− Не, не съм ги броил, но помня, че бяха два пъти. Когато участ-
напорист, исках да смутя Кеворк. Казах си: „Сега ще го изям! Ще го
разговора“, и продължи нататък. Закла ме генерално. След това си ка-
тервю. Второто участие трябваше да е за моята 60-годишнина. Да-
подготвяхме за юбилея ми. Но „Всяка неделя“ я свалиха от екран. Беше
през 1989 година и така не можа да се осъществи моето участие. Тре-
тото беше наскоро.
− Да.
− „Всяка неделя“ е едно необходимо предаване. То е прозорец
към душите на талантливи и интелигентни хора. Прозорец към све-
та, към проблемите, дава удовлетворение на зрителя. То е едно та-
лантливо предаване, което задоволява всички интереси. Не е само за
определена каста, а за целия български народ.
ване. Фактът, че „Всяка неделя“ се задържа на върха, след като тол-
кова програми паднаха, говори, че Кеворк е талант и герой.
ето се чуваше истината. Кроиха му капата на Кеворк и му я скро-
иха, но той като феникс възкръсна от пепелта.
− Обикновено моите приятели ме поздравяваха. При нас, ар-
тупване по рамото. Казваме: „Браво, точно така!“ За мен най-го-
лемият съдник е моето момиче, което следи с голямо внимание всич-
ките ми изпълнения. Тя не ме щади и ако хареса нещата, които пра-
вя, значи наистина съм ги изпълнил добре.
− Най-болезненото нещо, което ви е казала?
− Слава Богу, още нищо болезнено не ми е казала. Загатвала е
само: „Е, можеше и по-остро. Трябваше да споменеш и някои име-
на!“ Аз като говоря, гледам да обобщавам нещата по системата:
„Казвам ти, дъще, сещай се, снахо!“ Това за мен е много по-интерес-
но и по-силно, отколкото да посоча един. А то не е един, хиляди са
хората, които могат да бъдат уязвени.
− Кои са враговете ви?
− Моите врагове са враговете на целия български народ. Всич-
ки знаят кой ни докара до това дередже. Кризата обаче мен не мо-
же да ме уплаши, тъй като съм бил и на две, и на двеста. Майка ми
е казвала, че винаги след две има двеста.
− Вие кога бяхте на две?
− О, на три-четири пъти съм бил на ръба на човешкия живот и
съм си казвал: „Оттук вече няма накъде.“ Като почина баща ми през
1942-ра, бях на 13 години. Нямах вуйчо владика. Единият ми брат бе-
ше в чужбина, а другият в казармата. Майка ми падна от трамвая.
Слава Богу, тогава почнаха да копаят канализация в добруджанския
квартал в столицата и аз се хвърлих да работя. Участвах и при пос-
тавянето на основите на „Балкантон“. Станах и разносвач в поща-
та. Като син на бояджия не ме отмина и тази професия. Бил съм и
хлебар, момче за всичко. Този бой, който съм ял, може би ме е закалил и
тренирал. Затова казвам, че онова, което съм преживял тогава, не мо-
га да го сравня с нищо днес. Най-хубавото ми ядене навремето беше
препечен лук на огъня и хляб.
− Да, но явно това каляване ви помогна да станете един
от най-популярните актьори у нас?
− Може би да. Аз не се притеснявам от никакви нещастия,
които могат да ми се струпат на главата. Стигал съм до нулата и
пак съм се възраждал. 14 години работих като побъркан в Младеж-
кия театър, но ме изгониха, защото не мълчах. Аз като видя някоя
неправда, и не мога да крия.
− Какво стана тогава?
− Казах на едно събрание, на което присъстваха и представи-
тели от ЦК, че в Младежкия театър има хора, които могат, и хора,
които не могат. Питаха кои могат и кои не. Целият салон мълчеше.
