− Струва ми се, два пъти. Единия път бях със Стоянка и
ние“.
атъра. Неговите предавания бяха много хубави. Въпросите му
во, човек по някой път се пържеше, не знаеше какво да каже. Ко-
гато събеседникът се огъва, беше сладкото и хубавото. Винаги
рих, че няма нищо срамно в това. Казвам се Георги, празнувам на
деня на овчаря, но баща ми е бил млекарин. Имаше магазин в Бур-
гас и аз и братята ми работехме там. Но да паса овце, нямаше
такова нещо.
налото. Тогава беше едно време, когато не можеше да говориш по
дясно. Шляпат се, без да се замислят. Той, Кеворкян, така те пи-
таше, че ти предпазливо отговаряш, за да не сбъркаш някъде.
− Времето беше такова да си мериш приказката. Ха не си
я премерил, и си отишъл на кино. Кево задаваше парливи, много
провокационни въпроси, но и той гледаше да е по ръба.
− Оле-лееей, вие ме връщате много години назад. Говорих-
ме, че обичам театъра, че играя почти всяка вечер, и то все цен-
трални роли. Не се уморявам. Истината ми беше, че аз без теа-
търа не мога да живея. Театърът е моето лекарство и моят жи-
вот. Ако три дни не изляза на сцената, боледувам. Като съм на
сцената, се излекувам.
− Докато правех тези интервюта, стигнах до един пара-
докс. Оказа се, че онова старо време, когато имаше цензура, е
било много по-добро за актьорите от сегашното, когато има-
ме свобода.
− Разбира се. Свободата, свободата... В момента ние сме
анархия. Анархия жестока. Тези, които имат много пари и хуба-
ви коли, не се съобразяват с никой. Ще те премачкат. Един ми
пресече пътя, аз отворих стъклото на колата и му казах: „Чакай
бе, къде караш. Защо така?“, а той скочи да ме бие. Но като ви-
дя, че съм аз, ми каза: „А, добре, че си ти, иначе знаеш ли на какво
щях да те направя!“ То е страшно. И хората се измениха. Тези,
дето ги познавам по-отрано, не са същите. Докъде ще стигнем,
къде отиваме − не знам.
Какво става, бе?! Актьорите сме по-зле. Слушах една ко-
лежка по радио „Витоша“, която каза: „Дайте да не приказваме,
че хората взеха да ни съжаляват.“ Моята заплата е никаква. А
плащам парно, телефон, имам и други разноски. Семейството
ми е голямо, моята съпруга не работи, защото не е добре със
здравето. Абе страшно е.
По-рано парите не бяха кой знае колко, но стигаха. Спо-
койно се връщах вкъщи, без да се страхувам, че колата ще бъде
открадната или някой ще те набие. Преди време ми се нахвър-
лиха отгоре, взеха ми чантата. В тъмното викам: „Не ме ли поз-
наваш бе, момче?“ Тогава видяха кой съм и всичко се размина. Туп-
наха ме по рамото и ми казаха: „Извинявай.“
Една вечер се връщам от турне и за да си стигна до нас,
трябва да пресека една горичка. Страх ме е бе, братче. Колеги-
те ме гледат и аз им викам: „Елате двама-трима да ме изпрати-
те.“ Като жена ме изпращат! Това не е само с мен. Така е с всеки.
Виждаш какви години доживяхме.
− А свободата, която даваше „Всяка неделя“, как се изпол-
зваше?
− О, това беше голям отдушник. Всеки се натискаше да го
поканят във „Всяка неделя“, за да може да се изкаже. Кево много
хубаво ги провокираше, не ги разпитваше като следовател, пред-
разполагаше.
− Разбирам, че сте се чувствали комфортно на стола сре-
щу него?
− Да, но когато те засегне нещо... пак ще му кажеш исти-
ната. Върти, върти, но ще те накара да си признаеш. Умееше го
това.
− „Всяка неделя“ имаше доста тежки периоди преди 10 но-
ември. Как ги преживяхте?
− Как да ти кажа? Сега има много по-тежки периоди от
тогава. Нали знаеш − когато камъкът не е в твоята градина,
казваш: „Братче, оправете се“, и той ще се оправи, ще се наме-
рят хора и ще се застъпят. Всеки гледа злото да не е в неговата
градина, да не го гръмнат.
