− Пет-шест пъти. Бях събеседник по желание и тогава го-
ворих за фантастиката. С Кеворк се видяхме предварително и
тогава той ми каза седем-осем хубави въпроса. Като влязохме в
студиото, не ми зададе нито един от тях. Попитах го защо, а
да те оставя да говориш за враговете и забравих въпросите. А
лък разказ“. След като бях събеседник, дълго отказвах да вляза в
студиото. Тогава се бях зарекъл да не стъпвам повече в телеви-
зията.
− Убедих се, че всеки слуша това, което иска да чуе. Реак-
циите след моето участие бяха много странни. Помня мъж и
Такова нещо въобще нямаше. Аз си говорех за фантастиката, а
той слушаше. Излизайки от телевизията, се укорих, че бях пре-
калено сериозен. Дори жена ми и дъщеря ми казаха: „Хубаво бе-
жена ме спря с думите: „Снощи ви слушахме, другарю Дилов. Го-
то иска да чуе. Затова и ограничих появите си на екрана.
− Не. Аз го познавам още когато той правеше първите
стъпки в критиката. Имам слабост към кадърните арменци. Ке-
ворк е от хората, които много уважавам. Той се изгради като
журналист от европейски мащаб. Има усет за разположението
на силите в действителността.
− Това беше най-богатото предаване. Обединяваше ума и
интересите на народа. В „Cъбеседник по желание“ се показваха
мислещите хора на България. Това беше предаване, което пови-
шаваше културата на българина и беше много необходимо.
− Цензурата обаче спря „Всяка неделя“ преди 1989 година.
− В онова време всеки мислещ и работещ човек под една или
друга форма си ядеше боя. Аз съм уволняван два пъти по полити-
чески причини. Първият път беше от Съюза на писателите. Пет
години стоях без работа, а две години не искаха да ме печатат
никъде. Уволниха ме заради един очерк за младежкия фестивал в
списание „Септември“. Пусна го Георги Караславов, а след това
той ме махна. В очерка пишеше, че не можеш да харесаш Москва
отведнъж. Но някои ми казаха: „Как така? Ние я харесахме още
преди да сме я видели!“ Втория път ме уволниха от списание „Сеп-
тември“ за един материал „а ла Солженицин“. Не беше мой. След
това ме прехвърлиха в списание „Картинна галерия“.
− През 1983 година, когато сте събеседник по желание, вие
казвате нещо пророческо, което е много актуално днес − „Има-
ме нужда да бъде предупредени как да оцелеем.“
− Имал съм предвид цялото човечество, а не само Бълга-
рия. Тогава вече бях осъзнал, че комунизмът ще закъса. Човекът
става мързелив при тоя строй, непроизводителен, неактивен.
Всеки вика: „Я, аз ли ще се натягам!“ Мит е това, че сме
работлив народ. Единствен българинът е измислил поговорка-
та − „Не ми трябва на баир лозе“, след като много добре знае, че
хубавото грозде на баир расте.
− Тоталитарното време като че ли не беше добро за фан-
тастиката. Вашият първи роман „Атомният човек“ стои три
години, преди да бъде отпечатан.
− Кой ли не го чете! Запазил съм много смешни рецензии на
видни тогава хора. Един от маститите критици беше напи-
сал, че съм нарушавал илюзиите, че се намираме в комунизма.
Главното възражение да не печатат „Атомният човек“ беше:
„Абе, няма такъв роман в Съветския съюз.“ Аз даже по едно вре-
ме се бях отчаял. Дадоха ми ултиматум и трябваше да изхвър-
ля сто страници от най-добрите и да ги заменя с екшъни.
− Значи сте правили компромиси?
− Какво да правя! Нали от това живея. С една заплата не
мога да храня жена и деца.
− За коя книга съжалявате, че сте я написали?
− Когато човек пише много, пише и глупости. Първата
ми книга е детска повест. Поръча ми я Ангел Каралийчев. Той
тогава работеше в младежкото издателство. През 1952 година
излезе постановление на Министерския съвет за развитие на
детската литература. Дадоха ми аванс, който веднага изпихме
с мои колеги, и забравих за поръчката. След една година ми се
обадиха от издателството да ми кажат, че договорът изтича
и трябва да давам книгата. Аз бях студент и си взех 20 дни от-
пуск. Купих си три-четири хляба и сини домати. Завих се в кре-
вата и почнах да пиша. Две седмици след това не можах да се
оправя от запека, който ме беше хванал. Така написах повестта
„Гълъби над Берлин“. Тогава беше много модерно да се пише за
борбата за мир. Илюстрациите направи Илия Петров. Глупост
беше тази книга. Имам и още две такива. От 40 книги, десет
можеше да не съм написал, а три категорично не биваше.
