English
Deutsch
Русский

























     ИВАН АНДОНОВ:
     АЗ СЪМ ПЛАКАЛ,
     КАТО СЪМ ГЛЕДАЛ
     „ВСЯКА НЕДЕЛЯ“

     − Г-н Андонов, колко пъти сте участвали във „Всяка не-
деля“?
     − Не съм съвсем сигурен, но мисля, че са три пъти. Едното
беше за първата ми художествена изложба. Даже по-късно Ке-
ворк ми подари тази малка 16-милиметрова лентичка, на коя-
то тогава се снимаше. Това бяха едни от най-добрите репро-
дукции на мои картини от онова време, които съм имал. По-
късно вече участвах два пъти като събеседник по желание и мо-
же помежду да е имало и още някакъв разговор, не мога точно да
кажа. А, да, сещам се, че по време на снимките на филма „Дами
канят“ Кеворк направи директно предаване от Асеновград. То-
ва беше едно пъргаво предаване.
     − Какво е за вас „Всяка неделя“ ?
     − На мен това предаване ми беше интересно, и то пре-
ди всичко заради личността на Кеворк, тъй като го водеше
по особено интересен начин. Той агресивно навлезе в нашия
обществен живот, агресивно започна и разпитва един по един
хората на интелектуалния труд, на науката, писатели, ху-
дожници, артисти. Заради неговите въпроси, които предпо-
лагаха в повечето случаи едни откровени отговори, направи
„Всяка неделя“ най-любимото предаване в България. Това бе-
ше програмата, която най-много се чакаше. В личността на
Кеворк се съдържа нещо, което не бих могъл точно да обясня,
но за мен това е бивало най-добрата и най-благодатната про-
вокация за искреност в отговорите. Тази дарба, струва ми
се, я имат малко журналисти. Никога неговите въпроси не са
бивали стандартни и не са предполагали стандартни отго-
вори. И може би на това се е дължал и интересът към това
предаване. Истините, които се казваха в това предаване, не
се казваха никъде другаде. Няма защо да крия − много пъти, в
по-късните му предавания, не само че съм стоял залепен пред
телевизора, но и съм плакал. Да, знаете ли, аз плача понякога
от искреност, от съвършенството на едно произведение на
изкуството. Това е друг вид плач − не е плач за загуба, а плач
за печалба.
     − Казват, че „Всяка неделя“ е била оазис на интелигенци-
ята.
     − Аз по-скоро бих го формулирал като един оазис на исти-
ната. Мисля, че с това предаването почна да печели, тъй като
там, ако някой е идвал с готови отговори, с желание да каже
нещо извън въпросите, т.е. предварително подготвен, фалшът
винаги е личал и нещата не са ставали, така както трябва. И
това е било не в ущърб на Кеворк, а на интервюирания. Стра-
нен лакмус е това да застанеш пред камерата. Поне аз винаги
мога да разгадая кой лъже и кой не.
     − Вие сте и художник, и режисьор. Ако трябва да нари-
сувате или пък да пресъздадете върху лента образа на инте-
лектуалеца от времето преди 10 ноември, как бихте го изоб-
разили?
     − Ако такава тема има, това би било нещо абстрактно.
Ако си служи човек със средствата на графиката, сигурно ще-
ше да направи някаква карикатура, но това не е моето поле на
действие. Що се отнася до киното, моят колега Христо Хрис-
тов направи един такъв филм − „Събеседник по желание“, кой-
то визираше именно това предаване. Не е моя работа да съдя
филма и какъв обществен отзвук е имал. При всички случаи
Христо искаше със своя филм да разчопли проблемите на ис-
тината. Вероятно и аз, ако бих искал да бъда попътен на пре-
даването, и ако имах такава задача, щях да се въртя някъде око-
ло истината. Ние всички се въртяхме около истината, но кой
успяваше да я хване за гушата и кой да я покаже като своя бул-
ка, е това е друг въпрос.
     − Вие хванахте ли я ?
     − Не мога да кажа. Опитвал съм се винаги, но подстъпите
към нея бяха свързани с твърде много компромиси. Не знам, ка-
то са минали толкова години, ми се струва, че малките истини,
до които сме се добирали и са ни давали радост, едва ли са прави-
ли точен портрет на онова време. Е, може би са добавяли по
някоя чертичка, може би са отваряли някой прозорец или вра-
та към истината.
