Иван Славков

КЕВОРК ВЪВ ФЕЙСБУК НОВО!

Начало » Всяка неделя » 77 свидетелства » Иван Славков

ИВАН СЛАВКОВ:
ОБВИНИХА МЕ,
ЧЕ СЪМ ГИ ПОТОПИЛ В ЗЛАТО

− Г-н Славков, има много версии около създаването на „Вся-

ка неделя“. Кажете вие каква е истината?

− Тук точно върви тази пословица, че успехът има много

бащи, а неуспехът е сирак. Какво ли не съм чул за раждането на

„Всяка неделя“! Истината е, че умувахме да направим наше дай-

джест предаване. Тогава американците всеки ден излъчваха „Доб-

ро утро“ и ние искахме да създадем нещо подобно. Янчо Таков се

върна от една специализация в Америка, на която беше по покана

на ЮСИА. Тази фондация канеше журналисти от Източна Евро-

па, и аз съм бил. Той предложи да направим такова предаване. По

това време пък Кево водеше обедно предаване по половин час в

неделя. Разговаряше само с писатели, мисля. Помолих го да обеди-

ним неговия „Информационен дневник“ с „Всяка неделя“ и да ста-

не едно. Той отначало се дърпаше. След известен размисъл и коле-

бание все пак се съгласи. И всъщност така тръгна „Всяка неделя“.

− Вие дадохте благословията?

− Аз съм участвал в обсъждането, обмислянето, програ-

мирането. Това си беше чисто българско предаване. Тип дай-

джест. Там имаше спорт, политика, култура, детски предава-

ния, любопитни факти. Времето на излъчването му беше изб-

рано много сполучливо − неделя, когато семейството е вкъщи,

и за всеки имаше по нещо.

− Говори се, че е имало големи конфликти между Кевор-

кян и Янчо Таков?

− Конфликти имаше. И те бяха за това кой е звездата на

предаването. Главният редактор, или както го водят сега − про-

дуцент, беше Янчо. Кеворк обаче беше основният водещ и ако

се извадят сега процентите, ще се види, че 80 на сто от събе-

седниците са на Кеворк. Янчо също водеше, по-късно мисля, че и

Джимо се включи. Но така или иначе, лицето си беше Кеворк.

− Значи враждата им е била за това кой да надделее?

− Кой е звездата. Конфликтът се получи от това, че Ке-

во водеше котвата на предаването − „Събеседник по желание“.

Даже един ден двамата дойдоха при мен бесни. Не знам как точ-

но беше започнала разправията в редакцията. С доста тежки

думи те се разправяха пред мен в кабинета. Помолих секретар-

ката да намери едно шише уиски, оставих им го на масата и им

казах, че ще се върна след час. Ако не са се разбрали, първо ще ги

набия, защото тогава бях по-силен и от двамата, второ ще ги

изгоня и ще се възползвам от плодовете на предаването, което

са направили, като почна да си го водя аз. Когато се върнах, бяха

постигнали някакво съгласие, не съм ги разпитвал. Никога не съм

се опитвал да се бъркам в работата и това могат да го потвър-

дят всички.

− Защо се махна Янчо Таков?

− Той просто напусна телевизията. Като започнаха съ-

дебните разправии, се наложи да напусне. Ако не беше това де-

ло, което тръгна остро, нямаше да го уволнявам.

− За какво беше точно?

− Бяха хванати на границата трима души − той, още един

служител на телевизията и един доктор, на връщане от Тур-

ция. Пренасяли са 18 кожени палта. Такива, дето сега битпаза-

рът е пълен с тях. Но очевидно е имало и нещо по-тежко зад

това, защото, като разделиш 18 палта на трима души, се полу-

чава по шест палта на човек, което е абсолютно нищо. Скоро

след като Янчо напусна, и аз си тръгнах от телевизията. Мое-

то напускане беше свързано и с това, че бях, и все още съм, мно-

го близък с Янчо Таков.

− Вие от солидарност ли напуснахте?

