но лекарство срещу всички болести. Оттам в българския жар-
гон е останал „пенкилер“. Ако човек е убиец на болките, това
хубаво.
тини. Доколкото съм се лъгал, то съм лъгал себе си, не другите.
се питал защо го казах. Например една от големите мои заблу-
тройката на Горбачов. Тогава смятах, че това е наистина едно
социално обновление. Трябвало е да бъда малко по-умен и да ви-
дя, че това са думи, но не са дела.
− Греховете ги броят други. Свети Петър брои грехове-
те. Аз не съм брояч на грехове. Аз ви говоря за греховете към себе
си.
мация. Чрез нея човек можеше да излиза от официалните рам-
ки. Това беше и главната причина за интереса към програмата.
Тя не беше официоз.
− Сто на сто. Разбира се. Както и повечето волнодумци,
чество кралицата, казано по английски.
ти всички бяха положителни. Но истинските ми приятели неп-
та. На Запад се плаща скъпо и прескъпо за амортизирането на
лице и глас. И днес аз не мога да направя и една крачка из Бълга-
рия, без да бъда разпознат.
− Това е и добре?
− Как ще е добре! Какво му е доброто. Това е добро само за
един много суетен човек, който държи непременно да го сочат
с пръст. Аз не виждам абсолютно нищо добро в това да се дви-
жиш като пожарна команда със сирена. Общо взето, мога едно
да ви кажа − никога не съм се натискал да ходя в предаването. И
сега нямам никакво желание да натрапвам думите си или мисли-
те си някому. Моята позиция е, когато ме питат, да не отказ-
вам да отговарям. Но се упреквам защо продължавам да отгова-
рям на глупаци, на глупави въпроси, на очевидно тенденциозни,
на заяжданици. Пушкин има една такава фраза − „Хвалу и клеве-
ту приемли равнодушно и не оспоривай глупца.“ Първите два
стиха и без Пушкин ги знам. Доста равнодушно се отнасям и
към похвалата, и към клеветата. Но за жалост често пъти да-
вам възможност за разговор с глупаци.
− Дано да не съм сред тези глупаци.
− Е, не мислете сега за себе си. Аз не давам индулгенция,
нито анамнеза на хората. Това не е моя работа. Обаче някъде и в
житиетата пише, че и Методий се е занимавал с глупаци. Пи-
тат го на едно място: „Методий, защо си се изпотил?“, а той
отговорил: „Препирах се с глупаци.“
− Когато разпъваха програмата на кръст, вие къде бяхте?
− Кой я е разпъвал, ако смея да попитам?
− След интервюто на Кеворкян с академик Амосов имаше
голяма война.
− Ако смятате, че тогава срещу мен не е имало война? Аз
също бих запитал къде беше „Всяка неделя“ тогава? През 1989
година бях без работа, само да не смятате, че си правя реклама.
Когато я нямаше програмата, и мен ме е нямало. Така че взаимно
ни е нямало.
− Къде сте били? Извън битието?
− Е, извън битието не съм бил, за щастие или нещастие.
Бил съм извън социалното и политическото битие.
− А мъчили ли сте се да защитавате „Всяка неделя“?
− Сега си припомням, че аз писах писмо до органа на Цен-
тралния комитет „Работническо дело“ в защита на Кеворкян,
точно за предаването за Амосов. Само че това не го смятам за
подвиг. Помня, че после дадох на Кеворк писмото да го прочете.
− Кой въпрос на Кеворкян няма да забравите никога?
− В нашата телевизионна журналистика Кеворк е родона-
чалник на безпардонното интервюиране, на задаването на неу-
добни въпроси и не случайно се създаде изразът „кеворкиране“. Това
беше основната част в интереса към това предаване. Помня, че
веднъж аз го поставих в неудобно положение. Когато ме покани
за „Събеседник по желание“, бях забравил и отидох на Витоша.
