English
Deutsch
Русский



















     ЙОСИФ СЪРЧАДЖИЕВ:
     ВСИЧКО ТЕЧЕ

     − Г-н Сърчаджиев, колко пъти сте участвали във „Всяка
неделя“?
     − Един път, като събеседник по желание. Появата във „Вся-
ка неделя“ в онова време изменяше социалния ти статус. Учас-
тието влечеше след себе си много позитиви. Поканеният се чув-
стваше облагодетелстван, тъй като това беше най-гледаното
предаване. Даваше се възможност да говориш много по-свобод-
но, отколкото навсякъде другаде. Кеворк съумяваше така да по-
дава въпросите, че даваше възможност за по-освободени отго-
вори. Той хитро подхлъзваше интервюирания и го освобожда-
ваше от автоцензурата, която е много по-страшна от цензу-
рата. Цензурата можеш да излъжеш, но себе си − трудно.
     − Вие цензурирахте ли се?
     − Служех си с езопов език. Това е пак вид автоцензура, но все
пак се стремях, преценявайки думите си, да кажа максимално близ-
ко всичко, което ми се иска. Знаех, че някоя по-остра дума, прозву-
чала в ефира, може да ми коства много по-нататък. Все пак аз се
чувствах задължен да кажа това, което ме боли в момента.
     − Какво си спомняте от разговора с Кеворкян?
     − Помня, че бях развълнуван и говорих бързо. Исках да ка-
жа много неща. Това беше вид спектакъл, в който автор и режи-
сьор беше Кеворк. Той е мостът между зрителя и тебе. По очи-
те му се познава дали вървиш на добре, или доскучаваш. Негово-
то хитричко изражение се променя и виждаш как все едно ти
казва: „Стоп“ или пък „Давай, давай“. Накрая ме накара да кажа
девиза си − „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще.“
     − Това е една доста използвана мисъл във „Всяка неделя“.
     − Мисля, че аз бях първият, който я е казал.
     − Не, пръв е Светлин Русев.
     − Съжалявам.
     − Какво беше мястото на „Всяка неделя“ преди 10 ноември?
     − След като я свалиха от екран, се получи брожение сред
зрителите. Това говори, че програмата беше страшно необхо-
дима. Тя се оказа един социално-политически отдушник. Хора-
та, които говореха там, имаха гражданска позиция и публиката
жадуваше за такова нещо. И днес жадува същото, макар че сега
всичко е по-отворено.
     − След вашето участие какво стана?
     − И досега пазя писма, които получих след моето участие.
Някои пишеха: „Абе, фукльо, какво се правиш на голям!“, а други:
„Браво, така трябва да се говори!“ Тази поляризация на мнения-
та ме съпровожда и до ден днешен.
     − В театъра какъв актьор бяхте?
     − Дисциплиниран. Аз бях непослушен извън театъра. Някак-
во бунтарско чувство ме караше да реагирам невинаги добре за мен,
а и не съвсем точно. Послушанието е нещо много опасно, а ние бях-
ме принудени от социалистическата система да бъдем послушни.
     − Фамилията Сърчаджиев даваше ли ви някаква гаранция
в живота?
     − Ужасяващо е, че осъзнавах, че ми дава гаранция. Това е
бил винаги и моят комплекс. Името на баща ми ме задължаваше
да водя определено поведение, а аз не исках това. Оттук идва-
ше и разкъсването в мен − от една страна, да защитавам име-
то, а от друга − да не му се подчинявам и да не съм му подвлас-
тен. Сигурно фамилията ми е отворила по-лесно много врати,
но ми беше мъчително да ме приемат като син на баща ми.
     − Кога за първи път избягахте от фамилията Сърчаджиев?
