English
Deutsch
Русский



















     ЛЮДМИЛ СТАЙКОВ:
     НАГРАДИТЕ НЕ МИ НОСЯТ
     ПОЗИТИВНА ЕНЕРГИЯ

     − Г-н Стайков, с какво сте запомнили участията си във
„Всяка неделя“?
     − Преди всичко с атмосферата, която съществуваше в
студиото. Вярвах в искрения интерес на водещия към темите,
които се засягаха. В други случаи ми е правило впечатление, че
много често интервюиращият поставя като своя свръхзадача
да блесне, да се изяви с оригиналните си въпроси или изненади. Да
застане с едни гърди пред интервюирания, без да осъзнава, че то-
ва често пъти води до разминаване в диалога, а и до неизслушване
на нещата, които се говорят. Така изчезва и доверието.
     В срещите ми във „Всяка неделя“ съм бил абсолютно убе-
ден, че се чува какво отговарям. В интервюто нямаше предва-
рителна схема, която желязно да дирижира и да ограничава спон-
танността и естествеността на разговора.
     − Кеворкян обаче е известен като баща на провокациите?
     − В тези провокации той създаваше атмосфера, в която
интервюираният откриваше и за себе си интересни неща, без
да ги е подготвял предварително. Така човекът, застанал срещу
Кеворкян, правеше собствени открития.
     − Кой въпрос на Кеворкян няма да забравите никога?
     − Един път ме попита какво значи това да отидеш на
кино.
     − Вие какво му отговорихте?
     − Не помня отговора, а въпроса.
     − Сега какво значи да отидеш на кино?
     − Да отидеш на кино, значи да се пренесеш в света на илю-
зиите, защото киното е една голяма и красива илюзия, без коя-
то човек не може да съществува.
     − Вие участвате в тази илюзия.
     − Човешкият живот е невъзможен без малко илюзия. Тя е
необходима, за да запази човек равновесието си.
     − Казват, че Холивуд е фабрика на мечти. Вие мечти про-
извеждате ли?
     − За да се произвеждат мечти, трябва да се правят фил-
ми, а те у нас по редица причини се ограничиха и ето че и мечти
не могат да се произвеждат.
     − Филмът ви „Хан Аспарух“ имаше и „западен“ вариант.
Появи се една съкратена версия, предназначена за излъчване в
чужбина. Как се прие тя?
     − Този вариант е познат като „681 − величието на хана“,
докато оригиналният филм беше трилогия с три самостоятел-
ни заглавия. Монтажът на съкратената версия беше с мое учас-
тие. Дублажа направихме в Холивуд.
     Краткият вариант беше включен в програмата на един
от най-големите световни кинофестивали − Монреалския −
през 1985 година. Той влезе и в селекцията „16 избрани филма от
цял свят“ в рамките на фестивала в Токио, а Американският
филмов институт го показа в Лос Анджелис. Филмът беше дуб-
лиран в различни части на света и „проговори“ на немски, френ-
ски, испански, хинди и други езици, освен български и английски.
И все пак аз се отнасям с известни резерви към този съкратен
вариант. Дори се шегувах, че е клип, който трае час и 25 мину-
ти. Тези мои резерви се споделяха и от други специалисти у нас
и в чужбина, които познаваха и двете версии.
     − Когато трилогията излезе на екрана, се понесе слухът,
че един от войниците е бил с електронен часовник.
     − Аз също чух това и се мъчих да го открия сред десетките
хиляди участници, но така и не можах да видя този часовник.
След като всички са единодушни, сигурно го е имало. Такива рабо-
ти стават в киното и ето че се превръщат във феномени. Какви
ли не истории има около един филм, когато той се снима.
     − Какво друго комично си спомняте от вашата работа?
     − Снимахме „Илюзия“ в едно селце и накрая минах по ули-
ците, където бяхме работили. Беше страшен студ. С изумле-
ние видях, че на една от чешмите с каменен постамент стои
възрастен селянин, абсолютно неподвижен и почти измръзнал.
Той вече беше заснет във филма. Приближих се до него и го попи-
тах: „Какво правите тук? Снимките свършиха.“ А той ми от-
говори: „Не знам това. При мен дойде един човек и ми каза да
стоя тука, докато не ми каже да сляза. Аз съм участвал в две
войни и знам, че заповедта трябва да се изпълнява. Той още не
ми е казал да сляза и аз трябва да го чакам.“
     Бях сигурен, че само след половин час този възрастен чо-
век нямаше да бъде жив, но щеше да остане да чака отдавна за-
миналия за София асистент-режисьор. Винаги когато гледам
„Илюзия“ и този селянин се появи на чешмата, със сълзи се ус-
михвам за тази негова преданост към киното и живота.
     − Имате ли филм, който съжалявате, че сте приели да пра-
вите?
     − По задължение нищо не съм правил и отговарям за всеки
кадър. Аз съм безпомощен да изпълнявам поръчка в изкуството.
Трябва да повярвам в това, което правя, иначе не мога да поведа
артистите в посоката, в която върви един филм. Винаги съм
бил откровен и честен с хората.
     − Къде си държите наградите?
     − Разпилени са на най-различни места. Не съм подреден чо-
век в това отношение. Наградите не ми носят позитивна енер-
гия. Обърнат съм не към миналото, а към плановете за утре.
     − Какво ви даде „Всяка неделя“?
     − Даде ми усещането за стойността на изкуството, ко-
ето се забелязва и представлява обществен феномен. Даде ми
