говори: „Не знам това. При мен дойде един човек и ми каза да
стоя тука, докато не ми каже да сляза. Аз съм участвал в две
войни и знам, че заповедта трябва да се изпълнява. Той още не
миналия за София асистент-режисьор. Винаги когато гледам
михвам за тази негова преданост към киното и живота.
кадър. Аз съм безпомощен да изпълнявам поръчка в изкуството.
артистите в посоката, в която върви един филм. Винаги съм
бил откровен и честен с хората.
− Разпилени са на най-различни места. Не съм подреден чо-
век в това отношение. Наградите не ми носят позитивна енер-
гия. Обърнат съм не към миналото, а към плановете за утре.
ето се забелязва и представлява обществен феномен. Даде ми
популярност сред многобройните зрители. Режисьорът оста-
ва зад кадър в своите филми. Името се научава, но хората не
знаят как изглежда този човек. След появата ми във „Всяка не-
то изглеждам. Те са очаквали да видят двуметров гигант. Аз по
визията в моите филми компенсирам това.
− Аз не съм чул да се изсипе нещо само върху Васил Левски.
анимационен филм. Там съм говорил за тази награда и за самия кан-
ски фестивал в изключително негативен план. На коктейл сви-
детели били чули това. Оказа се, че в този период не съм бил гене-
рален директор, не съм бил въобще на този фестивал, а самите
режисьори, които били чули тези мои думи, заявяват, че няма
такова нещо. Да не говорим, че в нашата световна кинопанора-
ма, където лично правех селекцията на филмите, основното при-
съствие на чужди филми беше именно от фестивала в Кан, кой-
то съм представял по най-пълноценен начин.
Когато се разбра, че ще потърся съдебна защита, и започ-
нах процедура срещу тази публикация, се обади непозната жур-
налистка и каза, че всичко, което е написала, е абсолютно не-
вярно и че тя е била принудена. Какво можех да направя след
всичко това?
− „Всяка неделя“ имаше доста тежки периоди. Спряха я
след интервюто с Амосов. Но въпросът ми е по-широк. Страш-
на ли беше цензурата в киното, в изкуството въобще?
− Цензурата е нещо, което си съществува. Това не важи
само за България и нашата система. Тя се забелязва, когато е в
по-примитивен и балкански вид. Цивилизованите държави са
постигнали съвършенство в това отношение и там тя не се
забелязва.
− Не са ли ви карали да режете някои епизоди?
− Мога да си позволя да ви кажа − авторитетът ми не поз-
воляваше някой да ме кара да режа епизоди. Отговарял съм по
такъв начин, че е ставало неудобно да се говори на тази тема.
Не съм рязал епизоди и не ми е налагано това.
Този мой авторитет аз съм използвал и като генерален
директор на кинематографията и много наши филми отидо-
ха на международни фестивали благодарение на активната за-
щита на творби и режисьори. Това е нещо, което никога не
съм си позволявал да изтъквам. Даже със закъснение някои коле-
ги са научавали какво съм правил за тях и са идвали да ми благо-
дарят. По време на присъствието ми в кинематографията не
е упражняван никакъв сериозен активен натиск, а когато е бил
правен опит, съм казвал, че е много по-лесно да ме сменят, от-
колкото да бъда убеден да правя нещо, в което не вярвам. Го-
воря за периода, в който аз бях на този пост.
− Нашето кино обаче помни случаи като „Една жена на 33“.
− Разбира се, не искам да кажа, че в киното е нямало твор-
ци, които са били довеждани до тежки моменти заради цензур-
ни и други изисквания. Вие ме питахте за мен и аз искам да съм
откровен и не желая да си приписвам дисидентски заслуги, как-
вито си приписаха много интелектуалци. Колкото до „Една же-
на на 33“, аз защитих този филм и наредих да го пуснат на екра-
на и той излезе.
Сега ми е мъчно, че не съм направил много от филмите,
които бих могъл, заради обещания пред колегите. Когато поех
Кинематографията, казах, че докато съм директор, няма да пра-
вя филм, за да не бъда заподозрян в използване на служебното ми
положение. Изпълних това обещание и за пет години не напра-
вих нито един, но това не само че не се забеляза, а се обърна и
срещу мен. Аз съм ощетен с ненаправени филми.
− Липсваше ли ви „Всяка неделя“, когато я спряха от екран?
− В един период „Всяка неделя“ след 10 ноември се превър-
на в нещо много по-незначително, отколкото беше. Всичко се
дегероизира и беше свалено в праха. И ако поникнеше някакъв
хибрид на новото време, се крещеше от възторг. Това ми при-
личаше на някакъв млад, силен човек, който е спортувал, но след
това го засяга парализата или мозъчният инсулт и се превръща
в пълен инвалид. Започват усилията за неговото възстановява-
не и след месеци и години упорит труд той мръдва единия пръст
на крака. Настъпва дива радост, защото има прогрес. Горе-долу
и радостите в нашето изкуство ми приличаха на мръдналото
пръстче на парализирания човек.
− Ако днес сте събеседник по желание, какво бихте оста-
вили от вас в споменика на „Всяка неделя“?
− Толкова много се говори, толкова страшни неща и глу-
пости се изприказваха, че просто имаме нужда от малко мълча-
ние. Имам нужда да застане някой във „Всяка неделя“ и две-три
минути да мълчи, за да видим в тишината концентрацията на
толкова интересни българи, които замълчаха на сянка. На всеки
въпрос бих оставил мълчанието си.