     − Във ВИТИЗ, когато свалих портрета на баща ми. Той
висеше в аудиторията, в която учех. Откачих портрета и го
скрих, защото се измъчвах от това общуване и от погледите
на колегите ми, които казваха: „Таткото е бил тук, естестве-
но, и синчето ще е тук.“ Аз донякъде бях спасен, тъй като дос-
та късно влязох във ВИТИЗ. Съдиха ме в казармата за бягства и
кражба на оръжие и патрони. Това второто не се доказа, даже ги
намериха. Но трябваше да ме натопят, защото бягах и нощно
време не спях в казармата, а при жена си. Накрая ме заловиха и ме
осъдиха. Карах черната рота в Грудово.
     − Тази чувствителност, която носите, от кого сте я нас-
ледили?
     − Прапрадядо ми Максим, дядо ми Йосиф, дядо ми Кольо,
баба Мия, баба Бонка, майка ми Анна и баща ми Стефан − всички
те правят едно генно смешение, което е създало това, което
съм. И в двете фамилии е имало някакъв артистизъм, доведен
до крайна чувствителност.
     − Зададох ви въпроса за чувствителността, защото ед-
ва ли някой, който е гледал телевизионното предаване в нощ-
та на първите избори, може да забрави вашата поява. Тогава
вие влязохте в студиото и се разплакахте. Водещ беше Кеворк
Кеворкян.
     − Човек, опрян в ъгъла, оплют и осмян, не може да реагира
по друг начин. На мен не ми даваха възможност да кажа по теле-
визията, че изборите са манипулирани − нещо, което по-късно
се доказа. Имах желание да го изрека, виждайки насмешката на
Георги Пирински и Чавдар Кюранов. Аз реагирах като едно дете.
Бях пътувал от Пазарджик и носех всички доказателства. Ис-
ках да им ги тръсна и да кажа: „Хора, лъжат ви!“ Кеворк се опита
да ми даде шанс, но предаването не зависеше от него. Знам, че
моята проява не беше най-мъжката, но беше най-естествена-
та. Целият треперех. Това беше нещо като хистерия, но не от
болестно състояние, а от болестта на времето и общество-
то. Мисля обаче, че моята реакция подейства повече, отколко-
то ако бях изрекъл думи. И до ден днешен ме спират хора и ми
казват: „Ревах заедно с теб в онази нощ!“
     − Години по-късно, мислите ли, че пак ще постъпите по
този начин?
     − Опитът учи. Първо се надявам, че вече няма възмож-
ност за такива манипулации. Тогава нямахме все още опит в из-
борите, а сега имаме друго отношение към тези неща. Граждан-
ското ни отношение стана друго.
     − В коя роля се чувствахте най-комфортно?
     − Три-четири са ролите, но не знам дали е най-точно да се
каже „комфортно“. Ако ти е много комфортно, ще заспиш. Трябва
нещо да те човърка. На мен ми е било звездно. Хванах бика за рога-
та, както се казва, в „Животът е сън“, „Господин Пунтила“, „В
очакване на Годо“, „Случка в зоопарка“. Когато една пиеса е по-
паднала във времето си и е адекватна на исканията на хората,
моето усещане е, че съм полетял. Допълнително има една звез-
дичка, която не е свързана с конюнктурата на времето, а е чис-
то творческа − това е „дуендето“, ако ти дойде. То е като изп-
разване. Миг на върховно удоволствие, че си постигнал онова, към
което си вървял. Когато ти си в „дуенде“, и публиката изпада в
едно нирванно състояние. Ти си я овладял и можеш да правиш с
нея, каквото си пожелаеш. Това е готиният миг. Рядък е, но си
заслужава. Театърът е терапия. Имал съм и кризи, и депресии, чув-
ство за непълноценност. В първите ми пет-шест години във Во-
енния театър нищо не ставаше. Моята приятелка Илка Зафи-
рова ми казваше: „Ти не прескачаш рампата. Много си точен и
верен, но си техник. Не вълнуваш!“ Нямах още опитността, а и
не бях достатъчно искрен. Прекалено много разсъждавах, твърде
малко се облягах на интуицията си. Правех се на много интелек-
туален. Това ми навреди. По-късно нещата намериха своето мяс-
то. Реших да се стимулирам, сменяйки мястото си на работа.
