Иван Славов

КЕВОРК ВЪВ ФЕЙСБУК НОВО!

Начало » Всяка неделя » 77 свидетелства » Иван Славов

ИВАН СЛАВОВ:
ЖИВОТЪТ Е ПРЕДПРИЯТИЕ,
КОЕТО НЕ СИ СТРУВА РАЗНОСКИТЕ

− Проф. Славов, колко пъти сте участвали във „Всяка

неделя“?

− Помня участието си в рубриката „Един въпрос − два

отговора“, съвместно с проф. Еринин − специалист по мета-

лургия. Не можеше да се получи необходимият синхрон между

двама души с диаметрално различни професии и склонности,

но все пак ефектът бе голям. Професорът минаваше за еретик

и изказа някои рисковани мнения, които после му създадоха до-

пълнителни главоболия.

− За какво говорихте с Кеворкян в студиото?

− Разговорът ни бе свързан с културата, с работата ми

в университета и отношението към колегите. Споменах с рес-

пект заслугите на проф. Исак Паси като ръководител на ка-

тедрата по логика, етика и естетика, което така силно впе-

чатли нашата общественост, свикнала на резервирани или не-

добронамерени отношения между научните работници, та с

дни и седмици се коментираха моите думи. Съпругата на проф.

Паси разказваше, че в понеделника след нашето представяне с

проф. Еринин целият екип от нейни колеги лекари тържест-

вено се е изредил да я поздрави, сякаш е станало планетарно

събитие.

Между другото, споменах пред Кеворкян, че рядко ме до-

пускат в чужбина, тъй като негласно сме разделени на „рабо-

тяги“ и „странстващи“ преподаватели. Този израз също се ко-

ментираше дълго и дори няколко години по-късно, влизайки в

сградата на Радио София, милиционерът ми го припомни одоб-

рително.

− Това ваше участие донесе ли ви главоболия?

− Научих, че отзвукът в ЦК на БКП е бил отрицателен.

Един апаратчик е казал за мен: „Друг път такива като него да

не се допускат до телевизията!“ Но някакви обяснения или сан-

кции не са ми искани или налагани.

− Сигурно много хора са ви поздравявали?

− Повечето мои участия в телевизионните предавания

срещаха одобрение, естествено, от съмишленици, мои студен-

ти, въобще от хората с демократично-хуманистична нагласа

и ориентация. Имал съм и трогателни случаи на признател-

ност, както и на критика, но тъкмо тези различни отзиви

легнаха в основата на моето есе „Лауреат на обществено мне-

ние“. В него личността на общественика демократ бе подло-

жена на двойствен разрез, позитивен и ироничен.

− Какво е за вас „Всяка неделя“?

− Програмата бе предвестник на дългоочакваната про-

мяна в условията на изключителна подозрителност и мнител-

ност от страна на управляващите. Кеворк Кеворкян прите-

жава освен всичко друго и нещо типично от арменската гъв-

кавост, източна проницателност и умение да хитрува. Това

му позволяваше да поднася текстове и размисли, които еднов-

ременно успокояваха господарите на положението, че може да

се изказват и нестандартни неща, но по приемлив начин, а от

друга страна − поддържаше надеждата у инакомислещите, че

времето на догматизма и диктатурата изтича безвъзврат-

но. Кеворк е великолепен полемист, който не само с въпроси,

но с усмивка и израз на очите допълва иносказанието, намека,

многозначителността на думите. Трудно устояваха на него-

вите въпроси закоравели догматици, политикани и хитрова-

ти псевдодемократи. Чрез него иронията показваше неудър-

жимата си сократовска стихия.

− Как реагирахте, когато спряха „Всяка неделя“?

− Като на поредната проява на диктатурата над духа и

свободомислието. Лично аз се опитах в печата да защитя пра-

вото на съществуване на „Всяка неделя“. Подкрепиха ме видни

наши писатели, художници и общественици, но всичко бе об-

речено. Нервите на управляващите не издържаха на своеобраз-

ната „идеологическа диверсия“ на Кеворк Кеворкян и неговата

програма. Предложеният по-късно неин ерзац-вариант бе жал-

ка пародия, тъй като без Кеворкян „Всяка неделя“ не можеше

да съществува.

− На кого пречеше Кеворкян?

− Срещу него се опълчиха преди всичко „бетонните гла-

ви“, професионалните завистници и въобще хората, спекули-

ращи с т.нар. заплаха от Запад. „Всяка неделя“ дразнеше със своя

динамизъм, разнообразие и нестандартност.

