English
Deutsch
Русский



















     ИВАН СЛАВОВ:
     ЖИВОТЪТ Е ПРЕДПРИЯТИЕ,
     КОЕТО НЕ СИ СТРУВА РАЗНОСКИТЕ

     − Проф. Славов, колко пъти сте участвали във „Всяка
неделя“?
     − Помня участието си в рубриката „Един въпрос − два
отговора“, съвместно с проф. Еринин − специалист по мета-
лургия. Не можеше да се получи необходимият синхрон между
двама души с диаметрално различни професии и склонности,
но все пак ефектът бе голям. Професорът минаваше за еретик
и изказа някои рисковани мнения, които после му създадоха до-
пълнителни главоболия.
     − За какво говорихте с Кеворкян в студиото?
     − Разговорът ни бе свързан с културата, с работата ми
в университета и отношението към колегите. Споменах с рес-
пект заслугите на проф. Исак Паси като ръководител на ка-
тедрата по логика, етика и естетика, което така силно впе-
чатли нашата общественост, свикнала на резервирани или не-
добронамерени отношения между научните работници, та с
дни и седмици се коментираха моите думи. Съпругата на проф.
Паси разказваше, че в понеделника след нашето представяне с
проф. Еринин целият екип от нейни колеги лекари тържест-
вено се е изредил да я поздрави, сякаш е станало планетарно
събитие.
     Между другото, споменах пред Кеворкян, че рядко ме до-
пускат в чужбина, тъй като негласно сме разделени на „рабо-
тяги“ и „странстващи“ преподаватели. Този израз също се ко-
ментираше дълго и дори няколко години по-късно, влизайки в
сградата на Радио София, милиционерът ми го припомни одоб-
рително.
     − Това ваше участие донесе ли ви главоболия?
     − Научих, че отзвукът в ЦК на БКП е бил отрицателен.
Един апаратчик е казал за мен: „Друг път такива като него да
не се допускат до телевизията!“ Но някакви обяснения или сан-
кции не са ми искани или налагани.
     − Сигурно много хора са ви поздравявали?
     − Повечето мои участия в телевизионните предавания
срещаха одобрение, естествено, от съмишленици, мои студен-
ти, въобще от хората с демократично-хуманистична нагласа
и ориентация. Имал съм и трогателни случаи на признател-
ност, както и на критика, но тъкмо тези различни отзиви
легнаха в основата на моето есе „Лауреат на обществено мне-
ние“. В него личността на общественика демократ бе подло-
жена на двойствен разрез, позитивен и ироничен.
     − Какво е за вас „Всяка неделя“?
     − Програмата бе предвестник на дългоочакваната про-
мяна в условията на изключителна подозрителност и мнител-
ност от страна на управляващите. Кеворк Кеворкян прите-
жава освен всичко друго и нещо типично от арменската гъв-
кавост, източна проницателност и умение да хитрува. Това
му позволяваше да поднася текстове и размисли, които еднов-
ременно успокояваха господарите на положението, че може да
се изказват и нестандартни неща, но по приемлив начин, а от
друга страна − поддържаше надеждата у инакомислещите, че
времето на догматизма и диктатурата изтича безвъзврат-
но. Кеворк е великолепен полемист, който не само с въпроси,
но с усмивка и израз на очите допълва иносказанието, намека,
многозначителността на думите. Трудно устояваха на него-
вите въпроси закоравели догматици, политикани и хитрова-
ти псевдодемократи. Чрез него иронията показваше неудър-
жимата си сократовска стихия.
     − Как реагирахте, когато спряха „Всяка неделя“?
     − Като на поредната проява на диктатурата над духа и
свободомислието. Лично аз се опитах в печата да защитя пра-
вото на съществуване на „Всяка неделя“. Подкрепиха ме видни
наши писатели, художници и общественици, но всичко бе об-
речено. Нервите на управляващите не издържаха на своеобраз-
ната „идеологическа диверсия“ на Кеворк Кеворкян и неговата
програма. Предложеният по-късно неин ерзац-вариант бе жал-
ка пародия, тъй като без Кеворкян „Всяка неделя“ не можеше
да съществува.
     − На кого пречеше Кеворкян?
     − Срещу него се опълчиха преди всичко „бетонните гла-
ви“, професионалните завистници и въобще хората, спекули-
ращи с т.нар. заплаха от Запад. „Всяка неделя“ дразнеше със своя
динамизъм, разнообразие и нестандартност.
