English
Deutsch
Русский































     ХРИСТО КОВАЧЕВ:
     НА НИКОЙ НЕ ПОЖЕЛАВАМ
     ДА ПРАВИ ФИЛМ
     ЗА ЖИВ ДЪРЖАВЕН ГЛАВА

     − Г-н Ковачев, вие сте били събеседник по желание през 1982
година. Смятате ли, че портретът ви, представен тогава, е
бил точен?
     − Долу-горе беше верен.
     − Нищо не сте излъгали?
     − А, винаги се лъже. Да си кинаджия и да не лъжеш, значи, че
си кофти кинаджия.
     − Много ли сте лъгали?
     − Много сме лъгали. Още в началото, като проходиш в до-
кументалното кино, се научих от батковците да послъгвам. Та-
зи изповед съм я направил и в един мой филм. Първата му част,
това значи 300 метра, или 10 минути от филма, е как фалши-
фицирахме истината. Тя трябваше да бъде много розова, много
гладка. Такива бяха указанията. Това съм го правил не само аз.
Беше си клише в документалното кино. Още като асистент-
оператор отидох в завод „Марица“ в Пловдив и снимахме цяла
седмица, за да покажем на екрана минута и 40 секунди. Избрахме
най-хубавите работнички, добре облечени и трябваше да не са
врагове на народната власт. Помня, че в един друг случай начал-
ник ни напсува и каза: „Айде, сиктир! Ако знаех, че ще снимате
цяла седмица, за да покажете една минута, нямаше да пусна фре-
зите в завода.“
     Но тогава се работеше спокойно. Мъчехме се да помагаме
с каквото можем на новото време.
     − Казвате, че много сте лъгали, но филмите ви донесоха
много награди.
     − Първата международна награда на студията, и моя, по-
лучих през 1961 година на Московския кинофестивал. Взех я за
филма „Светлини и хора“, посветен на пернишките миньори.
Там нямаше лъжа. Сценарист беше Георги Стоянов-Бигор. Фил-
мът е 10-минутен и го заснех в стила на импресията. Не знаех
тогава какво е импресия, но така го усещах. Миньорите бяха
целите в сажди и мокри. Даже допълнително им пръснах малко
вазелин, та станаха още по-страшни. След като тогавашни-
ят началник на кинематографията гледа филма, каза: „Мен им-
пресии не ми се нравят! Тези крупни планове на миньорите с
косми по лицата да ги махнете! Остава само да снимате един
фашист пред мините и да кажете, че това е концлагер.“ Този
филм обаче го одобриха за кинофестивала в Москва и аз тряб-
ваше да замина. Дако Даковски беше председател на филмови-
те дейци тогава и водеше делегацията. Той ми каза: „Момче,
ти ли си снимал филма за миньорите? Абе, нямаше ли кой да
ти каже малко повече кадри да сложиш с тези крупни плано-
ве.“ Аз му обясних, че са ми наредили да ги махна и две-трети
от епизода съм съкратил. Той се ядоса и попита: „Кой идиот
ти каза да ги отрежеш?“ Отговорих му и той си замълча. Фил-
мът получи сребърен медал в Москва, а във Варна взе „Златен
гълъб“. Той ми даде зелена улица и след това никой не ме е зака-
чал и не ми е трил сол на главата.
     − За филма „Дамян“ имаше големи скандали.
     − На мен никой не ми е правил тогава скандали.
     − Вярно ли е, че сте дали половината от средствата за
„Човек от народа“, за да направите „Дамян“?
     − Не, не съм дал. Филмите бяха с държавна субсидия.
     − Според Дамян Илиев това е така.
     − Мамицата му на тоя идиот Дамян. С него сме побрати-
мени и това стана по негово желание, със сълзи на очи. Аз го из-
мъкнах от калта, колкото и да звучи самохвално. Разглезих го.
     − Развалиха ли се взаимоотношенията ви?
     − Ако го питате него, той ще каже − „Няма такова не-
що!“ Но той почна да ме лъже. Имам нужда да ми направи една
дребна работа в моето родно село и аз ще му платя, но той ця-
ла година ме върти. Така че с него искам да си разваля братските
отношения. Той се увлече по партии, абе деформация на лич-
ността.
     − Значи побратимяването сте го развалили?
     − Ликвидирахме го.
     − През 1982 година казвате, че всички герои от филмите
са ви като деца.