Затова отидох в Бургаския театър.
     − Е, нови роли не ви ли даваха във Военния?
     − Не такива, каквито ми се искаше. Аз усещах, че години-
те между 45 и 50 са страшно силни. Не исках да хабя енергията
си за неща, които не ме задоволяват. След „Годо“ нямах роля,
която да ме изпълни, а можех страхотно да бачкам в този пери-
од. И сега вече си намерих мястото. В миналото бяхме като кре-
постни селяни. Не беше възможно да отиваме от един театър
в друг, тъй като навсякъде местата бяха заети, а и бяхме ико-
номически зависими. Сега има условие за промяна.
     − Значи сега, в Бургас, сте нов човек?
     − Ууу, абсолютно! В много отношения. По нов начин усе-
щам нещата, по-позитивно. Върнаха ми се надеждите от мла-
дежките години, че има смисъл това, което правя. Преди имаше
моменти, когато си казвах: „Аз съм вече чиновник и няма какво
да правя повече в театъра.“ Човек си има свои годишни времена
вътре в себе си и се случва така, че понякога дълго време стои в
зимата. А сега ми е пролетно.
     − Идвало ли ви е да сложите край на работата си в те-
атъра?
     − Да, макар да знаех, че това е лъжа. Аз друго нищо не умея.
Е, мога да копам, и то не лошо, но не мога да не играя. Не можех
да си представя, че ще се затворя вкъщи и ще си пиша мемоари-
те. Това ще го направя един ден, макар че не знам кому ще е ин-
тересно. Написаното от мен искам да се чете след смъртта ми,
защото ще ми е неловко от хората. Те ще разберат колко неис-
крен съм бил с тях. Отношенията в живота са роля, маска.
     − Как живее един актьор в Синеморец?
     − На един човек, който има усещане за висшите сили в
природата, му е много гот. Сега, когато съм в най-близък допир
с тези сили, се чувствам на седмото небе. От тези сили акуму-
лирам енергия за по-нататъшния си живот. В Синеморец нами-
рам време да се замислям, а в София нямах нито време, нито
сили, нито желание за това.
     − Говорите поетично. Писали ли сте стихове?
     − Много слаби, нищо не излиза от тях.
     − За какво съжалявате в досегашния си живот?
     − За много неща. За измами, за потискане на хора, създавал
съм нещастия на близки, макар да съм смятал, че ги правя щаст-
ливи по някакъв начин. Неща, които не са за приказване. Не са
приятни миговете на самобичуването, но са необходими. Има
едно стихотворение на Киплинг „Ако“, в което се казва, че ако
не си дадеш сметка какво си направил до този момент за добро
или лошо, ти просто не си човек, сине мой.
     − Ако си направите равносметка, какво ви даде „Всяка не-
деля“?
     − Тя ми даде възможност да кажа неща, които не можех да
изрека на сцената. Това беше трибуната на свободомислещите.
Знам, че се говореше, че Кеворк е играч, но той беше необходим за
времето си. Помня едно изказване на Анджей Вайда, който казва:
„Ако знаех, че комунизмът ще си отиде, аз никога не бих направил
тези филми.“ Щом той се критикува, че е правил много компро-
миси, какво остава за нас, които не сме Анджей Вайда.
     − Носили ли сте някога талисман за кадем?
     − Да, като бях по-глупав. Намирах си нещо и то ми става-
ше талисман за определено време − джобно ножче или камъчета
с определен цвят. Сега нямам такива неща. В Бургас ми подари-
ха колегите една малка икона на Дева Мария и си я пазя. По-ско-
ро талисмани са ми хора. Кадем са и трите ми кучета Гуру, Вой-
цех и Грозьо Грозев.
     − Ако трябва днес да напишете нещо в споменика на „Вся-
ка неделя“, какво ще е то?
     − „Всичко тече.“
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.