Аз скочих и посочих на първия ред тези, които не могат. Последваха
бурни аплодисменти и „Ура!“ След това Вили Цанков дойде при мен
побеснял и каза: „Ти, тъпако красноселски, разбра ли какво направи?“
Отговорих му: „Да, сложих ги на мястото.“ А той продължи: „Ще
видиш къде ти е мястото!“. След един месец ме уволниха и ме пра-
тиха в Перник заедно с цялата негова трупа. По-късно благодарение
на Андрей Чапразов попаднах в театъра на поезията и естрадата.
Още като студенти с Калоянчев играхме халтури по балове и вече-
ринки за кренвиршче, за торта, тъй като стипендиите ни бяха ми-
зерни. Така че от 1948 година съм почнал активно да участвам в те-
атъра.
− А скорошното ви уволнение от театър „София“ как го оце-
нявате?
− От Столичния съвет казали, че трябва да пенсионират мен
и още Досьо Досев, Яна Попова и Мая Владигерова. Тогава заявих, че с
тъпи хора не мога да се занимавам. Това са някакви чиновничета! Не
може един творец да се пенсионира. Това е глупост. Няма го никъде по
света. Аз не искам да се сравнявам с Лорънс Оливие, Марлон Брандо или
някой друг, но ние си тежим на мястото. Да не говорим за нашите
корифеи Кисимов, Стаматов, Трендафилов. Те бяха навършили пенси-
онна възраст, но никой не посмя да ги махне. Това са стожери в теа-
търа. Глупаците, които пенсионират актьорите, забравят, че всич-
ки млади хора, благодарение на по-възрастните си колеги могат да ук-
репнат като творци. Аз съм станал такъв заради Кисимов, Стама-
тов и най-вече Апостол Карамитев. Дишал съм техния въздух. Най-
важното, което изкопирах от тях, е работоспособността, любов-
та към театъра и етиката. Театърът е храм! Помня как веднъж Ста-
матов изхвърли един, защото влязъл с балтон. По-късно се разбра, че
бил някакъв голям началник. След това му видяха сметката на Ста-
матов.
Артистът става добър артист след 50-ата си година. Но
чиновничетата не разбират. Мислят, че ние сме копачи или пило-
ти. По този начин ликвидираха Народния театър. Те убиха Георги
Георгиев-Гец. Георги, Бог да го прости, беше работохолик. Но из-
веднъж му отнеха работата и той се хвърли, почна да пътува из
провинцията в жега и студ, игра изпотен по тия провинциални
студени сцени. Е, как да не го постигне това, което го постигна?
Какво им пречеше в Народния театър да останат Славка Славова,
Таня Масалитинова, тези великолепни актриси. Но има някои, ко-
ито мислят, че от тях започва летоброенето в българския теа-
тър. От векове е така − ако някой е с една глава по-висок, му я от-
рязват. Всичко лично у нас се изтребва. Това е гилотиниране на
тези нещастни български артисти.
− Кой ви откри за киното?
− Първият ми филм беше „Тревога“. Взе ме Захари Жандов, за
да играя нищожна роля на немски офицер. Между другото, заради
моята физиономия аз съм получавал упреци, че е много интелиген-
тна. Това беше във времето, когато в българския театър се търсе-
ха работнически физиономии, груби, селски. Доста време ми тряб-
ваше да преодолея проблема с образа си. В „Тревога“ озвучих още
Рангел Вълчанов. След това моят професор Стефан Сърчаджиев
вкара целия ни клас във филма „Утро над родината“. Два месеца си
отядохме. Страшни манджи ни готвеше армеецът бай Пилич. В
ония години това за нас беше нещо невероятно. Първата ми голя-
ма роля в киното е в „Командирът на отряда“. Тогава се и ожених,
а в деня на премиерата през 1959 година се роди моят син Дими-
тър.
− Вие казахте, че сте били на две и на двеста. Вече изяснихме
кога сте били на две. Кога бяхте на двеста?
