English
Deutsch
Русский

























     МАРГАРИТА ДУПАРИНОВА:
     ДУХ, ИЗПРАТЕН ДА МЕ ИЗВАДИ
     
ОТ БЕЗДНАТА

     − Г-жо Дупаринова, колко пъти сте участвали във „Всяка
неделя“?
     − Един път като събеседник по желание. Това беше през
1980 или 1981 година. Когато идвахме с вас към Народния теа-
тър, аз ви показах едно от крилата на сградата, което е бом-
бардирано от военните по време на войната. Показах ви и пъ-
тя към нашата театрална школа. Тя започна да работи през
1941 година под ръководството на Николай Осипович Масали-
тинов, главен режисьор на театъра. След това школата се пре-
мести там, където сега е Сатиричният театър. Казвам всич-
ките тези неща, защото те са свързани с разговора ми с г-н
Кеворкян.
     Малко преди г-н Кеворкян да ме покани да участвам във
„Всяка неделя“, аз имах тежка преживелица със здравето. Счу-
пих си крака и дълго време лежах на екстензия, защото не исках
да ми поставят изкуствена става. След операцията също дълго
не ставах от леглото, докато се раздвижа. Само хора, които са
преживели тези неща, знаят какво е. После ме изпратиха в по-
чивна станция в Банкя, за да се възстановя. И не щеш ли − тога-
ва ми се обади по телефона г-н Кеворкян и ме покани да участ-
вам в предаването. Това беше за мен един ужас. Аз още не бях
излязла от един живот, в който мислех, че повече няма да бъда
нормален човек, че няма да мога да отида в театъра. Бях едно
човешко същество, сгънато в черупката си от ужаса, който е
преживяло. Първо от падането, от страшното счупване на кра-
ка и от настояването на лекарите да ми поставят изкуствена
става.
     − Извинете, как стана този инцидент?
     − Вкъщи стана. Моята майка беше много тежко болна.
Отидох навън нещо да й купя и като се върнах, влязох в кухня-
та, за да й изплакна ябълка или домат, не помня точно. На бала-
тума е имало разлята вода под мивката, подхлъзнах се и паднах.
Един месец лежах на екстензия, майка ми почина, а аз бях опери-
рана в деня на нейното погребение.
     Не зная дали г-н Кеворкян е знаел за тези мои преживя-
вания. Не може да не е знаел, защото той дойде в Банкя с ня-
колко души от неговия екип и аз бях много уплашена. Винаги
съм била стеснителен човек, не съм от приказливите и не съм
бивала в компании, където хората се разтоварват повече пси-
хически. Но Кеворкян каза: „Ще ви пратя някои въпроси. По-
мислете си.“ И това беше едно малко примирение за мен. В
същата станция в Банкя беше и дъщерята на Григор Василев,
чийто съпруг бе професор Карли Огнянов. С нея бях най-близ-
ка. Показах й въпросите и й казах: „Виж какво ме питат, как
ще отговоря? Гледала съм толкова пъти предаванията. Там
хората като си отворят устата − говорят, говорят и не
спират. Аз не мога така.“ А тя ми каза: „Нищо подобно! Дай
сега тука да отговаряме на въпросите.“ В деня на предаване-
то хора от телевизията дойдоха да ме вземат с кола от стан-
цията. Прибрах си целия куп листа, на които бях писала. Ка-
то влязох в студиото, ги поставих на масата, а в това време
се обявяваше нашият разговор с г-н Кеворкян. Сложих си очи-
лата и започнах да говоря. А той тръгна да ми задава въпро-
си, нямащи нищо общо с тези, които ми беше дал предвари-
телно. Този човек беше магьосник. Това беше едно възраждане
за мен, без да усетя. Въпросите сякаш бяха предварително ре-
шени за мен. Атмосферата беше блага и аз не разбрах как ми-
на този разговор. Това беше едно водене от неговия дух на
моята нещастна, изстрадала душа по целия път, който е ос-
танал най-главният в моя живот − идването ми в театъра,
школата, бомбардировките, турнето из Северна България за
честването на Рачо Стоянов... Обикновено когато един чо-
век взема интервю, той разпитва, за да изтъкне себе си. Не
искам да кажа нищо лошо за журналистите. Баща ми също е
бил журналист, след това юрист и даже министър на Бълга-
рия. Отличителният белег на Кеворк Кеворкян е уважение-
то и обичта на един човек към друг човек. Той отива с любов
към хората и затова аз съм останала с такова топло, благот-
ворно усещане към него.