     − Вярно е това. Те са ми като деца и като братя, с изклю-
чение на двама. Един овчар, който цяло лято го снимахме, все ни
се хвалеше, че всяка година коли по 400−500-килограмово прасе.
Един път не покани снимачния екип на гости. Този същият на
два пъти искаше да му заплатим, че го снимаме. В документал-
ното кино не се плаща на човека, който снимаш. Лека-полека му
обясних, че нямаме такива средства. Много е деликатно да пра-
виш документален филм. Как да се скараш с този човек. Напсу-
ваш ли го − край! Всичко свършва и лентата отива на боклука.
Филмът „Строители“ съм го снимал три години. С тези
хора станах приятел и се заобичахме помежду си. Хората не чув-
стваха камерата и се държаха великолепно.
     − Как изживяхте това, че повечето от вашите герои от
филма измряха?
     − Никой не съм забравил. Винаги когато са идвали в Со-
фия, са минавали през къщи. Във филма „Строители“ баш геро-
ят е бай Петрун. Той е кокошкар, но отива да строи атомната
централа. Затова на бригадата й викаха „кокошкарската“. В то-
зи филм водещ на мисълта ми е Вели Чаушев и той отива при
бай Петрун. Поздравява го, а Петрун му вика: „Къде ходиш ти
по света и у нас бе, да го еба?“ Вели го пита: „Докога ще строите
тази централа, няма ли да я завършвате?“, а Петрун отговаря:
„Работата не е заек, да го еба, да избяга.“ И това „да го еба“ го
имаше на осем места във филма, но то не е цинично. Даже наско-
ро се сетихме с приятели пак за бай Петрун, който каза на Вели
Чаушев: „Къде одиш ти бе? Одиш да возиш курвите по пътя.
Ей, да стане бензино два лева, ще те видиме какво ще правиш.“
Да беше жив сега бай Петрун, да види, че бензинът вече не е два
лева, а много повече.
     − Много от вашите герои са били облъчени в „Козлодуй“?
     − Седем души от тази бригада умряха облъчени. Даже бри-
гадирът Първан Нинов, който разказва за тези неща в послед-
ния ми незавършен филм „Изповед“, е парализиран. Наскоро на-
учих, че и той е починал.
     − Ще я завършите ли тази изповед?
     − Щях да правя предложение да ми отпуснат пари да я за-
върша, но се оказа, че от комисията половината са ми врагове.
Друг един филм щяхме да правим с професор Марко Семов, но
отхвърлиха сценария, без да се мотивират. Те бяха настроени
срещу моето студио „Глобус“, защото, като дойдеше комисия
от някой фестивал и гледаше филмите на „Време“, „Екран“ и
„Глобус“, накрая вземаха само филми от нас, въпреки че на годи-
на правихме по 10−20 филма, а другите по 100−200. Затова и лик-
видираха „Глобус“.
     − През 1982 година вие пред Кеворкян признавате, че има-
те един голям провал, но не казвате кой е той. Сега ще го изда-
дете ли?
     − Имам два филма, които правих за пари. После на синове-
те ми, които завършиха ВИТИЗ, им казах: „Почнете ли да пра-
вите филм и да мислите за пари, да знаете, че сте провалени.“
     − Кои са тези ваши филми?
     − Не си спомням дори имената им. Аз не знам колко филма
съм направил, не ме интересува. Да парадираш с това, значи, че
си жалък творец.
     − Как оценявате сега вашия филм „Човек от народа“, пос-
ветен на Тодор Живков?
     − След 10 ноември ме срещна един колега и ми вика: „О,
човек от народа, здрасти. Кога ще се откажеш от филма?“ От-
говорих му: „Когато ти се откажеш от еди-кой си филм, за
който направи преразход от 300 хиляди лева.“ Аз от „Човек от
народа“ не мога да се откажа в никакъв случай. Признавам, че
много неща направих фалшиво, за да станат по-емоционални.
Във филма има една изповед на Тодор Живков като клетва към
партията. Истината е, че той не я е давал никога. Монолози-
те на Мара Малеева и Людмила Живкова са измислени. Подоб-
ни неща те са изказвали пред свои близки, но ги няма никъде
като документ. Затова Серафим Северняк написа текста. То-
гава и ситуацията беше особена − Людмила почина.
     Този филм ми съкрати живота минимум с четири-пет го-
дини. Не пожелавам на никого да прави филм за жив държавен
ръководител.
     − Колко време снимахте Живков?
