English
Deutsch
Русский



















     КОНСТАНТИН КОЦЕВ:
     
ПРЕД НЕГО МОГА ДА КАЖА ВСИЧКО

     − Г-н Коцев, броили ли сте колко пъти сте участвали във
„Всяка неделя“?
     − Не съм, но са доста. Даже има и такъв случай, когато
влязох импровизирано в студиото. Поводът беше 40 дни от раз-
дялата с Парцалев. На панихидата присъствахме майка му, Сто-
янка Мутафова и аз. Стана ми страшно мъчно. Взех едно цве-
тенце, почуках в студиото и помолих Кеворк да кажа няколко
думи. И той ме пусна. Такова доверие си имахме. Кеворк за мен е
най-големият. Не го казвам, за да му правя вятър. Той е най-голе-
мият журналист художник. Кара човека, с когото разговаря, сам
да рисува собствения си портрет. Така Кеворк натрупа огром-
на галерия. Умението и талантът му беше да предизвиква, да
задава такива въпроси, че човек, колкото и да се е нагласил да
изглежда красив, добър, приличен, всезнаещ, енциклопедист, по-
лека-лека разкрива това, което притежава.
     − Вас с какво ви предизвика Кеворк?
     − Не си спомням, но той намира за всеки такива въпроси,
че човек да разкрие своята душевност и богатство. Аз винаги
съм му казвал: „Не обичам предварителни въпроси. Колкото имам
в главата − толкова. Ако ми зададеш някакъв въпрос и не мога да
отговоря, ще кажа: не знам − и в това няма нищо лошо.“ Той
така прави, че освобождава хората от напрежение.
     − Когато почукахте на вратата, за да говорите за Пар-
цалев, какво казахте?
     − Този човек, който радваше цяла България, аз го обичах.
Казах му: „Ти, Паце, представляваш цяла България, а мустаците
са ти Стара планина.“ Той имаше една огромна усмивка. И досе-
га няма български артист, който да събере цял стадион хора.
     − Истината, която Кеворкян измъкна от вас?
     − Аз винаги говоря истината. Старая се де, да бъда иск-
рен. Не може някой, който претендира да е човек на изкуство-
то, да се затлачи в политически игри. Той е над тези неща.
     − Много актьори припечелваха пари от своята полити-
зация.
     − Ама, разбира се. Много станаха и народни, и заслужили, и
не знам си какво. Това беше най-лошото нещо, не само за артис-
тите, а и за управляващите. Това беше страшно. Създадоха ед-
на неприязън между хората. Ние сме достатъчно суетни, за да
се посолим с Димитровска награда, заслужил артист, народен
артист, герой на социалистическия труд, а най-светият медал
„Кирил и Методий“ у нас се смяташе за едно нищо.
     − Сега някои съжаляват, че са им отнели званията?
     − Спортистите най-много.
     − А, и от актьорите има.
     − Е, за какво са им. Ние нито сме военни, нито сме в църк-
вата. Не е нужно. Всеки най-добре свети със собственото си
име и няма нужда от допълнителни лампички. Ето Апостол Ка-
рамитев! Хората му казваха Апостол, а близките − Чочо. По-
хубаво от това няма.
     − „Всяка неделя“ беше ли някакъв отдушник за вас?
     − Разбира се. Беше не толкова отдушник, колкото едно
приятно освобождение на човек от постулатите.
     − Имахте ли притеснения от Кеворкян? Доста актьори
са се притеснявали от него?
     − Притесняват се хората, които нещо крият или пък ис-
кат да кажат това, дето са си го намислили вкъщи, и после се
чудят какво беше казал Чехов или някой друг. Това е ужас! То е
като зъбобол. Една мисъл, която непременно искаш да споделиш,
е като да те боли зъб. Цялото ти тяло и мисъл са към този зъб.
При Кеворк винаги се получаваше добър, приятен разго-
вор. Той никога не поставяше човек в неудобно положение.
     − Какво ставаше след участието ви във „Всяка неделя“?
     − След последния път, когато участвах, преди две години,
получих писмо от момче, което работи в Париж. То ми беше на-
писало, че не намира думи за откровеността и обикновеността
на разговора. А това не беше разговор като за пред камера, а меж-
ду двама души. Даже един актьор ми вика: „Как така свободно
говориш?“, а аз просто слушах Кеворк какви въпроси ми задава.
     − Какво е за вас „Всяка неделя“?
     − Едно откровение, дори с тези малки случки, които раз-
казваме в рубриката „Една история на...“. Аз не съм монологи-
чен и малко трудно ми се удават тези неща. Обичам да ме пре-
дизвикват. Може би това е навикът от театъра. Диалогът ми
е по-приятен, отколкото монологът.
     − Програмата успя ли да промени нещо във вас? Може би
ви направи още по-популярен?
     − Така е. Кеворк умее да го прави това нещо. Нормално е да
издига едни хора, а към други − по-интересни, да остава безраз-
личен. Помня, че когато преди години попитаха Боян Радев как-
во иска, той отговори, че желае да стане най-големият шампи-
он. Всички го хвалиха, и това е хубаво. Но ако един артист приз-
