отвънка. В телевизията не всеки си признава, че не е гениален във
всички области. Те предпочитат, общо взето, сами да се справят
и то личи. Янчо съзнаваше, че много неща му куцат, и затова ме
привика. Ние сме съученици и даже бяхме гаджета. Ама с него ли
бях, с брат му ли? Май че и с двамата.
ни взаимоотношенията. С двамата не се работи леко. На Янчо да-
же реплики съм писала. Той беше понякога доста притеснителен
пред камера, за разлика от Кево, който си е роден за телевизия. Аз
Янчо, за да не гледа втренчено.
каква трансгранична търговия. Доколко беше прав, доколко му скро-
да тегли в най-смътните времена. Във „Всяка неделя“ се казваха не
Бог знае какви дисидентски работи, но човек гледаше да клъвне кол-
кото може. Това беше единственото предаване, в което интелек-
туалецът на живо можеше да изръси някоя истина, и предполагам,
че част от участниците, без да искат, са казвали неща, от които
са настръхвали косите.
− Вие какво казахте?
− Помня, че беше нещо скандално и Любо Левчев се обиди, но
какво точно съм изрекла, не помня. Напънах се и някакъв виц да ка-
жа, ама Кево ме прекъсна.
− Вие сте участвали в студиото в компанията на локомо-
тивен машинист, съпруга на Стефка Костадинова и сърдечен хи-
рург...
− Помня, че беше някаква сюрия.
− Простихте ли си с Кеворкян?
− Да, ако не си бяхме простили, и днес нямаше да си говорим.
А и аз с него нямаше какво да деля. Може би той имаше право да ми
се сърди, защото аз му се изфръцках без личен повод.
− Какво беше за интелигенцията „Всяка неделя“?
− Аз съм от тези участници в телевизионното дело, които
не гледат телевизия. „Всяка неделя“ я поглеждах бегло, без да съм
сядала да се дзверя всеки път. Телевизията като работа ми е инте-
ресна, но като гледка − не. Мога цял живот спокойно да си карам
без нея. Изключвам сериалите, които съм следяла в дълбока древ-
ност − „Сага за Форсайтови“ и разни полски − антифашистки. Ула-
вям се, че новините не ги гледам, а ги слушам.
Правенето на „Всяка неделя“ обаче ми беше интересно. Нес-
лучайно Янчо покани Рангел Вълчанов да прави нещата по-кина-
джийски. Но кой знае какви открития не се направиха, защото и
възможностите бяха малки.
− Кои участници няма да забравите никога?
− Отделни фигури, които да са ми се запечатали в съзнание-
то, няма. Помня, че по едно време Кеворк липсваше и някакъв тут-
маник водеше. Даже тогава ние се сдобрихме с него. Аз изревах в
предаване по радиото да ни върнат Кеворк, защото какъвто и да е,
„Всяка неделя“ без него не е същата. Програмата стана тъпа и глу-
ха. Дори и да е най-невинната, но когато я правеше Кеворк, тя ста-
ваше. При другите го нямаше този хъс.
− Кеворкян казва, че му приличате на руско-декадентски
тип.
− А, това е хубаво.
− Вие на какво го оприличавате?
− Прилича ми на устат арменец.
− Смятате ли се за дисидентка?
− Не съм била. Аз съм страхлив човек. От фукня може и да
съм казала нещо, което да е прозвучало еретично. Моята теза оба-
че е, че дисидентство − такова, каквото е било в Русия − у нас ня-
ма. Дисидентството иска организация, постоянство, а не някак-
ви спорадични прояви, каквито имаше навремето. Всички, които
сега се пишат дисиденти, бяха просто по-ръбести хора. Режимът
беше много мек у нас, а няма ли риск, дисидентството не е сериоз-
но.
− Тази цапнатост в устата не ви ли донесе неприятности?
− Не. Сега откривам с ужас, ровейки се в трудовата си книж-
ка и готвейки се за пенсия, че аз имам много малък трудов стаж − я
имам седем години, я нямам. Във „Всяка неделя“ бях на хонорар, та-
ка че нямаше откъде да ме уволнят. Не можеха да ме изключат от
партията, тъй като не бях член, така че нямаше какво да ми обър-
кат.
Сега се сещам, че тогавашният министър на културата Ге-
орги Йорданов поиска от Янчо да ме уволни, защото говорих за
Коко Джамбазов, който се беше затрил някъде с яхтата си. Георги
Йорданов обеща на мен и Рангел Вълчанов да даде пари за Коко. Аз
бях кръстница на яхтата, а Рангел спонсорираше Джамбазов ду-
ховно. Но след като Коко се затри по океаните, аз изплесках на жи-
во по „Всяка неделя“, че Георги Йорданов не си изпълни обещанието
и сега кой знае Коко къде е удавник. На всичко отгоре не казах „дру-
гарят“ Георги Йорданов, а само името му, та той много се беше
ядосал.
− Ако трябва днес да напишете нещо в споменика на „Всяка
неделя“, какво ще е то?
− И по-рано тази част от програмата я мразех най-много.
Човек трябваше да се подготви предварително и да изтресе нещо
умно и вечно. Не обичам афористичните форми. Не си помня и сти-
ховете. Но може би ще перифразирам това, което пише на фланел-
ките на Пресгрупа „168 часа“ − „Да живее България − родината на
„Всяка неделя“.“