     − Той затова и изтръгваше толкова истини от хората?
     − Сигурно затова. Аз говоря само за себе си. За мен Ке-
воркян беше като един дух, който е изпратен да ме извади
от някаква бездна, някакъв застой, който е много страшен.
Разбира се, говорихме за Апостол Карамитев много бодро, ня-
маше никаква сянка върху това, което е преживяно в нашия
дом, но последните му думи бяха за моя внук Апостолчо, кой-
то тогава беше на три годинки. Аз казах, че много го обичам
и бих била щастлива, ако в това време гледа телевизия и раз-
бере моя поздрав към него. Сега не мога точно и хубаво да съ-
бера чувствата си от разговора с този необикновен човек.
Само мога да кажа: „Благодаря и Господ да го закриля винаги и
да го благославя!“
     − Какво казахте в предаването за Апостол Карамитев?
     − С течение на годините аз усещам по-реално и по-дълбо-
ко, че това беше една необикновена среща. И той навярно е бил
изпратен дух в моя живот. Беше толкова слънчев и с толкова
обич се отнасяше към всички живи същества, които са край не-
го. Имахме едно кученце вкъщи, което беше подчинено на лю-
бовта си към Апостол. Той наистина излъчваше една необикно-
вена положителна енергия и я предаваше на хората, най-много
на своите деца − Маргарита и Момчил. Апостол имаше необик-
новено присъствие и на сцената.
     − Каква беше реакцията на зрителите след интервюто
ви във „Всяка неделя“?
     − Аз се върнах в станцията в Банкя и там беше първото
„Ура!“, и бях щастлива. Разбира се, вкъщи са се обаждали, защо-
то това беше един необикновен разговор. Аз не съм от хората,
които често се появяват на екрана, участват във филми или
пък в телевизионни постановки. И то не защото не съм искала,
а защото не са ме канили. За да бъдеш поканен, трябва да под-
държаш връзки с хората.
     − Добре де, тази ваша стеснителност не ви ли е пречела?
     − Пречила ми е сигурно, но съм благодарна на съдбата, че
имам един лек път.
     − А славата на Апостол Карамитев не ви ли потискаше?
     − Не, не, никога. Аз му се радвах. Обичам всичките си коле-
ги. Почти няма представление, което да не съм гледала. Аз съм
една от малкото, която може от сърце да пожелае на някой свой
колега „На добър час“ и след това да отида да кажа две слова за
резултата, видян от мен. Обичам театъра. От Станиславски
научих, че актьорът не трябва да обича себе си в изкуството, а
изкуството в себе си.
     Но нека да се върна към разговора ми с г-н Кеворкян, за-
щото това беше интервю на един оживял човек. Още като
дете първото нещо, което съм запомнила от този тъмен са-
лон, е отварянето на завесата, и на сцената имаше камина, ко-
ято грееше червено. Това беше постановката „Щурецът на ог-
нището“ от Дикенс. И на сцената са играли, аз не знаех, по-
късно разбрах, Кръстьо Сарафов, Оля Кирчева. Може би заради
това, като съм била в Свищов, аз съм предлагала на децата да
правим сценки.
     − Да, но ако не е била майка ви, е нямало да станете акт-
риса.
     − Така е, аз даже не знаех за тази школа на Масалитинов.
     − Оказва се наистина, че кръвта вода не става. Децата ви
също тръгнаха по вашия път.
     − Да. Когато започнахме да репетираме „Антигона“ от
Софокъл с гръцкия режисьор Музинидис, аз не знаех, че ще очак-
вам рожба. Чак по-късно, в четвъртия месец, в една пауза усе-
тих поздрава на моето дете. Това беше Маргаритка. Аз не съм
била млада майка. На 37 години бях тогава. След това с Момчил,
бях в седмия месец, когато ходихме на турне през лятото. Не
беше леко турне.
     − Мислите ли да пишете книга?
     − Мисля, разбира се. Много неща бих написала, имам какво
да разкажа.
     − Ако днес участвате във „Всяка неделя“, какво бихте ис-
кали да кажете на зрителите?
     − Театърът е едно благословение за живота, неслучайно се
е появил в живота на хората. Неслучайно повтаряме и това,
което е казал Шекспир, че целият свят е сцена.
     − Кои от събеседниците на Кеворкян няма да забравите
никога?