     − Приемахте ли „Всяка неделя“, когато тя се политизи-
ра?
     − Когато се политизира, тя ме отврати и повече не съм
я гледал.
     − Кои събеседници няма да забравите никога?
     − Трудно е да изброя имената на всички, оставили неза-
личими следи в моите спомени. Но ще спомена все пак разтър-
сващите отговори на акад. Амосов, дръзкото интервю с Ван-
че Михайлов и съвсем рискованото с цар Симеон Втори, кой-
то се появи за пръв път пред българския народ тъкмо чрез „Вся-
ка неделя“.
     − Като специалист по кича, не мога да не ви попитам −
имаше ли кич във „Всяка неделя“?
     − Прояви на кич вероятно е имало, както почти във вся-
ка човешка проява, но не е бил натрапчив или доминиращ, щом
не съм го забелязал.
     − Някои наричат „Всяка неделя“ телевизионно явление.
Според вас така ли е?
     − Безспорно, „Всяка неделя“ бе повече от обикновено яв-
ление. Тя беше симптоматично събитие, подхождащо и в зна-
чителна степен съдействащо за ерозирането на тоталита-
ризма, формирането на друг, демократичен слой на култура-
та и мисленето.
     − Отминало ли е времето на „Всяка неделя“?
     − В определен смисъл времето на „Всяка неделя“ е отми-
нало, както на еретично мислещите и политическите вицове.
Сега хората разполагат с невероятно разнообразна информа-
ция от различни източници, пътуват непрекъснато, имат
преки впечатления и преживявания в другия свят и трудно
могат да бъдат изненадани и държани в напрежение. Рязко се
промени и политическата ситуация: докато преди всеки на-
мек срещу диктатурата печелеше точки, сега може да се кри-
тикува поголовно всичко, а смелостта не се котира по стари-
те критерии. Дори имиджът на така наречените дисиденти
вече позавехна и едва ли ще се възроди. Фактът, че даже Сол-
женицин не успя да се наложи като медиум в руската телеви-
зия, тъй като все пак е „човек от миналото“, представляващ
вариант на страдалческата литература от достоевски тип,
е показателен. Тук ще припомня мисълта на Хераклит, че два
пъти в една и съща река не може да се влезе.
     − Кой е най-тежкият период в живота на Иван Славов?
     − Въпреки привидните ми успехи в едно или друго отно-
шение, които биха удовлетворили повечето хора, аз съм неиз-
лечим скептик, обречен на самоирония и самонедоволство. Мал-
ко са истински веселите, красиви и незабравими мигове от жи-
вота ми, които да оправдаят самото му съществуване. Чес-
то си спомням мисълта на Шопенхауер, че „животът е предп-
риятие, което не си струва разноските“. От друга страна,
оставам верен на девиза си от младини: „Песимист по разум,
оптимист по воля.“ Все още не се предавам и искам да вярвам,
че най-после, след повече от 13 века българският народ ще до-
каже правото си на съществуване и дори на щастие!
     − След като станахте посланик в Словакия, не убихте
ли твореца у вас?
     − Първо, работата на посланика далеч не е само чинов-
ническа, така че дава възможност човек да се прояви и да се
провери в най-деликатни ситуации, каквито научната дей-
ност не познава. Второ, без кокетиране и превзетост − кълна
ви се, че никога не съм се чувствал творец или научен работ-
ник в точния смисъл на думата, а повече публицист и журна-
лист. Прав бе един професор, който ме определи като „марги-
нален автор“. В много отношения аз съм дилетант, което осъз-
нах, пишейки монографията си „Дилетантизмът“.
     От друга страна, съжалявам, че рязко спадна и без това
не особено високият престиж на така наречените творци, съ-
дейки не само по мизерните им хонорари, но и по слабия инте-
рес към тяхното „производство“. Лично аз съм разочарован
от невъзможността да публикувам мои готови книги поради
липса на спонсор, макар че никога не съм придавал особено зна-
чение на моето „творчество“, за да се опасявам, че ако млъкна
въобще, това ще се отрази видимо върху облика на нашата кул-
тура.
     − Ако днес сте събеседник по желание, какво ще напише-
те в споменика на „Всяка неделя“?
     − „С благодарност и уважение за приноса в разкрепостя-
ването на българина от тоталитарното иго.“
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.