Връщайки се, заварих жена ми на балкона да ми дава някакви отча-
яни знаци и още от улицата да ми казва: „Ти си луд! По телевизи-
ята съобщават, че след пет минути ще се появиш, а ти се приби-
раш от Витоша.“ Помня, че сложих едно сако отгоре и за щастие
живея наблизо до телевизията. Успях да се явя все пак навреме.
Бях − както казва народът − наполовина шарен змей, наполовина
млад Стоян. Тогава Кеворк можеше да ме убие, ако ме беше пока-
зал целия, в един доста смешен вид. Но той така се беше уплашил
от моето закъснение, от възможността да се провали предава-
нето, че през цялото време беше смутен, както обикновено са
смутени неговите жертви − жертвите на кеворкирането. Така
че си бяхме разменили ролите. Смутеният за първи и единствен
път може би беше той. Моята глупост беше и още по-голяма. Не
само че забравих да отида в телевизията, а и не знаех за какво
точно ме викат. Бях си внушил, че ще ме карат да говоря в руб-
риката „Сюжет за малък разказ“, където обикновено се подвиза-
ваше моят приятел Дончо Цончев. И докато тичах към телеви-
зията, не можах да си намисля никакъв сюжет. Всъщност по-ху-
бав сюжет от този, който съдбата беше измислила, не можеше и
да си представи човек. Но разговорът тръгна и по едно време ня-
какъв зрител ме беше запитал нещо за детската литература. Аз
побързах да отговоря с един шаблон − че детската литература е
същата като за възрастни, но се пише по-трудно. Попитах Ке-
ворк кой го беше казал това и той за втори път изпадна в нокда-
ун, защото не можа да се сети. Аз и сега не мога да кажа дали това
е мисъл на Максим Горки или на Андерсен. Оказа се, че и двамата
не знаем кого цитираме.
− Вие комфортно ли се чувствахте на стола срещу Ке-
воркян?
− Кеворк е бил единственото удобство в това предава-
не. Неудобството е камерата. Никога не съм се страхувал от
въпросите на Кеворк, страхувал съм се от собствените си от-
говори.
− Вие можете ли да кажете, че сте приятел на Кеворк?
− Това, че съм му приятел, е публична тайна. Аз съм му
нещо повече от приятел. Кум съм на Кеворк. Кеворк често пъ-
ти след „Всяка неделя“ идваше вкъщи. Имаше едно шише − ши-
шето на Кеворк Кеворкян. Той разгримираше в гримьорната ли-
цето си, а душата разгримираше вкъщи с шишето на Кеворкян.
− Какво имаше в това шише?
− Уиски.
− Как се разтоварваше?
− Как си разгримирваше душата ли? С разговор. С каквото
се напряга, с това и се разгримира.
− Вие сте били неговият отдушник, така ли да разбирам?
− Възможно е да съм бил един от отдушниците му. Това е
по-скоро въпрос за него. Не мога да кажа аз какво съм бил за Ке-
ворк. Но на мен ми беше приятно да се виждам с него.
− Някои казват, че „Всяка неделя“ е предаване легенда.
− Че беше легенда, беше. Беше престижно и да участваш,
и да работиш в тази програма. Тя е част от едно легендарно
време на телевизията. Тя е една от легендите на онова време.
− Критикували ли сте някога Кеворкян?
− Не, не съм се занимавал с това да го критикувам. Разбира
се, много често сме били на различни мнения. Но за какво да го
критикувам? Аз не съм нито негов работодател, нито негов
опонент.
− А съветвали ли сте го?
− По-скоро съм търсил съвет от него. Но е възможно и да
съм си позволявал това нахалство.
− Защо Кеворк си навличаше гнева на управляващите?
− Зависи какво значи „гнева на управляващите“. Управля-
ващите гледаха това предаване и не са правили зле, че са го гле-
дали. Друг е въпросът какво са разбирали. Така наречените уп-
равляващи съвсем не са били нещо, което може да се постави
под общ знаменател. Те поначало са хора, които много се ревну-
ваха помежду си. „Всяка неделя“ раздаваше популярност и мис-
ля, че главната причина за недоволство е − защо Кеворк отделя
от баницата на славата по-голямо парче за някои и по-малко за
други. По тази линия със сигурност си е имал неприятности.
