English
Deutsch
Русский

























     КРИКОР АЗАРЯН:
     ТЪРСЕШЕ ДРУГОТО МИСЛЕНЕ

     − Броили ли сте колко пъти сте участвали във „Всяка не-
деля“?
     − Не, не съм броил, но помня две участия. Едното беше
още в първите предавания на Кеворк. Аз правех във Военния
театър „Случка в зоопарка“ на Едуард Олби с Йоско Сърчаджиев
и Георги Новаков. Тогава Кеворк се обади по телефона, аз още
не го познавах лично, само ми го бяха показвали. Помня, че той
дойде, попита: „Бате, как е?“ и веднага ме предразположи. Зна-
ех, че е литературен критик и тепърва беше отишъл в теле-
визията.
     − Вие говорите за времето, когато той е правил предава-
нето си „Информационен дневник“. Първото ви участие във
„Всяка неделя“ е било за постановката „Крал Лир“ в Народния
театър.
     − Така ли? Не е останало в съзнанието ми. Значи първият
ми спомен е от срещата ни в „Информационен дневник“. Тогава
просто заобичах Кеворк. Няма защо да крия, може би имаше един
такъв нюанс, като арменец, като един провинциалист − аз от
Пловдив, той от Сливен. Още тогава забелязах някои особенос-
ти в умението му да общува, да те предразположи да бъдеш
събеседник. Второто ми участие, което помня, е, когато в сту-
диото гостувахме трима души − Борис Геронтиев, един работ-
ник, който беше доста колоритен, имаше някакви неприятнос-
ти в работата си, и аз.
     − Появата във „Всяка неделя“ правеше ли ви по-попу-
лярни?
     − За това две мнения няма. „Всяка неделя“ беше едно от
най-гледаните предавания. Самото участие в програмата съз-
даваше определен имидж, както днес е прието да се казва. Осо-
беното е в това, че Кеворк се ползваше с голям авторитет ос-
вен сред хората на изкуството, културата, интелигенцията,
но и не по-малко любопитство и интерес будеше и у най-широ-
ката публика. Това е едно от най-ценните му качества. Бих ка-
зал, че той е уникален. През последните години се появиха, слава
Богу, интересни водещи, но те се харесват на едни и не се харес-
ват на други. Те са профилирани или са за по-елитарен кръг зри-
тели, или пък са насочени само към най-широката публика. А Ке-
ворк умееше да се харесва на всички. Аз го наричам това „фено-
мена Моцарт“, защото този проблем ме е интересувал в изкус-
твото, по-специално в театъра. Да правиш театър, който да
бъде хем високо изкуство, хем в същото време да вълнува и най-
обикновения зрител.
     − Участието ви във „Всяка неделя“ някога не ви ли навреди?
     − Преди да ви отговоря на този въпрос, ще ви кажа, че за
тези години, за които говорим − преди 1988 −1989-а, аз много съм
се притеснявал от обществените изяви. Винаги когато съм имал
възможност, съм отклонявал интервюта по вестници и по ра-
диото. До 1988 −1989 година много рядко се съгласявах поради
простата причина, че човек не можеше свободно да каже това,
което мисли, и беше голямо изпитание на рефлексите за самоза-
щита, а от друга страна, стои съвестта ти. Как ще кажеш не-
ща, които не мислиш, и то по телевизията. Това личи. Това въ-
обще не може да се скрие. Когато човек лъже, колкото и добър
лъжец да е − това личи! Поне аз го чувствам, и обикновеният
зрител, мисля, че го вижда.
     − Лъгали ли сте зрителите?
     − Ето това е било голямото изпитание за мен. Когато не
мога да кажа истината, поне да успея да не излъжа. Много съм
благодарен на Кеворк, защото той ми е помагал в това отноше-
ние. Що се отнася, дали съм имал неприятности − неприятнос-
ти е силно казано. Имал съм случаи на анонимни обаждания на
възмутени граждани, които ми казваха: „И вие ли се оплаквате?
Вие, на които толкова ви даде властта...“
     − За тези години изяснихте ли си какво е за вас „Всяка не-
деля“?
     − Мисля, че няма да е пресилено, ако кажа, че не само за
мен, а и за културната общественост и по-широката ауди-
тория това беше първото предаване, в което се търсеше дру-
гото мислене. Това е едно от най-големите качества на Кеворк.