     − Къде беше мястото на интелектуалеца в миналото?
     − Интелектуалецът в миналото ми се струва, че имаше
два пътя. Единият бе този − добре отъпканият, валиран от
едни стабилни валяци. Времето показа докъде е стигал. А дру-
гия − на търсенето и на малките и големите битки. Струва ми
се, особено в по-късните години „Всяка неделя“ подканваше към
такива битки и това беше нейното голямо качество. Зад дума-
та интелектуалец стояха толкова различни личности, които
имаха различен път. Всеки от тях нещо е опитвал, стигали са
до различни нива. Няма общ знаменател, пък и интелектуале-
цът е самостоятелна личност, самостоятелен ум. То това го
прави интелектуалец.
     − Всички тези различни интелектуалци участваха във
„Всяка неделя“ и на практика обрисуваха портрета на онова
време.
     − Днес като се замислим, се оказва, че е точно така. Има-
ше и една рубрика „Искам думата“, в която някой искаше нещо
да каже. В нея се явяваха такива интелектуалци, които имаха
какво да кажат на нашата общественост.
     − От събеседниците кои си спомняте?
     − О, те са толкова много. Може би на първо място си
спомням Сароян, защото той беше като че ли толкова агреси-
вен, в добрия смисъл на думата, колкото и Кеворкян. И при
двамата имаше едно много красиво дебнене и желание да се по-
лучи и контакт, и по-добър отговор. Не си спомням друг в пре-
даването да е извиквал: „Какъв хубав въпрос!“, както извика
Сароян. Може би на мнозина им е идвало да го кажат, но той е
имал достатъчното самочувствие да уважи своя партньор и
да му каже това.
     − Как се седеше на стола срещу Кеворкян?
     − За мен беше винаги много удобно. Аз нямах никакво при-
теснение, но например много смешен е бил отзвукът след това,
тъй като хората гледаха тия предавания и много пъти са ми
казвали: „Ама ти му разгони фамилията!“ Аз не съм имал никога
такова намерение. Вярно е, че в началото, като започвах да при-
казвам, аз въобще не съм от много приказливите, или поне не
бях, отговарях кратко, с по една, с по две думи. Спомням си, че
след първото предаване Кеворк ме попита: „Ти нарочно ли го пра-
виш това? Защо толкова кратко ми отговаряш?“ Пък на мен
толкова ми идваше тогава да отговарям. И понеже съм рабо-
тил винаги в киното, а времето там е много скъпо, вътрешно
усещах, че заставайки пред камерата трябва да бързам.
     − Въпросът на Кеворкян, който няма да забравите?
     − Не помня въпрос, но помня очите му, помня погледите
му, поведението му. Аз съм дебнел въпросите, за да отговоря, а
не да ги запомня. Може би и затова никога нямам представа как
е завършило едно интервю.
     − Какво ви даде „Всяка неделя“?
     − В онези години хора от моята професия се стремяха
към популярност. Всеки актьор се бори за максимално коли-
чество популярност. Същото е и при режисьорите, които след
това харчат със своето присъствие филмите си. Тази попу-
лярност по-късно спря да ме вълнува, тъй като и нямах въз-
можност да практикувам нито една от тия професии, които
изискваха популярност. Тя някак си приятно отмря. Но след
последното ми участие във „Всяка неделя“, виждам, че пак се
разбуниха духовете.
     − Любимата ви рубрика коя беше?
     − Винаги най-интересно е било, когато се появяват събе-
седниците, защото тогава човек виждаше различни личности.
Информационните рубрики съм ги изпозабравил, но помня те-
зи, в които Кеворкян се свързваше с хора от света, с умове от
Русия, и то най-прогресивните, със Симеон, ако щете. За наша-
та телевизия това са епохални разговори.
     − „Всяка неделя“ имаше доста тежки периоди. Как прежи-
вяхте спирането й?
     − Много тежко, но тогава ние пък бяхме свикнали на те-
жестите и всеки от нас понасяше своя кръст по различен на-
чин. Когато спряха предаването, аз съм имал вече не знам колко
изрязани сцени, колко филма − аха-аха да минат, или престояли
с години някъде на много скришно място − в гардероби, под лег-
ла или пръснати на отделни части при различни приятели. Та-
кова беше времето. Спираха се нещата. Това беше времето на
страха. Хората се бояха. Управляващите се бояха от хората.