− Не, изгониха ме. Доста нетрадиционно. Обикновено фор-

мулата тогава беше − „поради преминаване на друга работа“. А

при мен беше определено, че отивам в Олимпийския комитет,

но нямаше готовност за смяна на генералния директор. Затова

се наложи да работя още два месеца в телевизията. Тогава си

направих и две-три хубави шеги. Първата беше, че пратих Ва-

сил Цонев за кореспондент в Куба. Като го пращах, му казах:

„Василе, за едно те моля. Иди там и недей да работиш нищо

първата година.“ И аз сбърках само с три дни. Държаха го една

година и три дни и го изгониха. Той като работи, е скандалджия.

Втората ми шега беше, че назначих на работа в телевизията

като наблюдател, лека му пръст, Любен Попов. Той беше най-

популярният спортен радиокоментатор. Сценарист е на „Лю-

бимец 13“ и на радиопиеси. Изпратих го да коментира мача „Бъл-

гария − Австрия“. Третата ми шега е, че веднъж по специалния

телефон ми се обади един заместник-министър. Той се изнена-

да, че аз го вдигам този телефон, и даже ме попита − „Иване,

още ли си там?“ Казах му: „Тука съм. Нали говориха, че съм спал с

всички жени от телевизията, но при инвентаризацията се ока-

за, че са ми останали една телефонистка и дама от счетоводс-

твото. Затова ме и оставиха, за да си довърша работата и да

бъде сто процента.“

− Когато бяхте събеседник по желание, още през 1979 го-

дина, вие казахте, че съдбата на талантливите журналисти в

телевизията няма да е такава, каквато на вас ви се иска. Бихте

ли разтълкували тези думи сега?

− Разбира се. Аз не съм и предполагал, че ще минат години и

ще се стигне до този разгром в телевизията. За мен това е разг-

ром. Аз отидох в телевизията през 1970 година. Там постъпваха

на работа хора, изгонени от вестниците, като трета катего-

рия журналисти. Такова беше отношението към телевизията.

Считаха я за нещо треторазрядно. Хората бяха най-бедните от

гилдията на художественотворческата интелигенция. Ти не мо-

жеш да си представиш каква борба съм водил трудът на журна-

листите да се приравни с категорията на редакторите в кинох-

рониката, които правеха по един кинопреглед седмично. А тук

тия хора снимаха всяка вечер кинохроника. В телевизията се ра-

ботеше на страшна скорост, което е голямо износване, а запла-

щането беше никакво. Нямаше и признание. Минаваш, изплюват

те и след това си никой. Тогава се създаваше и професията на во-

дещия. В цял свят това са журналисти, добре осигурени. Няма да

забравя, веднъж като се връщах от чужбина и ме викат в сут-

ринта в отдела на ЦК. Не знаех за какво. Викаха цялото ръковод-

ство на телевизията. Отидохме и един от заместник-завежда-

щите прочете доклад за „Всяка неделя“. Нещо, което беше нап-

равено зад гърба ми, очевидно с помощта на предатели от теле-

визията. Като говоря за предатели, имам предвид, че не са дошли

да ми кажат, че се събират такива материали. А иначе няма ни-

какви тайни, всичко си стоеше по рафтовете − и сценариите, и

ведомостите. Сега даже като ме ровиха, тръгнаха по пет пушки

и проверяваха какво съм правил в телевизията. Цялата докумен-

тация, всичко си стои. Нищо не е пипнато. Но тогава заключе-

нието в доклада беше, че аз във връзка с приятелските ми отно-

шения с Янчо и Кево, който ми бил фаворит, съм позволил, едва

ли не, да плуват в злато. На единия бяха изчислили хонорари за

година, грубо казано, десет хиляди лева, а на другия − към осем.