Да ви кажа каква му беше технологията на Кеворкян. Той се
обаждаше по телефона, за да те покани за участие. Като го
попиташ за какво ще говорим, той казваше: за театъра, за из-
куството, нещо такова. Даже си договаряме среща да се ви-
дим, да ми каже въпросите, така както обикновено ставаше
до 1989 година. И примерно той не идва на срещата или пък
пристигаше, но нямаше време да се разберем. Обикновено но-
мерът му беше, че преди предаването ще се видим в гримьор-
ната или в стаичката му. В последния момент обаче се оказва,
че той има много работа, че филмът му не е готов, че някакъв
материал не е подготвен... Обикновено ние влизахме в студи-
ото, без да сме си уточнили въпросите. Дори когато е имало
някаква уговорка, разговорът беше за съвсем друго. Понякога
много съм се дразнел, но по-късно си дадох сметка, че Кеворк
това го прави, защото го интересува не подготвеният отго-
вор, а откриването на отговора, процеса на раждането на от-
говора, процеса на мисленето. Може да се сметне, че това е при-
йом на човек, който е злонамерен, който иска да те притесни,
да те постави в трудна ситуация, да се окажеш глупав и обър-
кан. Но той го правеше по такъв начин, че предразполагаше и
предизвикваше доверие.
     Аз виждам значението на предаването в два аспекта. Пър-
вият е, че зад всичко това стоеше любопитството на един
човек да открива другото мислене. Подчертавам това, защо-
то до 1989 година за всяко нещо имаше модел. Обикновено пре-
даванията трябваше да повтарят модела, докато при Кеворк
това беше интересното, че той търсеше другата чувстви-
телност.
     Вторият аспект е, че предаването беше добра школа за
водещи, за журналистиката, за новия вид журналистика. Това
ставаше в едно време, в което имаше определен списък на лица-
та, които създаваха медийното пространство − един тесен
кръг, определен по политически съображения. Кеворк обаче нап-
рави публично достояние нови лица. Благодарение на него аз от-
крих много интересни хора, които са живели редом с мен, но не
съм ги знаел.
     − Кои например?
     − Това са били хора не от средите на театъра. Боя се, че
ще пропусна някои, но аз преоткрих за себе си дори такива по-
пулярни личности като Нешка Робева и Николай Генчев, които
видях в нова светлина.
     − Коя е истината, която Кеворк успя да изтръгне от вас
и ви принуди да я кажете на екрана?
     − Аз по-скоро бих казал друго, че това, което той успя в
тези наши срещи и когато пишеше книгата си за Пловдив, е, че
той ми помогна да формулирам някои неща, той ми помогна сам
себе си да преоткрия в някои отношения.
     − В кои?
     − Моята работа е да правя театър. Когато застана пред
микрофона, а особено, когато има и камера, аз се притеснявам.
Като си спомня какво съм говорил или пък по някакъв начин го
чуя или видя, си казвам: „Господи, какви глупости съм говорил.“
И разбирам, че не това ми е работата, не за това съм се готвил.
Когато съм се срещал с Кеворк обаче това чувство при мен е
било в много малка степен. Дори в мен е оставало впечатление-
то, че това, което казвам, не е толкова лошо.
     − Как преживяхте спирането на „Всяка неделя“?
     − На всички ни липсваше програмата, когато я спряха. Не-
зависимо че дълго преди да я спрат, особено в нашите среди, чес-
то се говореше, че това може да се случи, че следващия път ня-
ма да я има. Времето, в което живеехме, беше изострило сети-
вата ни в това отношение.
     − Кой се страхуваше от програмата? Може би глупаците?
     − Страхуваха се тези, които имаха модели за всяко нещо.
Модел какъв трябва да бъде вестникът, театърът, предаване-
то по телевизията. За всички тези неща имаше „идеал“. Но „Вся-
ка неделя“ беше личностно предаване. То беше различно, роша-
во, черната врана, така да се каже. То биеше точно в сърцевина-
та на нещата.
     − Кои от събеседниците на Кеворкян няма да забравите
никога?
     − Помня, че невероятно силен отзвук имаха интервюта-
та му с цар Симеон и Ванче Михайлов. Тогава имах чувството,
че Кеворк вече прекрачва допустимата граница. Мислех го от
най-добри чувства. Боях се за него. До такава степен беше драс-
тично, дори за времето, за което говорим. Тогава всъщност за-
почна задочното запознанство на българския народ с цар Симе-
он. Никога няма да забравя българския език, който чух от този
човек. Що се отнася до Ванче Михайлов − не мога да забравя на-
чина, по който допиваше на глътки от чашата, аскетизма му.