Получаваше се една игра на пинг-понг. Всичко като че ли беше
ясно. По-скоро посоката беше ясна, но изходът е неизвестен и
до ден днешен.
     − Светлина в тунела вижда ли се?
     − Всеки може да си въобрази, че вижда светлина, ако знае,
че това е точно тунел. Но аз понеже съм раждан в Пловдив, там
освен този тунел, който е прокопан под тепето и се вижда
светлина и от единия, и от другия край, има и други тунели,
които бяха копани по време на бомбардировките и в които сме
се крили. Те свършваха на сляпо. Просто влизаш в тунела, за да
се запазиш от евентуалните бомби. Те в Пловдив не бяха много.
На точно тези тунели без изход ми приличаше перестройката.
Уж път − пък не знаем накъде. Какво да преустройваме, когато
всички видяхме, на какви основи е построено − на имагинерни,
на невъзможни, на несъществуващи. Така че за тунели дайте по-
добре да не говорим.
     − На кого всъщност пречеше „Всяка неделя“?
     − Аз не мога да кажа, че тези, които спираха нещата, бяха
глупаци. Те просто бяха възпитани да търсят опасността.
Опасността идваше от истината и те имаха безпогрешното
чувство. Като казвам безпогрешно, то беше и за дозировката −
колко истина и колко полуистина може да се пусне. Полуисти-
ната понякога вършеше добра работа, защото имитираше ис-
тината и криеше много от огромните язви на нашето общес-
твено развитие от онова време.
     − Вие лично съжалявате ли за нещо, което сте казали в
програмата?
     − Не, аз никога не съжалявам за нищо, което съм казал. Аз
не помня какво точно съм отговарял, но отговорите ми веро-
ятно отразяват начина, по който съм мислил в онзи период.
Човек, за да съществува, изгражда един свой начин на живот,
свой начин на мислене, в който се чувства удобно, и всичко
това зависи от личността. Никой от нас не е искал да си приз-
нае страха, дори пред себе си. И аз не съм си го признавал и съм
си уредил някакъв начин на мислене, явно диктуван или задър-
жан от юздите на автоцензурата, в който аз се чувствах го-
ре-долу удобно. Знаех какво мога да кажа и мисля, че всички зна-
ехме какво можем да кажем. Много по-късно, във „Всяка неде-
ля“, вече хората почнаха да си позволяват и неща, които надх-
върляха рамките на автоцензурата. От там пък се вдигна и
стойността на предаването, защото неколцина се осмелиха
да говорят. И това е добрият пример. След това всички поч-
наха да пренастройват начина си на мислене и да си позволя-
ват повече свобода.
     − Значи „Всяка неделя“ е била един водач?
     − В голяма степен − да. Това, което се казваше във „Всяка
неделя“, никъде човек не можеше да го прочете. Е, явиха се по-
късно някои печатни издания като „Общество и право“, почна-
ха да си кореспондират с „Всяка неделя“. То като има едно явле-
ние, или почват да го имитират, или се обаждат други гласове.
     − Смятате ли, че времето на „Всяка неделя“ е безвъзврат-
но отминало?
     − О, според мен никак не е отминало, но аз не знам защо
Кеворк не желае да я възстанови такава, каквато беше. Аз мис-
ля, че тя отново би се радвала на интерес, тъй като сега хората
имат какво да кажат, не се боят, или по-скоро, не са почнали
отново да се боят. И това е един период, в който биха могли да
кажат много интересни неща. Не само като директни наблю-
дения, но и като метафорични заключения. Не вярвам тази сво-
бода да се е отразила зле на нашите интелектуалци. Аз мисля,
че сега всеки от тях е направил своята равносметка и всеки знае
какво всъщност трябва на българите.
     − Помните ли какво сте написали в споменика на „Всяка
неделя“?
     − Ох, там е белята, че аз съм скаран с всякакво мото, и
това ме измъчва. Това е един момент, в който се боя, че ще ста-
на неискрен, защото никога не съм подготвен с цитат. Напос-
ледък ми се случи два пъти да си припомням един цитат от „Док-
тор Живаго“ на Пастернак: „Нашият живот в социализма пре-
минава в подготовка за живот.“ И сега понеже ви казах, че не съм
подготвен с цитат, вероятно ще се подготвя, когато тази под-
готовка за живот завърши.
 

 

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.