Това било повече от една министерска заплата. За чест на този

дирекционен съвет, всички се опълчиха срещу доклада и предло-

женията за решения. Предлагаше се да се направи общо събрание

на телевизията и аз да си посипя главата с пепел, че съм позволил

подобно нещо. Трябваше да призная, че това било плод на моето

приятелство и роднинство с Янчо Таков. Първо, Петър Кожуха-

ров, чест му прави, каза: „Аз съм директор на „Информация“ и

Славков не ми е наредил за нито един хонорар, нито е подписвал

някаква ведомост. Всичко е обсъждано и решавано на наше си ни-

во.“ Второ, Николай Антонов, който беше директор на техни-

ката, набързо сметна колко се пести от това, че предаването

тече на живо, а не горят апаратни и монтажни. Аз бях огорчен,

че в отдела в ЦК така бакалски се подходи към „Всяка неделя“.

Казах, че хората, които работят в това предаване, нямат пауза.

Работеше се всяка неделя. А и да докараш в студиото министър,

Валери Петров или Богомил Райнов, да не изброявам имена, озна-

чаваше минимум два месеца ухажване. Обеди, кафета, колата нап-

ред-назад. Тогава нямаше фордове. Аз имах една западна кола от

УБО-то, а директорите се возеха по трима на една кола. Нямаше

лукс за работещите в телевизията. Личните разходи на тия хо-

ра бяха големи. Ние бяхме извоювали само на говорителите да се

шият от време на време облекла.

− Какво се целеше да се постигне с „Всяка неделя“?

− Липсваше такъв тип семейно предаване. Искахме да се

създаде приятно настроение за следващия ден. Вярвах, че ще има

успех, тъй като бях гледал много телевизия, а и се намериха хо-

рата. Имаше и други опити да се прави литературен и младеж-

ки дайджест, но нещата не се получаваха. Аз не казвам, че за „Вся-

ка неделя“ е имало сериозна, задълбочена научна работа преди

това. Не е имало такова нещо. Интуитивно се отиде към пре-

даването и за щастие тръгна.

− Какво не ви харесваше в програмата?

− Правел съм забележки, но не си спомням да е имало няка-

къв сблъсък.

− Приемахте ли „Всяка неделя“, когато тя се политизира?

− По мое време не е избивала на политика.

− Не по ваше. В по-късния й етап?

− Не го одобрявах, честно ти казвам. Макар че като има

такъв период, не може да има острови на щастието, на които

все едно не духа вятър и не вали дъжд. Но такова политизиране,

директно в една посока, с тенденциозен избор на участници, с

въпроси, бутащи ги в една посока, такова нещо не одобрявам.

− Какво беше мястото на „Всяка неделя“ в онова време?

− Центърът беше „Събеседник по желание“. Тези хора и по-

рано са участвали, но разхвърляно в рубрики. Те бяха от различ-

ни области − строители, академици, политици. „Всяка неделя“

правеше един събирателен образ на България. „Събеседник по же-

лание“ беше документална картина на един човек, за който не

беше необходимо да се обяснява кой е. И това му даваше стой-

ност на документално кино.

− Там се казваха много истини, които никъде другаде не

се казваха.

− За това говоря. Нямаше баластра. Отиваше се към то-

ва, което всяко документално кино трябва да извади − верую-

то на човека, позицията му и оценката му за днешния ден. И

там беше силата. Кеворк при тия си събеседвания получи пре-

сечната точка от личност, професия и общество. Кево това

го знае и затова отпадна предвзетият тон на интервютата.

Мирон Иванов, с който съм бил колега в „Труд“, за деня на жур-

налистиката си направи една хубава пародия на интервю. Тя бе-

ше такава − Отива млада журналистка при писателя Мирон

Иванов и го пита: „Другарю Иванов, вие сте роден в Троянско,

учили сте това и това, вашият жизнен път е минал тука и ту-

ка. Половин час въпрос и накрая казва − Доволен ли сте от изми-

натия си път?“, и той отговаря: „Да.“ След това пак десет ми-

нути въпрос, а той отговаря − „Не.“ Така още четири-пет въп-

роса и накрая журналистката му благодари за интервюто, а той

й отвръща „Аз ви благодаря за изчерпателните въпроси.“

Кево е майстор наистина. В тези 20 минути на „Събесед-

ник по желание“ имаше драматургия.

− Казват, че „Всяка неделя“ е била една позволена опозиция?

