− Един път като събеседник по желание. Това беше през
1980 или 1981 година. Когато идвахме с вас към Народния теа-
бардирано от военните по време на войната. Показах ви и пъ-
тя към нашата театрална школа. Тя започна да работи през
тинов, главен режисьор на театъра. След това школата се пре-
мести там, където сега е Сатиричният театър. Казвам всич-
Кеворкян.
„Всяка неделя“, аз имах тежка преживелица със здравето. Счу-
да ми поставят изкуствена става. След операцията също дълго
не ставах от леглото, докато се раздвижа. Само хора, които са
преживели тези неща, знаят какво е. После ме изпратиха в по-
чивна станция в Банкя, за да се възстановя. И не щеш ли − тога-
вам в предаването. Това беше за мен един ужас. Аз още не бях
нормален човек, че няма да мога да отида в театъра. Бях едно
преживяло. Първо от падането, от страшното счупване на кра-
става.
− Вкъщи стана. Моята майка беше много тежко болна.
та, за да й изплакна ябълка или домат, не помня точно. На бала-
тума е имало разлята вода под мивката, подхлъзнах се и паднах.
Един месец лежах на екстензия, майка ми почина, а аз бях опери-
рана в деня на нейното погребение.
Не зная дали г-н Кеворкян е знаел за тези мои преживя-
вания. Не може да не е знаел, защото той дойде в Банкя с ня-
колко души от неговия екип и аз бях много уплашена. Винаги
съм била стеснителен човек, не съм от приказливите и не съм
бивала в компании, където хората се разтоварват повече пси-
хически. Но Кеворкян каза: „Ще ви пратя някои въпроси. По-
мислете си.“ И това беше едно малко примирение за мен. В
същата станция в Банкя беше и дъщерята на Григор Василев,
чийто съпруг бе професор Карли Огнянов. С нея бях най-близ-
ка. Показах й въпросите и й казах: „Виж какво ме питат, как
ще отговоря? Гледала съм толкова пъти предаванията. Там
хората като си отворят устата − говорят, говорят и не
спират. Аз не мога така.“ А тя ми каза: „Нищо подобно! Дай
сега тука да отговаряме на въпросите.“ В деня на предаване-
то хора от телевизията дойдоха да ме вземат с кола от стан-
цията. Прибрах си целия куп листа, на които бях писала. Ка-
то влязох в студиото, ги поставих на масата, а в това време
се обявяваше нашият разговор с г-н Кеворкян. Сложих си очи-
лата и започнах да говоря. А той тръгна да ми задава въпро-
си, нямащи нищо общо с тези, които ми беше дал предвари-
телно. Този човек беше магьосник. Това беше едно възраждане
за мен, без да усетя. Въпросите сякаш бяха предварително ре-
шени за мен. Атмосферата беше блага и аз не разбрах как ми-
на този разговор. Това беше едно водене от неговия дух на
моята нещастна, изстрадала душа по целия път, който е ос-
танал най-главният в моя живот − идването ми в театъра,
школата, бомбардировките, турнето из Северна България за
честването на Рачо Стоянов... Обикновено когато един чо-
век взема интервю, той разпитва, за да изтъкне себе си. Не
искам да кажа нищо лошо за журналистите. Баща ми също е
бил журналист, след това юрист и даже министър на Бълга-
рия. Отличителният белег на Кеворк Кеворкян е уважение-
то и обичта на един човек към друг човек. Той отива с любов
към хората и затова аз съм останала с такова топло, благот-
ворно усещане към него.
− Той затова и изтръгваше толкова истини от хората?
− Сигурно затова. Аз говоря само за себе си. За мен Ке-
воркян беше като един дух, който е изпратен да ме извади
от някаква бездна, някакъв застой, който е много страшен.
Разбира се, говорихме за Апостол Карамитев много бодро, ня-
маше никаква сянка върху това, което е преживяно в нашия
дом, но последните му думи бяха за моя внук Апостолчо, кой-
то тогава беше на три годинки. Аз казах, че много го обичам
и бих била щастлива, ако в това време гледа телевизия и раз-
бере моя поздрав към него. Сега не мога точно и хубаво да съ-
бера чувствата си от разговора с този необикновен човек.