популярност сред многобройните зрители. Режисьорът оста-
ва зад кадър в своите филми. Името се научава, но хората не
знаят как изглежда този човек. След появата ми във „Всяка не-
деля“ зрители са ми казвали, че са изненадани от начина, по кой-
то изглеждам. Те са очаквали да видят двуметров гигант. Аз по
природа съм доста свенлив човек, да не кажа и плах и може би с
визията в моите филми компенсирам това.
     − Защо толкова критики се посипаха върху главата ви,
когато се разделихте с поста си на шеф на кинематографията?
     − Аз не съм чул да се изсипе нещо само върху Васил Левски.
     − От какво най-много ви заболя?
     − Бях прочел, че съм бил на фестивала в Кан като генерален
директор на Българска кинематография, където отличиха наш
анимационен филм. Там съм говорил за тази награда и за самия кан-
ски фестивал в изключително негативен план. На коктейл сви-
детели били чули това. Оказа се, че в този период не съм бил гене-
рален директор, не съм бил въобще на този фестивал, а самите
режисьори, които били чули тези мои думи, заявяват, че няма
такова нещо. Да не говорим, че в нашата световна кинопанора-
ма, където лично правех селекцията на филмите, основното при-
съствие на чужди филми беше именно от фестивала в Кан, кой-
то съм представял по най-пълноценен начин.
     Когато се разбра, че ще потърся съдебна защита, и започ-
нах процедура срещу тази публикация, се обади непозната жур-
налистка и каза, че всичко, което е написала, е абсолютно не-
вярно и че тя е била принудена. Какво можех да направя след
всичко това?
     − „Всяка неделя“ имаше доста тежки периоди. Спряха я
след интервюто с Амосов. Но въпросът ми е по-широк. Страш-
на ли беше цензурата в киното, в изкуството въобще?
     − Цензурата е нещо, което си съществува. Това не важи
само за България и нашата система. Тя се забелязва, когато е в
по-примитивен и балкански вид. Цивилизованите държави са
постигнали съвършенство в това отношение и там тя не се
забелязва.
     − Не са ли ви карали да режете някои епизоди?
     − Мога да си позволя да ви кажа − авторитетът ми не поз-
воляваше някой да ме кара да режа епизоди. Отговарял съм по
такъв начин, че е ставало неудобно да се говори на тази тема.
Не съм рязал епизоди и не ми е налагано това.
     Този мой авторитет аз съм използвал и като генерален
директор на кинематографията и много наши филми отидо-
ха на международни фестивали благодарение на активната за-
щита на творби и режисьори. Това е нещо, което никога не
съм си позволявал да изтъквам. Даже със закъснение някои коле-
ги са научавали какво съм правил за тях и са идвали да ми благо-
дарят. По време на присъствието ми в кинематографията не
е упражняван никакъв сериозен активен натиск, а когато е бил
правен опит, съм казвал, че е много по-лесно да ме сменят, от-
колкото да бъда убеден да правя нещо, в което не вярвам. Го-
воря за периода, в който аз бях на този пост.
     − Нашето кино обаче помни случаи като „Една жена на 33“.
     − Разбира се, не искам да кажа, че в киното е нямало твор-
ци, които са били довеждани до тежки моменти заради цензур-
ни и други изисквания. Вие ме питахте за мен и аз искам да съм
откровен и не желая да си приписвам дисидентски заслуги, как-
вито си приписаха много интелектуалци. Колкото до „Една же-
на на 33“, аз защитих този филм и наредих да го пуснат на екра-
на и той излезе.
     Сега ми е мъчно, че не съм направил много от филмите,
които бих могъл, заради обещания пред колегите. Когато поех
Кинематографията, казах, че докато съм директор, няма да пра-
вя филм, за да не бъда заподозрян в използване на служебното ми
положение. Изпълних това обещание и за пет години не напра-
вих нито един, но това не само че не се забеляза, а се обърна и
срещу мен. Аз съм ощетен с ненаправени филми.
     − Липсваше ли ви „Всяка неделя“, когато я спряха от екран?
     − В един период „Всяка неделя“ след 10 ноември се превър-
на в нещо много по-незначително, отколкото беше. Всичко се
дегероизира и беше свалено в праха. И ако поникнеше някакъв
хибрид на новото време, се крещеше от възторг. Това ми при-
личаше на някакъв млад, силен човек, който е спортувал, но след
това го засяга парализата или мозъчният инсулт и се превръща
в пълен инвалид. Започват усилията за неговото възстановява-
не и след месеци и години упорит труд той мръдва единия пръст
на крака. Настъпва дива радост, защото има прогрес. Горе-долу
и радостите в нашето изкуство ми приличаха на мръдналото
пръстче на парализирания човек.
     − Ако днес сте събеседник по желание, какво бихте оста-
вили от вас в споменика на „Всяка неделя“?
     − Толкова много се говори, толкова страшни неща и глу-
пости се изприказваха, че просто имаме нужда от малко мълча-
ние. Имам нужда да застане някой във „Всяка неделя“ и две-три
минути да мълчи, за да видим в тишината концентрацията на
толкова интересни българи, които замълчаха на сянка. На всеки
въпрос бих оставил мълчанието си.
 
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.