От скандалните разговори помня този прословут скандал на
Кеворк с главния редактор на вестник „Работническо дело“. То-
гава за първи път видях Кеворк ядосан.
     − Той беше направо яростен.
     − Да, да. Това беше бомба. За първи път на екрана стана
нещо, което не само не беше предвидено, не само не беше прие-
то, просто имах чувството, че ще прекъснат предаването, че
нещо ще се случи. Бях абсолютно на страната на Кеворк. Не
заради друго, а защото аз много добре помня − ставаше въпрос
за баща му. И понеже точно по такъв повод, ама за същото не-
що, аз съм имал проблем с политическата принадлежност на моя
баща, и то става въпрос за същата партия, ужасно добре го раз-
брах. Някои колеги от най-добри чувства към Кеворк казваха:
„Абе, той не трябваше така да загуби самообладание“, но аз мно-
го добре знам какво е било това за него.
     − Вие обадихте ли му се след този скандал по телефона,
за да го подкрепите?
     − Често му се обаждах, но рядко съм коментирал това,
което прави на екрана. Просто му се обаждах: „Какво правиш,
бате, как са децата, на Надето прати много поздрави.“ Той е
достатъчно умен, за да разбере, а иначе другото ми се е струва-
ло малко неделикатно.
     − Кой въпрос на Кеворкян няма да забравите никога?
     − То не е точно въпрос. Неговият лаф беше − да вървим
нататък. А въпросът, който е бил непрекъснато задаван или
не, но винаги е присъствал, е „Защо?“. Например той ти задава
въпрос, ти му отговаряш, но пак те пита − „Защо все пак?“
Кеворк е човек, който дълбаеше. За него човекът не е две и две
четири, а е нещо много по-сложно. Това му беше особеното, че
когато получаваше отговора, той търсеше и още, и още. То-
гава се раждаха тези мигове, които правят телевизията уни-
кална.
     − Кой е най-куриозният момент, за който се сещате от
участията си?
     − Той е просто нелеп − бъркали са ме с Кеворк. Питали са
ме: „Вие не бяхте ли Кеворкян?“ Ние двамата нямаме никаква
визуална прилика, но може би всичко идваше от арменските ни
имена.
     − Вие от суеверните хора ли сте?
     − Да, с годините ставам все по-суеверен.
     − Питам ви, защото ми е интересно да разбера дали сте
носили някакъв талисман за кадем в студиото?
     − Не, но съм вземал валидол, защото както казах, аз много
се вълнувах, особено в онези години. Има хора, с които, като об-
щуваш, не ги виждаш. Той стои срещу тебе, задава ти въпрос,
но не го виждаш. При Кеворк не е така. Той е любопитен към
теб. Понякога нещо опасно има в очите му, нещо дяволито. Но
това не е нелюбов към обекта.
     − Смятате ли, че може да бъде повторен феноменалният
успех на програмата?
     − Въпреки че преди имаше обективни предпоставки око-
ло програмата да се появи един ореол, дисидентски привкус, дви-
жейки се на ръба на бръснача, аз мисля, че тя пак ще има успех.
Ще ви кажа защо. Интересът към личността винаги ще остане.
Това бе едно предаване, което помагаше зрителят да се самоо-
познава в някаква степен.
     − Кеворкян липсва ли ви от екрана?
     − Много. Той по такъв категоричен начин направи своето
отсъствие, че като че ли това е някакъв упрек към нас.
     − За какво може да ни упреква?
     − Не съм го разпитвал, а и той е мъжко момче, което няма
да седне да ти се оплаква и да ти разправя за неприятностите
си. Като затворя очите си, за мен Кеворк е човек, който върви
нататък. Казва „Майната му“ и върви. Убеден съм, че е силен
човек. Може да има своите обиди, оскърбления, предателства
спрямо него, но такъв, какъвто го познавам, той е човек, който
казва: „Да вървим нататък.“
     − Помните ли какво сте написали като събеседник по же-
лание в споменика на „Всяка неделя“?
     − Не, но помня какво каза Светлин Русев. Мисля, че беше
цитат от Толстой − Прави каквото трябва, а да става какво-
то ще.
     − Ако трябва днес да напишете нещо, какво ще е то?
     − Това най-много ми харесва и с разрешението на Светлин
бих го повторил.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.