Само мога да кажа: „Благодаря и Господ да го закриля винаги и
да го благославя!“
− Какво казахте в предаването за Апостол Карамитев?
− С течение на годините аз усещам по-реално и по-дълбо-
ко, че това беше една необикновена среща. И той навярно е бил
изпратен дух в моя живот. Беше толкова слънчев и с толкова
обич се отнасяше към всички живи същества, които са край не-
го. Имахме едно кученце вкъщи, което беше подчинено на лю-
бовта си към Апостол. Той наистина излъчваше една необикно-
вена положителна енергия и я предаваше на хората, най-много
на своите деца − Маргарита и Момчил. Апостол имаше необик-
новено присъствие и на сцената.
− Каква беше реакцията на зрителите след интервюто
ви във „Всяка неделя“?
− Аз се върнах в станцията в Банкя и там беше първото
„Ура!“, и бях щастлива. Разбира се, вкъщи са се обаждали, защо-
то това беше един необикновен разговор. Аз не съм от хората,
които често се появяват на екрана, участват във филми или
пък в телевизионни постановки. И то не защото не съм искала,
а защото не са ме канили. За да бъдеш поканен, трябва да под-
държаш връзки с хората.
− Добре де, тази ваша стеснителност не ви ли е пречела?
− Пречила ми е сигурно, но съм благодарна на съдбата, че
имам един лек път.
− А славата на Апостол Карамитев не ви ли потискаше?
− Не, не, никога. Аз му се радвах. Обичам всичките си коле-
ги. Почти няма представление, което да не съм гледала. Аз съм
една от малкото, която може от сърце да пожелае на някой свой
колега „На добър час“ и след това да отида да кажа две слова за
резултата, видян от мен. Обичам театъра. От Станиславски
научих, че актьорът не трябва да обича себе си в изкуството, а
изкуството в себе си.
Но нека да се върна към разговора ми с г-н Кеворкян, за-
щото това беше интервю на един оживял човек. Още като
дете първото нещо, което съм запомнила от този тъмен са-
лон, е отварянето на завесата, и на сцената имаше камина, ко-
ято грееше червено. Това беше постановката „Щурецът на ог-
нището“ от Дикенс. И на сцената са играли, аз не знаех, по-
късно разбрах, Кръстьо Сарафов, Оля Кирчева. Може би заради
това, като съм била в Свищов, аз съм предлагала на децата да
правим сценки.
− Да, но ако не е била майка ви, е нямало да станете акт-
риса.
− Така е, аз даже не знаех за тази школа на Масалитинов.
− Оказва се наистина, че кръвта вода не става. Децата ви
също тръгнаха по вашия път.
− Да. Когато започнахме да репетираме „Антигона“ от
Софокъл с гръцкия режисьор Музинидис, аз не знаех, че ще очак-
вам рожба. Чак по-късно, в четвъртия месец, в една пауза усе-
тих поздрава на моето дете. Това беше Маргаритка. Аз не съм
била млада майка. На 37 години бях тогава. След това с Момчил,
бях в седмия месец, когато ходихме на турне през лятото. Не
беше леко турне.
− Мислите ли да пишете книга?
− Мисля, разбира се. Много неща бих написала, имам какво
да разкажа.
− Ако днес участвате във „Всяка неделя“, какво бихте ис-
кали да кажете на зрителите?
− Театърът е едно благословение за живота, неслучайно се
е появил в живота на хората. Неслучайно повтаряме и това,
което е казал Шекспир, че целият свят е сцена.
− Кои от събеседниците на Кеворкян няма да забравите
никога?
