English
Deutsch
Русский













     ИВАН СТОЯНОВИЧ:
     ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ЦАРЕ
     СА МИНАЛИ ПРЕЗ ДОМА МИ

     − Г-н Стоянович, броили ли сте колко пъти сте събеседвали с
Кеворкян?
     − Не мога да си спомня точно, но това беше главно в края на 70-
те и 80-те години. Аз много съм работил за телевизията. Писал съм
сценарии, правил съм и предавания, но „Всяка неделя“ е моята най-тяс-
на и сърдечна връзка. С Кеворк се работеше приятно и интересно. Той
е строг, но има чувство за хумор и създаваше атмосфера по време на
разговора.
     − И вие не сте му отстъпвали по остроумност.
     − Той сигурно затова се е спрял на човек като мен. Аз съм извес-
тен с черния си хумор. Говорих наскоро с моя добър приятел Констан-
тин Коцев-Пацо. Той първо заместваше на сцената Асен Миланов, ко-
гато се разболя тежко. Сега, като умря Георги Георгиев-Гец, замести и
него. Казах му, че е време и на него да му намерим заместник, защото
утре ще вземе да стане нещо и ще е хубаво да има кой да играе на него-
вото място.
     Ще ви призная, че преди да почнат разговорите ни с Кеворк в
студиото, много често се смеехме. Казвахме си по някой виц. Помня,
че той даже веднъж ме накара да оценя с едно изречение сериал на Не-
делчо Чернев, който беше доста скучен, ама правен по Богомил Рай-
нов. Казах тогава войнишката приказка: „Службата е тежка, но зато-
ва пък продължителна.“ Той не се сдържа и се разсмя. Като свърши пре-
даването, ми каза: „Сега Богомил Райнов ще ни такова таковата.“ Но
Кеворк умееше да се оправя с властта и нищо лошо не се случи.
     − Кеворкян притеснявал ли ви е?
     − Винаги, но това притеснение възбужда събеседник като мен, а
не го потиска. Кеворк не търпи сиви отговори. Трябва да си готов да
му отговориш достойно. Той е хитър, знае къде да удари и как да зада-
де въпроса. Не всеки издържа, след като впие черните си очи в „жерт-
вата си“. При него човек можеше да използва езоповия език, с подтекс-
тове, с намеци. Във „Всяка неделя“ по този начин казвахме истината.
     − В програмата се казваха много верни неща за онова време.
     − Да, но не можехме да удряме „врага“ в лицето, защото щяхме
да си счупим ръката, след което ставаме негодни. Освен това много
хора ни намразваха и доста си патихме. Аз не се сърдя за това, тъй
като ако един критик няма врагове, значи е лош и банален творец.
     − Кой ви се е сърдил?
     − Моят приятел Радой Ралин няколко години не ми говореше,
защото отрекох филм на Анри Кулев, на който той беше редактор.
     − С какво от казаното във „Всяка неделя“ се гордеете днес?
     − Аз не съм горделив човек, за да преценявам сега с какво мога да
се гордея. „Всяка неделя“ беше най-интересното предаване, което хо-
рата следяха и чакаха. В него нямаше кинокритик, който да се впусне
в една подмазваческа и недостойна роля. Имаше обаче такива, които
гледаха да замажат нещата. Аз не се стеснявах да правя отрицателни
критики. Не бях обичан от властта.
     − Това сигурно идва от семейното ви положение.
     − Да, догмите на социалистическия реализъм царуваха. Класово-
партийният подход ръководеше цялата ни култура и целия ни жи-
вот. А моят дядо Иван Стоянович е бил дясна ръка на Захарий Стоя-
нов по време на Съединението. Служил е при Батенберг, след това 28
години при Фердинанд. Бил е съветник и на Борис lll. Така че през дома
ни са минали всички български царе − Фердинанд, Борис и Симеон. Мо-
ят дядо няма грапавини по кожата си.
     − Кой беше най-големият ви враг?