Нищо чудно да е имало хора, които са се страхували от него.
Той изглеждаше като човек, който от нищо не се страхува. А се
е страхувал сигурно. Ако смятате, че има човек, който от ни-
що да не се страхува, то той ще е най-несимпатичният човек
на този свят.
− Не, не мисля. Аз съм на мнение, че хората, които изг-
леждат властни и силни на екрана, всъщност са страхливи в
живота.
− Нищо чудно. Ако не е вярно, то поне е добре измислено
това, което казвате. „Всяка неделя“ и Кеворк бяха един от ета-
лоните на волнодумството, на разрешеното волнодумство в
България. Днес самият Кеворк говори за забраненото волнодум-
ство, обаче не знае, че е един от знаците на позволеното волно-
думство.
− След 1989 година „Всяка неделя“ доста се политизира.
Приемахте ли я такава?
− Продължавах да я гледам, даже с повишено внимание. По
някаква случайност приятелите на Кеворк, или тези, които ми-
наваха за негови приятели, неговите главни събеседници, него-
вите привилегировани събеседници, бяха и мои приятели.
След 10 ноември Кеворк направи един парад на своите лю-
бимци. И за мен беше много интересно, защото от този парад
аз разбрах къде се намират те и как преживяват промяната. Нали
има една латинска поговорка − Времената се менят и ние се ме-
ним заедно с тях. Та, много ми беше любопитно. Тогава „Всяка
неделя“ като лодката на Харон помагаше на душите да се прех-
върлят от единия на другия бряг. Кеворк усилено гребеше това
да стане, да помогне на душите да се адаптират към новата
ситуация.
− Вие не бяхте в лодката на Харон?
− Не, не бях. И не съжалявам. Оказа се, че е по-интересно
да гледаш. Аз бих запитал кой спря предаването след това.
− Кеворк се оттегли сам.
− Виждате ли колко лошо нещо е демокрацията. Трябва
сам да се изтегляш. А колко по-хубаво е да те изтеглят с един
ритник.
− Като се оттегляш сам не си герой, но като те изтег-
лят други − си герой.
− Точно така е. Аз все пак се надявах някой да го е спрял.
− Не ми е известно.
− Жалко.
− Липсва ли ви Кеворкян от екрана?
− Да, даже два пъти го казах на екрана. Заяждам се и той
сигурно ми е сърдит малко. Аз се правя на луд и питам: „Ама за-
що го няма Кеворк? Защо сте вие тука?“ Бих искал да се върне
Кеворк, така, както бих искал да се върне и младостта и хуба-
вото преживяно. Бих искал да се върне интелигентността и сме-
лостта на екрана.
− Мислите ли, че времето на „Всяка неделя“ е отминало?
− Не ми се иска да е отминало. Но това зависи от Кеворк.
Вижте, аз съм пенсионер. Пенсионерът може да бъде писател,
но писателят не може да бъде пенсионер. Има обаче нещо общо
между писателя и пенсионера. Не само това, че писателите са
мързеливи и, общо взето, не работят, но нещичко получават.
За пенсионера и писателя няма събота, неделя, понеделник, дни-
те стават едни и същи. Няма работни и неработни дни, няма
празници и делници. А „Всяка неделя“ не е всеки понеделник, не е
всеки вторник. Може би на мен ми се ще да се върне „Всяка неде-
ля“ и да се върне градацията на дните, да има различни дни. За-
това бих искал да се върне. Това е въпросът дали си пенсионирал
вътре в себе си някои свои качества или им правиш нова неделя,
а не понеделник.
− Какво ще напишете в споменика на „Всяка неделя“ сега?
− Ето това, което ви казах.