     − О, Стоянка няма да я забравя. Много ми е приятно да я
срещам. Когато бях в болницата, тя дойде да ме види и ми каза:
„Няма да се отказваш от тази роля!“ Тогава играех в „Недоразу-
мението“ от Камю в Театър 199. В първите представления да-
же ме носиха на столче. Та Стоянка ми каза: „Маргарито, стя-
гай се!“ Особено съм й благодарна, когато в разговор с г-н Кевор-
кян тя каза, че аз съм една от колежките й, които тя много
уважава. Това между нас пак е някаква нереална връзка. Ние не се
виждаме често. Аз винаги й звъня на 2 февруари, когато е нейни-
ят рожден ден, и много често в тях се обажда телефонен секре-
тар. Чувствам се малко обидена, защото трябва да говоря на
някакво желязо.
     Всички актьори бях гледала във „Всяка неделя“. Не мога да
забравя и Левчев. Благодарна съм и на Коста Цонев, който до-
върши ролята на Апостол във филма „Сватбите на Иван Асен“.
Той можеше да се изфука и да забрави, че е имало друг актьор,
който е започнал тази роля, но не го направи.
     − Какво е за вас „Всяка неделя“?
     − Едно необикновено предаване. Чакам, искам да видя, да
улуча разговора с един Пацо например, който каза: „Аз не съм
стар, аз съм млад, защото всеки актьор трябва да се чувства
млад.“ Но инструментът на всеки актьор е неговото тяло. Раз-
бира се, трябва и гласът, и говорът да са както трябва. За съжа-
ление счупването на крака е едно наказание за мен. Не знам защо
ми е дадено това нещо?
     − Това ви е предпазило от нещо, което е много по-лошо.
     − Да, аз вярвам в това. Вярвам, че пътят на хората е оп-
ределен, и все бих искала да не греша толкова, колкото съм гре-
шила. Но се улавям, че не минава ден, в който да не направя не-
що грешно.
     − За коя своя грешка съжалявате най-много?
     − За това, че може би съм мислила за себе си като за човеш-
ко същество, което разбира законите на живота, и сигурно съм
надценявала своите знания. При това изникват различните гре-
хове − най-вече някаква гордост. Има една чудесна книга от Фа-
ни Попова, а и в Библията е казано, че гордостта е един голям
грях, който води много грехове след себе си.
     − Откъде идваше тази гордост във вас?
     − Ами, не знам. Може би от това, че съм живяла с баба ми и
тя говореше много сериозно с мен. Тя беше попадия, имаше че-
тири деца. Трите ги е загубила, когато са били вече големи, и е
останала само майка ми.
     − Това значи ли, че сте били над хората?
     − Не, напротив. Винаги съм била свенлива. Не съм била от
децата, които − хоп, и излизат да рецитират. В училище нико-
га не съм го правила. Само веднъж, когато учихме риторика. Поч-
нах да рецитирам след 9 септември, защото бях единствената
представителка на земеделския съюз в театъра. Магда Колча-
кова, Бог да я прости, беше тази, която ме поведе. Това вероят-
но е било решение на партията.
     − Днес какво бихте написали в споменика на „Всяка не-
деля“?
     − Благодарна съм на този живот и вярвам в доброто на
живота. Едно доказателство за това е срещата ми с Кеворкян.
Той не е лош човек. Не може един лош човек да направи такова
предаване. Той не се подигра с хората. Аз уважавам моите млади
колеги, които правят тези шоута навсякъде, но не съм съгласна,
че трябва да се подиграваш.
     − Казвате, че сте благодарна на живота, но той ви е пред-
лагал и доста трагични моменти.
     − Един актьор получава някакъв тренинг. Играла съм мно-
го трагични роли и това ми е дало вярата за Апостол. Той не си
е отишъл. Той съществува, той е с нас.
     − Да, неговата душа е тук.
     − Целият е тук. Смъртта му беше много, много страшно
страдание...
     − И все пак казвате − доволна съм от живота.
     − Благодарна съм!
     − Господ ли е опората ви сега?
     − Винаги е бил. Когато се роди сестричката ми, тя е шест
годинки по-малка от мене, аз изчезнах от погледа на втория съп-
руг на майка ми. Не съм била осиновена от него и той винаги за
мен е бил чичо Петьо. Според него детето има само един баща.
Не съм била много нито със сестра си, нито с брат си, нито с
майка ми.
     − С кой сте били най-много?
     − С Апостол, с моите деца и вътрешно с тази сила, която
покровителства такива като мен.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.