English
Deutsch
Русский

























     ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ:
     СТРАХЪТ Е РАК, КОЙТО НИ РАЗЯЖДА

     − Г-н Дюлгеров, кога се срещнахте с Кеворкян за първи
път?
     − Това стана, когато той още не водеше „Всяка неде-
ля“, а „Информационен дневник“. Ако не се лъжа, беше през
1978 година по повод моя филм „Трампа“. След това участвах
във „Всяка неделя“ заради „Мера според мера“ и „Нешка Робе-
ва и нейните момичета“. Бях събеседник по желание през 1985
година, а като автор снимах в Париж Евгени Силянов, син на
Христо Силянов. Бях в Париж и направих интервю с него.
     − С какво се промени Георги Дюлгеров от първото до
последното си участие във „Всяка неделя“?
     − Това е въпрос, на който не мога да отговоря. Затруд-
нявам се да определя промените в себе си. Мисля, че те са ви-
дими за околните, но не и за мен. Такъв тип въпроси ме сму-
щават. За да отговориш с какво си се променил, това изисква
един сериозен труд, мога да направя филм на тази тема. Но
за да не ви оставя все пак без отговор, ще ви кажа, че за това
как съм се променил свидетелстват филмите ми.
     − Какво ви даде „Всяка неделя“?
     − „Всяка неделя“ беше ценна с това, че събираше разно-
полюсни личности. Без да ги насилва и манипулира с въпроси-
те си, Кеворк даваше възможност да изразят това, което
мислят. Заслугата му беше и в подбора на събеседниците. Те
взаимно се допълваха и индиректно спореха помежду си. Съз-
даваха картина на времето. Разбира се, задължително тряб-
ва да се подчертае умението на Кеворкян да провокира. Той е
много добър събеседник.
     − Притеснявал ли ви е някога?
     − Не. Спомням си, че в една зима на нашето недоволст-
во той ни събра в студиото с един критик. Беше заради фил-
ма ми „Акатамус“. Критикът имаше отрицателно мнение,
но в студиото като че ли повече се притесни от мен. Аз се
смущавам само ако ми зададат личен въпрос. Не можеш пред
многохилядна аудитория да разказваш неща, които са интим-
ни. Няма нужда от това. Всеки стойностен творец ги по-
казва в творчеството си. Ако аз съм в състояние да разказ-
вам тези неща, няма смисъл да правя филми.
     − Да разбирам, че казвате всичко за себе си във вашите
филми.
     − С такова намерение съм.
     − Според вас „Всяка неделя“ е формирала картина на вре-
мето. Смятате ли обаче, че тя беше правдива?
     − Аз се занимавам с история доста сериозно и не знам
време, което да е нямало своите табута. Демокрацията съ-
що си има своите и не би трябвало да се отнасяме към нея с
детски възторг. В онова време имаше някакъв вид предизви-
кателство и преодоляването му не бе въпрос на пряк текст,
а огромно значение имаше формата. Не случайно във всички
филми, които се правеха в бившите соцстрани, формата е
страшно развита.
     − Вие с какво трябваше да се съобразявате като режи-
сьор, за да направите вашите филми?
     − Във всеки случай не трябваше да се съобразявам с то-
ва колко ми струва филмът, както сега. Не трябваше да об-
щувам с полуграмотни хора. Цензурата реално съществува-
ше, но въпросът беше да я надлъжеш. Успееш ли, по нататък
снимането на самия филм е неконтролируем акт. Опитваха
се да въвеждат периодично някакви репресивни мерки, да се
гледа материалът, когато филмът е заснет до половината,
когато се заснеме и целият. Но лично на мен никой не ми е
гледал филмите по този начин. А и да бяха дошли, какво щяха
да разберат? Въртят се дубли, дубли, дубли... Аз винаги мо-
жех да кажа: Ще взема не този, а друг дубъл. Така им сервирах
„Мера според мера“ доста изненадващо. Когато филмът вече
беше готов, не аз, а шефовете трябваше да се съобразяват
дали да го пускат, или не. Разбира се, пряк текст в нашите
сценарии не можеше да мине. Не можеше да се изразява несъг-
ласие със съществуващата система. Това, че не беше възмож-
но да се изразиш директно, създаваше възможност да мислиш
как да направиш филма по-интересно. Аз съм застъпник на
соцкиното. Политически преките филми, например за мафи-
ята, които ни сервираха от другата страна на завесата, ми-
наха и заминаха и никой не ги помни, за разлика от тези на
Тарковски, Вайда, а защо не и някои български.
