English
Deutsch
Русский



















     ИВАН КОНДОВ:
     АКО СТИГНА ДА РОВЯ ПО КОФИТЕ,
     ЩЕ ИСКАМ ДА МЕ СНИМАТ

     − Г-н Кондов, колко пъти сте участвали във „Всяка неде-
ля“?
     − Мисля, че два-три пъти, но не мога да твърдя, че това е
точната цифра. Във всеки случай ми е било много приятно. Аз
съм благодарен на Кеворк, че ми даде възможност в известни
моменти да кажа това, което мисля. Даже в една от срещите
ни аз цитирах Абелар, френски философ от Хl век. Когато Ке-
ворк ме попита на какво разчитам, аз му отговорих с мисъл на
философа − „Първо да разбера, а после да повярвам.“ Абелар е
противник на идеологията, която кара хората да вярват, без
да разбират.
     − Вие сте били събеседник по желание в първите години
на „Всяка неделя“. Помните ли каква беше реакцията на зри-
телите тогава?
     − След едно от участията ми бях тръгнал да си купя хляб.
Придружаваше ме журналист. Тогава срещнахме човек, непоз-
нат за мен. Той ми каза: „Правя ви дълбок поклон, г-н Кондов,
макар че не ме познавате“, и отмина. За какво беше дълбокият
поклон обаче, не мога да ви кажа.
     − Какво беше за интелигенцията „Всяка неделя“ по онова
време?
     − Нещо много положително, защото даваше възможност
всеки по свой субективен подход да коментира известни обек-
тивни обстоятелства, обективните параметри на живота.
     − Нямаше ли някакъв страх у вас?
     − Страх? Не. Даже не си давах сметка за това дали отго-
варям в смисъл, съобразен с някакви конюнктурни обстоятел-
ства. Аз съм си аз. Не мога да избягам от себе си. Имам един
принцип. Дълго време не можех да го формулирам като загла-
вие, но след като гледах филма „И сам войнът е войн“, разбрах,
че това се отнася и за твореца. Трябва да се защитаваш, тряб-
ва да се отбраняваш, трябва да завладяваш сценичните прос-
транства, незря от етого, дали някои са доволни или недовол-
ни. Трябва веднага да добавя − аз съм бил безкрайно отговорен
пред моята публика. Сценичната площадка за мен е била поди-
ум, от който мога да споделям високите си граждански идеали.
     − А телевизионният екран какво беше за вас?
     − Същото.
     − Казват, че „Всяка неделя“ е била един отдушник за ин-
телигенцията?
     − Абсолютно. Употребявам думата съвсем отговорно.
     − Вашата истина, която казахте пред Кеворкян?
     − Моята истина беше да служа на народа си и аз служих с
тяло, душа и ум 45 години! Сега чакам да ми подаде ръка някой
от тези, на които десетилетия съм подавал ръка.
     − Има ли шанс да ви подадат ръка?
     − Във времето, в което живеем, надеждата е много слаба,
крехка. Но аз вярвам, че може да се намери човек, защото така
или иначе земята се крепи на човеците, или по-скоро на чудаци-
те. Аз вярвам в присъствието на чудаците в нашата страна.
     − Притеснявахте ли се от Кеворкян и от неговите про-
вокативни въпроси?
     − Не, никога. Кеворк е един много акуратен човек, един
великолепен събеседник, който умееше с всеки един поотделно
да намери своя диалог. Той е ерудит. Единия път, когато учас-
твах, Кеворк бързаше и това беше едно от най-кратките ми
интервюта, които съм давал. Тогава във „Всяка неделя“ участ-
ваше и Емилиян Станев, към когото изпитвам огромни чувст-
ва на уважение като един от най-големите наши автори, а и
бяхме близки с него.
     − Кои от събеседниците няма да забравите никога?
     − Това е един много труден въпрос. Всички са ми интерес-
ни, защото всеки носи някакъв белег на своята индивидуалност.
Не мога да ги сложа в някаква редица. Всички бяха воини на из-
куството, воини, които поддържаха духовния имунитет на
зрителите. Ние създавахме една защита на гражданите с тези
срещи във „Всяка неделя“. Мисля, че много хора получиха поло-
жителен отзвук от това предаване. Аз съжалявам, че програ-
мата беше спряна за известно време.
     − Причините за това бяха политически.