     − Две години и осем месеца траеше всичко. На мен ми по-
могна това, че от 1957 година съм с него, като ходи по страна-
та и чужбина. Опознах му характера, начина му на контакту-
ване. Когато ми възложиха филма, вече си имах концепция. Беше
ми ясно какво да направя.
     − Тодор Живков ли поиска да правите филм за него?
     − Той въобще не е знаел, че ще се снима филм. Даже не е
искал. По случай неговата 60-годишнина един режисьор е поже-
лал да прави филм за него, но той е отказал.
     През цялото време, докато работихме, не съм пожелал по
никакъв повод да говоря с Тодор Живков. Аз не съм ходил дори в
кабинета му. Но след филма колеги почнаха да идват при мен да
ме молят да им ходатайствам за жилища. Не им признавах, че
съм бил далеч от Живков, и им мърках уклончиво. В квартала на
тъща ми, лека й пръст, комшийките й казвали: „Стефке, вярно
ли, че зет ти ходил при Тодор Живков, когато си поиска? Вярно
ли, че му е бил дясната ръка?“
     − Той хареса ли филма?
     − Научихме, че на 6 септември вечерта, на 7-и беше пре-
миерата, Тодор Живков го е гледал само с двете си внучета. При-
ятели от охраната ми казаха, че е излязъл много развълнуван и
през цялата вечер е мълчал. Няколко месеца по-късно тогаваш-
ният генерален директор на Кинематографията Кольо Ненов
ми каза, че другарят Живков не е харесал епизода с неговата ан-
тифашистка дейност. Обясних му: „Кольо, съвестта ми е чис-
та, защото това ми дадоха консултантите.“
     − Във филма „Човек от народа“ има едно пророчество. Там
Живков казва: „Като стигна до съд, ще му мислиме.“
     − Това беше в завод „9 септември“ и той каза: „Действай-
те! Вие произвеждайте обувки и ги продавайте без посредници
и разни търгаши, а направо на купувача. Ако стане нещо, аз съм
насреща. Пък като отида в затвора, ще идвате да ми давате
водица“, и взе да се смее.
     − След 10 ноември не сте ли се срещали с него?
     − Не, не е имало никакъв повод. Но най-смешното е, че в
екипа, който снима целия процес срещу Тодор Живков, опера-
торът се казва Христо Ковачев − мой бивш асистент. Той оба-
че е Христо Цочев Ковачев, а аз съм Христо Цонков Ковачев.
Смешното е още, че той много пъти е получавал вместо мен
покани, за да посети кинофестивали.
     − От синовете си доволен ли сте?
     − Как няма да съм доволен! Те са ми синове. Големият, Олег,
получи пет международни награди. Някои от филмите му ста-
наха хитове у нас. И двамата ми синове обаче след 10 ноември
останаха без работа и отидоха на улицата.
     − През 1982 година Кеворкян ви пита дали ще има филм за
Христо Ковачев, а вие отговаряте, че той не заслужава филм.
Продължавате ли да мислите така?
     − Да, разбира се. Това се прави, след като човек умре. Вие
представяте ли си, че всички мои филми, които са получили го-
леми награди в чужбина, тук са били оплюти и са наричани ан-
типартийни. „Овчарско“ взе седем международни награди. Кол-
ко български режисьори са канени да присъстват с филма си на
фестивала в Кан? А аз не отидох! Глупак!
     − Колко са общо наградите ви?
     − Седемдесет и четири, от тях 13 са Гран при, но може ли
да се радваш на това, да те уважават в чужбина, а не в твоята
страна.
     − То си е казано − Никой не е пророк в собствената си
страна.
     − Точно така. Мен в чужбина са ме питали: „Г-н Ковачев,
колко творци са минали през вашата школа?“, и ме е срам да ка-
жа, че нямам школа. Мен не ме приеха да преподавам във ВИТИЗ,
защото нямам висше образование. Но моята диплома е в глава-
та ми. Ако ми бяха дали да преподавам, щях да разсипя теоре-
тиците, тъй като в документалното кино няма теория, как-
то няма и сценарий. Това е абсолютна глупост.
     − Какво е за вас „Всяка неделя“?
     − За мен „Всяка неделя“ е Кеворк Кеворкян. Тогавашната
програма беше номер 1. Тоя хитър арменец знаеше как да подхо-
ди към хората.
     − Вие ми казахте, че няколко пъти сте му отказвали да
участвате?
     − На четвъртия път се съгласих. И това беше не че съм
толкова скромен, аз не съм скромен човек, но ми беше неудобно,
че много по-големи творци от мен в киното още не бяха пока-
нени. Съгласих се все пак, защото Кеворк ми каза: „Бате Ристо,
трябва да поговорим за филма „Дамян“.“
     − Как всъщност се ражда един ваш филм?