− Нищо подобно. Тя просто беше изчистена от лозунги-

те. Това си беше едно човешко предаване, в което се казваха не-

ща по същество, а не да се стига, както е във философията, до

отрицание на отрицанието. Аз се борех във всичките предава-

ния да се избягва потвърждаване на потвърденото и да се стиг-

не до една дисекция

− „Всяка неделя“ имаше доста тежки периоди.

− Това също беше глупост. Какво значи да спреш едно пре-

даване. Не казвам да отстраниш един човек, а предаване. Това е

фелдфебелщина от най-нисък разряд.

− Защо се стигна до това? Толкова силен ли беше Кевор-

кян?

− По мое време не е имало никаква цензура. Никога не ми е

минавало и през ум да спирам предаването. Спомням си, веднъж

Васил Цонев беше събеседник. А неговото поведение винаги е

„юмор на гране войни“. Неговите отговори и приказки бяха за

борбата с глупостта и при алюзиите, които правеше, само се

очакваше да направи още една крачка и да спомене политически

имена в България. А той накрая каза: „Ами това са китайците.“

Нещата наистина бяха на ръба, но това е красотата. Елегант-

но да говориш, без да обиждаш.

− Кои други събеседници няма да забравите никога?

− Богомил Райнов, един изключително умен и балансиран

човек, Павел Матев, Карауланов, Радой. Мисля си за друго − пак

за тая гигантска работа, която е вършел Кево. Защото на екра-

на можеш да извадиш един блестящ човек и ако ти си калпави-

ят − нищо няма да се получи. За 20 минути да се каже почти

всичко! Това е голямо творчество.

− Как Тодор Живков гледаше на „Всяка неделя“?

− Гледаше я. Колкото пъти съм бил вкъщи в неделя, я гле-

даше с интерес.

− Какво казваше?

− Разбори не сме правили. За телевизията сме говорили не

повече от пет-шест пъти. Аз станах директор малко внезап-

но, предизвикано от други размествания. Не за да ме наместят

мен обаче. Не беше минало кой знае колко време, може би не по-

вече от два месеца, бяхме в провинцията с него и негови прия-

тели творци. Пиехме кафе, в разговора нещо стана дума за те-

левизия и той ме попита: „Я кажи ти какво мислиш да правиш

бе? Как я виждаш тая работа?“ Това беше първият ми разговор

за телевизията. Доста притеснен се почувствах. Главата ми

беше пълна само с телевизия. Бях още пресен-пресен. След това

имаше два-три гафа, за които сме говорили. Един път бяха мон-

тирали негово изказване и вместо да вземат финалния рулон,

взели този с дублите. Той влетя бесен и каза: „Аз да не съм иди-

от, да не съм малоумен, та да си повтарям думите.“ Другата

седмица пък стана гаф с руския посланик. То като тръгне, нали

знаеш. Но за „Всяка неделя“ − гледаше я, както и новините. За-

кон беше за него да гледа „По света и у нас“.

− Някога намесвал ли се е в работата на телевизията?

− Никога. Честно да ти кажа, лично на мен не са ми се бър-

кали. Аз знаех много за телевизията. Живях и в Англия. При нас

дойдоха най-добрите режисьори от киното. Престанаха да гле-

дат на телевизията като на втора ръка. Документални филми

почнаха да се правят на видеоленти.

− Помните ли какво сте написали като събеседник по же-

лание в споменика на „Всяка неделя“?

− Помня го − да, защото някой ми го припомни след това.

Написах − „Догодина повече усмивки.“ Много ни беше тъжна пуб-

лицистиката. Само проблеми, проблеми. Тъжничка. Докато аме-

риканците са в другата крайност − те са само по усмивките.

Пълна заблуда за характера на обществото и проблемите. По-

вече усмивки трябват. Лоши хора сме.

− А днес какво ще напишете?

− Търпимост, или по-скоро търпение. Търпение и толеран-

тност.

ЛИЧНОСТИ

Събеседник по желание / Гореща линия

© 2006 - 2025 Всички права запазени.