− След като се утвърдих като актьор и имах популярност,
обиколих цяла Европа. Всяка година снимах по три-четири филма.
Това беше повече от двеста. Сега съм някъде под стоте.
− Не ви ли толерираха режисьорите?
− Вижте, киното е индустрия. Аз съм много дисциплиниран
актьор и бързо усвоявам нещата. Това много ми помогна. Дори и
режисьорите да са имали друг предвид за дадена роля, са вземали
мен, защото аз по-бързо ще им свърша работа. Който искаше да се
оправи бързо, ме вземаше мен. Но и в киното преживях криза. Наг-
рубих един дребен началник и той ми заяви, че докато той е на
този пост, аз филм няма да видя. Така и стана.
− Какво му казахте?
− Че е зарзаватчия и не е за тая работа. Второто ми ражда-
не в киното беше във филма „Свобода или смърт“. Тогава режисьо-
рът Никола Корабов ме срещна и ми вика: „Пускай си брада, ще учас-
тваш във филма.“ По време на снимките се роди и второто ми
дете − дъщеря ми.
Много неща ми се случваха заради моята уста. От телевизи-
ята ме махнаха за шест месеца, добре, че дойде Леда Милева, та да се
появя пак на екрана. Наказаха ме заради едно шоу на Хачо Бояджиев,
което той постави за първи май. Водих го на живо и всичко се преда-
ваше директно. Трябваше публиката и оркестърът на Вили Казасян
да играят мач. Почнах аз: „Драги зрители, предаването тръгва с фут-
болен мач. Вие, публиката в залата, ще бъдете ЦСКА, а оркестърът −
Левски.“ В този момент залата гръмна, направо щеше да се срути.
Аз трябваше да изляза от положението и измислих следното: „При-
ятели, защо сте против ЦСКА? Какво е ЦСКА − това е българската
армия. А какво е българската армия − това е българският народ. А
какво е българският народ − Левски!“ След тези мои думи залата се
сцепи. След това я ремонтираха. Почнаха поздравления, но Генща-
бът на армията се събра като пред война. Телефонираха на директо-
ра на телевизията и веднага ме извикаха. Хачо пушеше нервно, а на
мен ми заявиха, че съм направил грешка и няма да участвам шест
месеца в телевизията. Спаси ме Леда Милева, която се беше върнала
от Америка и там гледала мюзикъла „Човек от Ламанча“. Поиска да
го направим и в телевизията, а аз да играя Дон Кихот.
− С тази ваша уста какво си позволявахте да кажете във
„Всяка неделя“?
− Ревнувах Кеворк, че той можеше дипломатично да каже
много неща. Аз съм малко по-груб и по-директен. Едва при послед-
ното ми участие гледах да съм по-толерантен. И даже, като ме
попитаха: Страхувате ли се от някой отгоре, и мислеха, че ще ка-
жа правителството или нещо подобно, аз отговорих: „Страхувам
се от дядо Боже.“
− Кои събеседници няма да забравите никога?
− Правят ми впечатление тези, които са по-брутални ка-
то Радой, Димовски, Доньо Донев. Интересни са ми големите лич-
ности. Те със своето присъствие носят атмосфера, която респек-
тира. Искрено и честно изказват мнението си, а не го въртят по
килифарски.
− Носили ли сте някога талисман за кадем?
− Да, в колата си нося едни мъниста, а в портфейла имам
парче змийска кожа. Парата, която ми се падна на Нова година, съ-
що е в мен. Не съм много суеверен, но падне ли ми текстът на роля-
та на земята, сядам върху него, макар и да е кално. Това е закон.
Научил съм го от Кисимов и Карамитев. Правиш го, за да не ти
избяга ролята.
− Ако днес сте събеседник по желание, какво бихте написали
в споменика на „Всяка неделя“?
− Винаги съм казвал, че моето кредо е − Не унивай! Не уни-
вай, български народе! След всяка буря слънце грее.