     − Това са хора, които и днес не са се отказали да правят изкуст-
во. Всеки, срещу когото кажеш нещо лошо, автоматически ти става
враг. Онази система не допускаше номенклатурата да бъде критику-
вана. Аз обаче си го позволявах, защото Кеворк ми даваше трибуна.
Във „Всяка неделя“ ние, кинокритиците, се обединявахме. Например
всички бяхме наясно, че филмът „Една жена на 33“ не представлява
нищо особено, но трябваше да го защитим, защото той удряше но-
менклатурата.
     − Как се справяхте с цензурата?
     − Аз постъпих на работа по време на най-голямата цензура −
през 50-те години. Тогава Кинематографията се командваше от Стра-
шимир Рашев. Той беше широко скроен човек, но го изритаха с поста-
новление на ЦК от 1958 година. За това постановление главна заслуга
има и председателят на Съюза на филмовите дейци Мако Даковски.
Тогава закъса филмът „На малкия остров“ на Рангел Вълчанов и Валери
Петров. Също и филмът на Бинка Желязкова и Христо Ганев „Парти-
зани“. Спряха го и на едно събрание казаха, че в джобовете на Колката,
това е партизанското име на сценариста Христо Ганев, дрънкали аме-
рикански долари. Тогава започна мрачната периодика в киното. Ние,
кинокритиците, правехме всичко възможно да защитаваме тези фил-
ми, макар да ни наказваха и уволняваха.
     − Съжалявали ли сте някога за ваша критика? Лъгали ли сте за
някой филм?
     − Всички сме правили компромиси. Аз съм писал за филми, които
не са ми харесвали, но трябваше да вървя по слаломната система, за да
не обидя авторите. Единствената хладна статия за филма за Тодор
Живков „Те надделяха“ съм я написал аз. Когато пък защитавахме „На
малкия остров“, ни обвиниха в упадъчен филантропизъм. Друг филм
на Рангел Вълчанов и Валери Петров беше награден в Америка за ужас
на Политбюро. Защитихме и него, след което ни обвиниха в абстрак-
тен хуманизъм. Ние заслужено хвалихме и филми на хора, близки до
Политбюро. Такъв е случаят с Въло Радев, който направи много серио-
зни неща. Той беше пръв приятел с Венелин Коцев, тогавашния баш
тартор на киното в България.
     − Ако днес трябва да обобщите какво е за вас „Всяка неделя“,
какво ще кажете?
     − За мен лично това е едно откровение.
     − Кеворк ми каза, че всеки път на 40-ата секунда от началото
на интервюто с него сте започвали да се потите. Издайте защо е
ставало така?
     − Не всеки има неговата психофизика. Мен пък ме дразнеше, че
той никога не се поти и стоеше като истукан, като изсечен от восък
насреща ми. Това е психическата страна на въпроса. Физическата е, че
аз никога не съм обичал да бъда скроен в костюми, вратовръзки и папи-
йонки. Винаги съм се потял, когато срещу мен пече прожекторът и ме
прави на сюнгер. И още нещо ще кажа, аз съм човек на спорта − плувец,
скиор, бил съм бегач на 400 метра, докато негова милост, като го гле-
дам, абсолютно не е бил на „ти“ със спорта.
     − Е, върнахте си го на Кеворкян. Ако днес сте събеседник по же-
лание, какво ще оставите от вас в споменика на „Всяка неделя“?
     − Бих се радвал да остана почтен. Едно време исках да се занима-
вам с музика, но завърших Юридическия факултет. Не ме приеха оба-
че за адвокат и отидох в Кинематографията като журналист. Имам
издадени двадесетина книги, пиеси, много есета и над 1200 критики. С
цялата греховност, която носим, успях в тия години да бъда почтен.
Бих искал това да остане като символ и когато един ден умра, а това
ще стане най-рано след 20−30 години, да кажат: „Той беше свестен
човек.“
 
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.