− Защо се получава така, че писателите фантасти чес-
то се оказват пророци?
− Много се спекулира с пророчеството. Най-много това
става с откритията на Жул Верн. Той нищо не е открил. Бил
написал за Луната. Ами роман за нея има от Лукиан през 165 го-
дина на новата ера. Това е стара тема. За полет до Луната е
писал и Кеплер, който се смята за най-големия астроном на всич-
ки времена. Подводницата я има 200 години преди Жул Верн в
чертежите на Леонардо да Винчи. И то работеща. Вижте, зет
му на Жул Верн е бил астроном и каквото се пръкне като идея,
той го предлага като увлекателни романи. Сега писателят е в
друго положение. Докато той напише книгата си, всичко вече
се знае. Откритието е разтръбено от средствата за масова ин-
формация. За да пишеш, си длъжен да притежаваш някаква кул-
тура. Помня, че спрях роман на Петър Стъпов, в който се раз-
казваше как един биолог лети към Марс и пита: „Това какво е?“, а
другите му отговарят: „Астероид.“ Казах на автора: „Бай Пет-
ре, кой ще прати такъв идиот в Космоса, след като не знае как-
во е астероид.“
Съвременният писател фантаст е свободен, за разлика от
учения. Когато питат Айнщайн как е направил големите си от-
крития, той отговаря: „Всички знаят, че нещо не е възможно
от гледна точка на науката, но идва един млад невежа, който не
знае това и го прави.“ Така е и с писателя − той е дилетант все
пак. Неговото съзнание не е така обременено и може да изкаже
догадки, които един учен не може да си позволи, защото ще му
се присмеят колегите.
− Вярвате ли, че някога ще се срещнем с извънземни циви-
лизации?
− Не съществуват никакви реални доказателства, че та-
кива е имало. Тия летящи чинии са афиф работа. Дори при Ке-
ворк в „Сюжет за малък разказ“ трябваше да направя разказ от
среща с НЛО и казах: „Защо тези летящи чинии все кацат при
разни бабички идиотки и неграмотни, а не при мен? Все пак аз
съм малко по-умен.“
Смятам за глупост това, че някой от някъде е дошъл, съз-
дал е човека и му е налял ум и разум. Мисля, че всичко създадено е
плод на човешкия разум.
− В Бог не вярвате ли?
− Къде е той? Аз съм привърженик на Уди Алън, който каз-
ва: „Бог трябва да ми даде по-ясен знак. Например да ми внесе
някоя по-едра сума в швейцарска банка, за да повярвам в него.“
Аз познавам всички религии, защото съм се занимавал с тяхната
философия. Човечеството има нужда в нещо да вярва и да из-
пълнява някакви закони. Но аз не се нуждая от това, защото и
се смятам за морален човек.
− Вас какво ви пази?
− Късметът.
− Когато сте били събеседник по желание през 1983 годи-
на, вие сте написали − „Да не позволяваме да ни убиват въобра-
жението. Да си го пазим и да си го обичаме.“ Ако днес сте събе-
седник, какво бихте оставили от вас?
− Пак бих повторил същото. Това е извечен въпрос. Всич-
ко, създадено от човека, е рожба на неговото въображение. Чо-
векът се страхува от вакуума, от празното пространство и
затова е побързал чрез въображението си да го запълни със само-
диви, караконджули, демони, богове. На въображението винаги
се е противопоставял консерватизмът на догмата. Догмата,
била тя религиозна или политическа, е предназначена да съхра-
нява статуквото, а не да открива нещо ново. Даже помня, че
при мен дойде група от млади хора, която искаше да основе клуб
„Приятели на фантастиката“, и ме попита какво да правят.
Казах им да отидат до комсомола, но оттам ги изгонили с ду-
мите: „Това, което ще стане през следващите сто години, са го
казали Маркс и Ленин. Останалото не ни интересува.“