− О, Стоянка няма да я забравя. Много ми е приятно да я
срещам. Когато бях в болницата, тя дойде да ме види и ми каза:
„Няма да се отказваш от тази роля!“ Тогава играех в „Недоразу-
мението“ от Камю в Театър 199. В първите представления да-
же ме носиха на столче. Та Стоянка ми каза: „Маргарито, стя-
гай се!“ Особено съм й благодарна, когато в разговор с г-н Кевор-
кян тя каза, че аз съм една от колежките й, които тя много
уважава. Това между нас пак е някаква нереална връзка. Ние не се
виждаме често. Аз винаги й звъня на 2 февруари, когато е нейни-
ят рожден ден, и много често в тях се обажда телефонен секре-
тар. Чувствам се малко обидена, защото трябва да говоря на
някакво желязо.
Всички актьори бях гледала във „Всяка неделя“. Не мога да
забравя и Левчев. Благодарна съм и на Коста Цонев, който до-
върши ролята на Апостол във филма „Сватбите на Иван Асен“.
Той можеше да се изфука и да забрави, че е имало друг актьор,
който е започнал тази роля, но не го направи.
− Какво е за вас „Всяка неделя“?
− Едно необикновено предаване. Чакам, искам да видя, да
улуча разговора с един Пацо например, който каза: „Аз не съм
стар, аз съм млад, защото всеки актьор трябва да се чувства
млад.“ Но инструментът на всеки актьор е неговото тяло. Раз-
бира се, трябва и гласът, и говорът да са както трябва. За съжа-
ление счупването на крака е едно наказание за мен. Не знам защо
ми е дадено това нещо?
− Това ви е предпазило от нещо, което е много по-лошо.
− Да, аз вярвам в това. Вярвам, че пътят на хората е оп-
ределен, и все бих искала да не греша толкова, колкото съм гре-
шила. Но се улавям, че не минава ден, в който да не направя не-
що грешно.
− За коя своя грешка съжалявате най-много?
− За това, че може би съм мислила за себе си като за човеш-
ко същество, което разбира законите на живота, и сигурно съм
надценявала своите знания. При това изникват различните гре-
хове − най-вече някаква гордост. Има една чудесна книга от Фа-
ни Попова, а и в Библията е казано, че гордостта е един голям
грях, който води много грехове след себе си.
− Откъде идваше тази гордост във вас?
− Ами, не знам. Може би от това, че съм живяла с баба ми и
тя говореше много сериозно с мен. Тя беше попадия, имаше че-
тири деца. Трите ги е загубила, когато са били вече големи, и е
останала само майка ми.
− Това значи ли, че сте били над хората?
− Не, напротив. Винаги съм била свенлива. Не съм била от
децата, които − хоп, и излизат да рецитират. В училище нико-
га не съм го правила. Само веднъж, когато учихме риторика. Поч-
нах да рецитирам след 9 септември, защото бях единствената
представителка на земеделския съюз в театъра. Магда Колча-
кова, Бог да я прости, беше тази, която ме поведе. Това вероят-
но е било решение на партията.
− Днес какво бихте написали в споменика на „Всяка не-
деля“?
− Благодарна съм на този живот и вярвам в доброто на
живота. Едно доказателство за това е срещата ми с Кеворкян.
Той не е лош човек. Не може един лош човек да направи такова
предаване. Той не се подигра с хората. Аз уважавам моите млади
колеги, които правят тези шоута навсякъде, но не съм съгласна,
че трябва да се подиграваш.
− Казвате, че сте благодарна на живота, но той ви е пред-
лагал и доста трагични моменти.
− Един актьор получава някакъв тренинг. Играла съм мно-
го трагични роли и това ми е дало вярата за Апостол. Той не си
е отишъл. Той съществува, той е с нас.
− Да, неговата душа е тук.
− Целият е тук. Смъртта му беше много, много страшно
страдание...
− И все пак казвате − доволна съм от живота.
− Благодарна съм!
− Господ ли е опората ви сега?
− Винаги е бил. Когато се роди сестричката ми, тя е шест
годинки по-малка от мене, аз изчезнах от погледа на втория съп-
руг на майка ми. Не съм била осиновена от него и той винаги за
мен е бил чичо Петьо. Според него детето има само един баща.
Не съм била много нито със сестра си, нито с брат си, нито с
майка ми.
− С кой сте били най-много?
− С Апостол, с моите деца и вътрешно с тази сила, която
покровителства такива като мен.