     − Не ме интересува политиката. Аз съм далеч от нея, за-
щото разбирам, че нямам никакви сетива за тази политика и
конфронтация, която сега съществува. Аз не търся в човека
дали е червен или син, аз търся гражданина на Република Бълга-
рия, който може да каже „Да“ или „Не“ категорично.
     − Мислили ли сте някога, че хората на културата ще дос-
тигнат дъното?
     − Определено казвам − не, и сега съм тъжен не заради себе
си, а заради хората, които срещам в квартала и гледам, като
отидат в някое магазинче, как си купуват по 150 грама сирене,
по 100 грама кашкавал, за да могат да изкарат днес, а за утре
въобще не мислят. Толкова трудно живее българският народ.
Аз не искам да виждам усмивка в нито един управляващ, дока-
то хората не заживеят нормално.
     − Мнозина се съмняват, че „Всяка неделя“ може да пов-
тори феноменалния си успех от миналото, ако се появи отно-
во!
     − Ревнуват вероятно. Благодарение на тази ревност ни
отнеха и званията. В Русия не е така. Там си останаха и народ-
ните, и заслужилите артисти. След 10 ноември като ни мах-
наха званията, ни взеха и тези тогавашни сто лева, които ни
даваха допълнително. Според мен това не е справедливо.
     − Константин Коцев ми каза, че всеки свети най-добре
със собственото си име.
     − Не съм съгласен с него. Той ще свети още малко и ще из-
гасне. Това е флиртуване с публиката. Аз съм си ги заслужил те-
зи сто лева като народен артист и никой няма право да ми ги
отнема. През 1946 година, октомври месец, започнах своята ак-
тьорска кариера. Може да ми се разсърди Малкия Пацо, но не
съм съгласен с него.
     − Каква роля искате да играете сега?
     − Никаква. Аз престанах да играя и това е медицински
проблем. Имам един инсулт и два инфаркта. Но ако се наложи
да осигуря моето семейство за някакви дребни нужди, вероят-
но бих могъл да изиграя нещо малко. Това го казвам съвсем изпо-
ведално. Скоро отказах един ангажимент в телевизията, кой-
то можеше да ми донесе някаква сума пари, но аз не се чувст-
вам добре. Казах на режисьора, че продукцията може да пост-
рада от моето участие, защото не знам в кой момент ще се
почувствам зле. Ако обаче някъде ме поканят да направя ня-
каква постановка, може би ще отида да я поставя. Главата ми
все още е в ред. Ще го направя не за пари, а за да удовлетворя
душата си. Тя ме тероризира, когато нищо не върша. Аз съм
сега бездействащ човек. Това ме травматизира.
За съжаление в телевизията почти нищо, заснето от мен,
не е останало. Даже един филм, който правих преди доста го-
дини − „Нюхин“, в него играх ролята на Чехов, вероятно са го
изгорили. Търсих го няколко пъти в телевизията, но го няма.
След като го излъчиха само веднъж, във вестник „Народна кул-
тура“ излезе критика, че темата за малкия човек, която се за-
сягаше във филма, не е тема на социализма. Няма да казвам име-
то на критика, защото е много известен.
     − Преди да включа касетофона, вие ми казахте, че ако
стигнете дотам да ровите по кофите за боклук, ще искате да
ви заснемат. Защо?
     − Да, ще искам, за да подскажа на добрите хора, че добро-
тата и талантът у нас не се заплащат и че в нашата страна
няма отношение към културата.
     Когато ме поканиха във „Всяка неделя“ по повод моята
70-годишнина, водещият ме попита: „Защо ми правите впе-
чатление на много тъжен човек?“, и аз бях безкрайно откровен.
Загубих своя баща в пубертетната си възраст. За мен това бе-
ше истинска трагедия, която остави белег за цял живот. Аз
съм затворен и тъжен човек, макар че се опитвам много често
да излизам от това състояние, тъй като не искам хората да ме
съжаляват. Но това са независещи от мен неща. Те оставиха
открита рана и до днес. Страшно е да бъдеш без баща. Не спо-
делям постъпките на тези, които си оставят децата, макар
че и аз съм оставил две. Едното по моя вина, другото по вина
на съпругата ми. Сега се радвам, че при мен все пак живее една
дъщеря.
     − Ако днес трябва да напишете нещо в споменика на „Вся-
ка неделя“, какво бихте оставили от вас?
     − Няколко неща се боричкат в момента, но бих казал −
Хора, уважавайте себе си!
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.