− Кои от събеседниците на Кеворкян няма да забравите
никога?
− Имаше някои събеседници, които не се поддаваха. Бяха
по-скучни. Кеворк ги бута оттука-оттам, ама не върви. А от
някои толкова хубави неща научавахме... Неговият спектър от
въпроси беше много разширен.
− Като актьор комик мнозина очакват от вас все да раз-
правяте весели случки. Кажете някоя такава, свързана с „Всяка
неделя“?
− Минавам за комедиен актьор, но аз комедии в живота не
мога да правя. Правя ги само на сцената и искам там да съм ин-
тересен.
− До 10 ноември „Всяка неделя“ беше повече културна, след
това се политизира. Приемахте ли я тогава? По това време об-
виниха Кеворкян, че защитава синята кауза.
− Е, че какво от това? Нали има демокрация. Аз се чудя на
някои хора, които ме питат: „Ти защо си такъв?“ или „За кого
гласува?“ Ма как може да ми задаваш такъв въпрос, кой си ти,
та ще ме питаш бе, откъде-накъде. Ти искаш да живееш в де-
мократична страна и да си демократ, а ме насочваш къде да
бъда. Как може такова нещо! Някои хора и от сините, и от
червените това не могат да го разберат. В Америка никой не
пита кой какъв е. Интересуват се дали си професионалист. Ако
попитам колега актьор от американски театър: „Ти какъв си?“,
той ще ми се изсмее и ще ми каже: „Ти нормален ли си? Това си е
моя работа!“
Аз гледам и в нашия театър, партийните членове... Всеки
ми се сърдеше, като не му дам да чете бюлетина на ЦК, а сега са
най-големите седесари. Нищо. Смениха боята, отидоха там. Къ-
дето искат, там да ходят. Нали това е демокрацията − свобо-
дата на мисълта. Откъде-накъде ще ми пъхаш в мозъчните клет-
ки неща или някои клетки ще ми ги затваряш.
− Какво е за вас „Всяка неделя“? Някои казват, че това е
предаване легенда?
− И аз бих се присъединил към това. „Всяка неделя“ беше
необичайно предаване за времето си. Винаги когато сега сигна-
лът се появи, нещо трепка в мене и си спомням какво беше пре-
ди 10 ноември.
− Критикували ли сте някога Кеворкян?
− Никога. Винаги съм одобрявал това, което прави. Не съм
му се сърдил. И по време на изборите, когато водеше от НДК.
Но това си е негова работа, не мога да му се меся. Той е умен
човек, културен човек.
− Ако трябва днес да напишете нещо в споменика на „Вся-
ка неделя“, какво ще е то?
− Мъчно ми е за нашата страна. Мъчно ми е за съсловието.
Никой не ни уважава. Даже не ни броят като професия. Не знам.
Събудете се, бе хора! Няма значение вече кои ще ни ръководят и
кои ще са на власт. Само искам да бъдат кадърни. Да не мислят
за себе си и за своите облаги, да не трупат милиони, а да мислят
за народа. Както е било едно време. Аз съм живял и през царско
време. Когато дойде 9 септември, бях 17-годишен. Помня и то-
гава какво беше. Нямаше такова нещо. Нека вземат пример на-
шите хора от Запада. Да видят как работят. Демокрацията не
е да лежиш и друг да те храни. Да има убийства, грабежи, изна-
силвания. Преди 9 септември чирачетата чакаха да дойде бай
Иван и да ядат от общ казан. Сега пак искат да не работят.
Нека отидат на Запад да видят как бачкат хората. Аз бях на
едно представление в Ню Йорк преди 7−8 години. Мой амери-
кански колега шест години играе все в един и същи мюзикъл. Чрез
преводач му казах: „Вие днес играхте като че ли ви е премиера“,
а той ми отговори: „Аз съм длъжен да играя така. Ако не го пра-
вя, зад мен има 2000 души, които чакат моето място. Още шест
години ще играя, ако трябва, за да остана в трупата.“ А какво е
сега нашето?