     − Ще ви призная, че преди да направя всеки филм, аз лягам
по гръб, затварям си очите и сякаш го прожектирам на филмо-
ва лента. Виждам го как ще изглежда, чувам шумовете. Накрая
може и да не стане точно така, както съм го видял, но карди-
налната ми идея остава.
     − Вие имате страхотно чувство за хумор?
     − Целият ми род е такъв. Всички сме зевзеци. Правих един
филм в моето родно село Острец. Такова масово явление на зев-
зеци няма никъде в България. Даже Данчо Радичков два пъти съм
го карал да отиде там едно лято и да се опознае с хората, защо-
то неговите зевзеци са отпреди 40−50 години, а не са днешни-
те. Моят духовен учител е чичо ми. Библиотеката му беше по-
голяма от градската библиотека на Троян. Той е събрал 3000 анек-
дота от нашия край.
     − Някога минавало ли ви е през главата да направите филм
за Кеворк? Как всъщност се ражда един ваш филм?
     − Не, но може да стане много зевзешки филм − армено-бъл-
гарски. Даже да бъде повече арменски. Кеворк е страшно инте-
ресна личност. От една страна, е хитър като арменец, но от
друга − неговият прагматизъм е невероятен. Винаги съм завиж-
дал и на контактността му.
     − Вас лично той с какво ви е изненадал? Помните ли?
     − Как да не помня! Щях да го ритна под масата, само че
не можах да го стигна. Още преди да почне разговорът, ми ка-
за, че ще си говорим на „Ви“. И аз му казах: „Чакай, защо? Ние си
бъркаме в гъзовете извън предаването, сега ще си говорим на
„Ви“. Но той се страхуваше да не го накажат. Почна интер-
вюто и ми вика: „Вие, другарю Ковачев, виждате ли се вече ка-
то ветеран на документалното кино...“ а аз го прекъснах: „Не
съм ветеран аз. Ветеран е бай Захари Жандов.“ И из един път
ми тресна въпроса: „Кой документалист в България признава-
те“, а аз отговорих: „Христо Ганев. Той е направил малко фил-
ми, но е единственият, който изтегля философски темата
си.“
     С него бяхме в Алжир и направихме филма „Празник на
надеждата“. На него той си е сценарист и режисьор, а аз съм
само оператор. Христо Ганев предвиди как ще се развие рево-
люцията в Алжир десетки години напред. Това никой не го е
правил в нашето документално кино. Той ми е един от учите-
лите. Другите двама са Блага Бояджиева и Георги Лурков, лека
им пръст.
     Но да се върна към разговора с Кеворкян. Той разбра, че
много обичам цветята. На терасата вкъщи имам 11 вида ки-
тайски рози. Това го няма дори в ботаническата градина. Този
хитър арменец накрая ми вика: „Какво рядко цвете ви липсва?“
Аз изведнъж се напрегнах и тогава ми идваше да го ритна под
масата. Отговорих: „Едно рядко цвете, каквото може да изле-
зе от душата на българина.“ След предаването получих 26 раз-
лични цветя от жени от цяла България. Едно момиче от Разг-
рад ми изпрати христов венец, за да си го засадя.
     − Когато сте били събеседник по желание, вие сте оста-
вили една ваша мисъл − „Дълбоко вярвам в истинския човек.“
Ако днес сте събеседник, какво ще напишете?
     − Пак същото, но ще ми трябва и един фенер. Не чак ка-
то Диогеновия, но да бъде силна батерийка. В днешно време
истинският човек е рядко срещащо се същество. Когато ид-
вах от моето родно село в кинематографията, ми казваха: „Зна-
еш ли, че отиваш в есенцията на интелигенцията?“ Но като
дойдох тук, в студията, видях как се сбиха две двойки, как
трябваше да чакам пияния ми шеф-оператор да изтрезнее, за-
щото снимал в Пещера някакво тържество. През цялото вре-
ме в главата ми се въртеше като на грамофон − „Есенцията на
интелигенцията, есенцията на интелигенцията...“. А те се
псуваха на майка и аз си казах: „Ебати есенцията на интелиген-
цията.“
     − Ще пишете ли книга за живота си?
     − Имам една идея за книга и мисля да я озаглавя „Изповед-
та на едно телешко варено“, защото съм зодия Телец. Първата
част ще е смешна, а втората − тъжна.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.