− Приемахте ли „Всяка неделя“, когато тя се политизи-

ра?

− Когато се политизира, тя ме отврати и повече не съм

я гледал.

− Кои събеседници няма да забравите никога?

− Трудно е да изброя имената на всички, оставили неза-

личими следи в моите спомени. Но ще спомена все пак разтър-

сващите отговори на акад. Амосов, дръзкото интервю с Ван-

че Михайлов и съвсем рискованото с цар Симеон Втори, кой-

то се появи за пръв път пред българския народ тъкмо чрез „Вся-

ка неделя“.

− Като специалист по кича, не мога да не ви попитам −

имаше ли кич във „Всяка неделя“?

− Прояви на кич вероятно е имало, както почти във вся-

ка човешка проява, но не е бил натрапчив или доминиращ, щом

не съм го забелязал.

− Някои наричат „Всяка неделя“ телевизионно явление.

Според вас така ли е?

− Безспорно, „Всяка неделя“ бе повече от обикновено яв-

ление. Тя беше симптоматично събитие, подхождащо и в зна-

чителна степен съдействащо за ерозирането на тоталита-

ризма, формирането на друг, демократичен слой на култура-

та и мисленето.

− Отминало ли е времето на „Всяка неделя“?

− В определен смисъл времето на „Всяка неделя“ е отми-

нало, както на еретично мислещите и политическите вицове.

Сега хората разполагат с невероятно разнообразна информа-

ция от различни източници, пътуват непрекъснато, имат

преки впечатления и преживявания в другия свят и трудно

могат да бъдат изненадани и държани в напрежение. Рязко се

промени и политическата ситуация: докато преди всеки на-

мек срещу диктатурата печелеше точки, сега може да се кри-

тикува поголовно всичко, а смелостта не се котира по стари-

те критерии. Дори имиджът на така наречените дисиденти

вече позавехна и едва ли ще се възроди. Фактът, че даже Сол-

женицин не успя да се наложи като медиум в руската телеви-

зия, тъй като все пак е „човек от миналото“, представляващ

вариант на страдалческата литература от достоевски тип,

е показателен. Тук ще припомня мисълта на Хераклит, че два

пъти в една и съща река не може да се влезе.

− Кой е най-тежкият период в живота на Иван Славов?

− Въпреки привидните ми успехи в едно или друго отно-

шение, които биха удовлетворили повечето хора, аз съм неиз-

лечим скептик, обречен на самоирония и самонедоволство. Мал-

ко са истински веселите, красиви и незабравими мигове от жи-

вота ми, които да оправдаят самото му съществуване. Чес-

то си спомням мисълта на Шопенхауер, че „животът е предп-

риятие, което не си струва разноските“. От друга страна,

оставам верен на девиза си от младини: „Песимист по разум,

оптимист по воля.“ Все още не се предавам и искам да вярвам,

че най-после, след повече от 13 века българският народ ще до-

каже правото си на съществуване и дори на щастие!

− След като станахте посланик в Словакия, не убихте

ли твореца у вас?

− Първо, работата на посланика далеч не е само чинов-

ническа, така че дава възможност човек да се прояви и да се

провери в най-деликатни ситуации, каквито научната дей-

ност не познава. Второ, без кокетиране и превзетост − кълна

ви се, че никога не съм се чувствал творец или научен работ-

ник в точния смисъл на думата, а повече публицист и журна-

лист. Прав бе един професор, който ме определи като „марги-

нален автор“. В много отношения аз съм дилетант, което осъз-

нах, пишейки монографията си „Дилетантизмът“.

От друга страна, съжалявам, че рязко спадна и без това

не особено високият престиж на така наречените творци, съ-

дейки не само по мизерните им хонорари, но и по слабия инте-

рес към тяхното „производство“. Лично аз съм разочарован

от невъзможността да публикувам мои готови книги поради

липса на спонсор, макар че никога не съм придавал особено зна-

чение на моето „творчество“, за да се опасявам, че ако млъкна

въобще, това ще се отрази видимо върху облика на нашата кул-

тура.

− Ако днес сте събеседник по желание, какво ще напише-

те в споменика на „Всяка неделя“?

− „С благодарност и уважение за приноса в разкрепостя-

ването на българина от тоталитарното иго.“

ЛИЧНОСТИ

Събеседник по желание / Гореща линия

© 2006 - 2025 Всички права запазени.