нае, че желае да стане най-добрият в света, ще кажат: „Гледай
го какви глупости говори сега.“
     В тези трудни времена Кеворкян подаде ръка на много хо-
ра. Чрез това радио „Сигнал плюс“ съумя да даде радост и на те-
зи, които изпълняват такива скучни професии като шофьори,
ватмани. Чрез народната песен тези хора намират кураж в себе
си. Аз чета там пословици и поговорки и те се радват. Срещат
ме циганите и ми викат: „Бате Коце, по-добре на клонче, от-
колкото в кафезче“, така се казва предаването ми. Нито един
българин обаче не ми е казал такова нещо.
     − Надявам се, не ви притеснява това?
     − Притеснява ме, че българинът може би иска „по-добре в
кафезче“.
     − Вие сте участвали и няколко пъти в телевизионното
бинго. Хазартен тип ли сте?
     − Не, не играя. Купувам си билети на шега. Не разчитам на
късмет, а и не го търся. Моят късмет е в ръцете ми. Аз смятам,
че актьорите не бива да чакат помощи. На сцената трябва да
играят само талантливите, а тези, които са сгрешили своя път,
да не чакат социални помощи. Едно време даже се майтапехме:
„То, момиченцето, хубаво, нека стане артистка, другото − е,
не е красиво − да отиде в науката.“
     − Много актьори казват, че онова време е било по-добро,
отколкото сегашното.
     − В средното аритметично е така. Но те не разбират ли,
че сега става невероятна социална ферментация. Много стари
неща ще се изгубят и много нови неща ще се появят. Защо не се
оплакват младите, талантливи актьори? Ето Народният те-
атър сега се отвори за нови хора и става интересно. Аз играя
там, приятно ми е. А тези, които са свикнали да ходят на по-
чивни станции, на ядене, пиене, за това ли съжаляват? За конц-
лагера на Черноморието? Вечер се пие до скъсване гроздова ра-
кия, жените правят салата и перат гащите на децата си. Значи
те са били конюнктурни артисти. Те как си представят тая
работа − като шведска маса? Ядене, пиене и разврат!
     − Казват, че „Всяка неделя“ е предаване легенда.
     − Така е, разбира се, от което следва, че Кево е легендарен.
Той е това, което за мен е Методи Андонов в театъра. Не сме
били с Методи в една компания, не сме сядали на маса, но най-
близкият ми човек в театъра беше той. Така е и с Кеворк − всич-
ко мога да кажа пред него. Даже му разказах случка и намерих ду-
ми да не го засрамя. Говорих как на 27 години станах близък с ед-
но момиче. Срещнахме се, ходихме цял ден, отидохме на спирка-
та да я изпратя, а тя ме хвана за ръка и в един храст изгоряха
нашите души. След това тя си тръгна, а аз изведнъж усетих, че
не съм сам. С мене беше и едно лайно. Просто докато сме били в
храста, аз съм седнал на едно лайно. Ето как дори и най-цинич-
ните неща човек може да ги предаде така, че да направи приказ-
ка и картинка, а не акт.
     − Това беше една история на Константин Коцев, така ли?
     − Да, имам и други. Един път ме среща човек на улицата и
ми казва: „О, другарю Вачков, помните ли − бяхме с баща ви в
болница заедно?“, други пък ми викат „Коста Цонев“, а най-го-
лемият смях беше в Созопол, когато някой извика: „Вижте, Сто-
янка Мутафова!“
     Има такива неща в живота. Ето сега, момчето ми го наг-
радиха от Съюза на преводачите за най-добър преводач от анг-
лийски. Той преведе Труман Капоти, един труден автор. Викам
му: „Ма ти нямаш обуща, с какво ще се явиш?“ Та сега чакам ед-
ни пари, за да му купя обуща. Така върви животът. Не можеш да
сложиш най-хубавите еспадрили и с тях да тръгнеш.
     − Вашите първи обувки баща ви ли ги купи?
     − Моите първи обувки ми ги дадоха. Останаха от брат
ми, Бог да го прости. След войната ги правеха от автомобилни
гуми. И понеже конците бяха слаби, като се връщах от академи-
ята, почвах да ги шия.
     А първите ми по-хубави обувки са от времето, когато сни-
махме филма „На малкия остров“. Даде ми ги Донко Райков, един
от най-легендарните баскетболисти. Аз тогава играех в ЦСКА.
Среден играч бях. Той ми ги подари. Беше ходил с националния
отбор в Чехия и ми ги донесе от там.
     − Помните ли какво сте написали като събеседник по же-
лание в споменика на „Всяка неделя“?
     − „Да бъдем внимателни, нежни един към друг и сигурно
ще бъдем по-радостни.“
     − И сте нарисували едно човече. Защо?
     − Сигурно за да бъдем по-весели. Веселостта е хубаво не-
що. Тя прави хората еднакви, а тъгата ги прави различни.
     − Сега какво бихте написали?
     − Само една дума − обич. Човек, когато обича, прощава.
Когато обича, е вежлив и внимателен. Без да иска, усеща присъс-
твието на хората − може да помогне и да му помогнат. Човек,
когато обича, е готов на всичко.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.