     − „Мера според мера“ ли беше най-трудният ви филм?
     − Най-проблемен като че ли беше „Трампа“. В него опит-
вах да употребя Брехтовия принцип на отчуждение и го пра-
вех чрез прекалена документалност на участниците. Дейс-
твието ставаше в ученически среди, бях взел деца, които не
играеха масовка, а участваха реално. Срещнах ги с писателя
Ивайло Петров и те мислеха, че снимам документален филм.
След това смених репликите на Ивайло Петров с тези на ак-
тьора, който играе ролята на писателя. Аз не криех тази про-
вокация. Едно от децата обаче протестира и попита: „Защо
ни манипулирате и ни разигравате като маймуни? Ние не зна-
ем какво играем.“
     Идеолозите, които никак не бяха глупави, за разлика от
сегашните им опоненти, прозряха в този тип съпоставка с
действителността доста сериозна заплаха, но не удариха ди-
ректно филма. Имаха си вече други разработени начини − ог-
раничено разпространение, неучастие във фестивали... Така
не беше само с моя филм, а и с „Циклоп“ на Христо Христов,
малко по-късно удариха директно и „Една жена на 33“. Напра-
виха го не заради филма, а за да се покаже, че няма безнаказани.
Искаха да ни докажат, че Христо Христов, който беше пред-
седател на съюза, макар да има власт, пак може да бъде уда-
рен. Това беше част от политическата игра.
     Подобно беше положението и с „Мера според мера“.
Имам сведения, че са искали да спират филма, дори го обсъж-
дали на сбирка на чавдарци.
     − В този филм вие се сблъскахте и с една трагедия −
почина Григор Вачков, и то в началото на снимките. Силвия
Вачкова ми каза, че ви е помогнала да намерите двойник на
нейния съпруг, за да продължи ролята.
     − Григор Вачков се снима само една седмица, а имаше вто-
ра по значение роля. Работеше като озарен от Бога. Много
искаше да играе този образ. Нямаше такава роля в творчес-
ката си биография. Беше толкова добър, че му правех само по
един дубъл и съжалявах след това. Защото, ако бях направил
повече, щях да имам и различен материал. След смъртта му
можехме да вземем друг актьор, но аз отказах. Всичко се връ-
ща в този живот, и ако аз бях поругал неговата памет, в бъ-
деще вероятно ще направят така и с моята. Силвия ми по-
могна да намерим един старшина от триградската застава,
който много прилича на Григор Вачков. Той се появяваше са-
мо в общи кадри. По време на снимките с Руси Чанев прена-
писахме ролята на Гришата и разхвърляхме репликите на дру-
ги актьори, които играеха секретарите. Това бяха моите
студенти, сега изявените български режисьори Людмил То-
доров и Иван Черкелов. Част от ролята пое и жената на Дил-
бер Танас − Слава. Така филмът стана по-различно. Много съм
благодарен на Кеворк за оценката, която даде лично на „Мера
според мера“, защото беше очевидно, че този филм много сму-
щава − не само с необичайния подход към историята, а и че в
него се говореше на диалект, който хората не разбираха. Зас-
луга е, че поискахме да се говори на него, но наш фал е, че не
преценихме до каква степен да го редуцираме така, че повече
хора да го разберат.
     − Не мога да не ви попитам и за филма „За Нешка Робе-
ва и нейните момичета“, който също беше представен във
„Всяка неделя“.
     − Това ми е най-успешният зрителски филм. Той мина
на вълната на антисъветизма. За мен е изненадващо, че така
го тълкуваха. Но в момента, в който свършиш един филм,
той престава да ти се подчинява. Невинаги върви по предна-
чертаната от автора пътека. Когато правех филма за Неш-
ка, не ме е занимавал антисъветизмът. Аз съм следвал в Съ-
ветския съюз и като всеки човек, който се е сблъсквал със сис-
темата, си давах ясна сметка, че това е античовешка систе-
ма. Всички студенти, учили в Съветския съюз, се връщаха ан-
тисъветски настроени, но не и антируски. Русия и руската
култура са много важни в живота ми. Така или иначе, те са
ме формирали и не мога да плюя в кладенеца, от който съм
пил вода. Русия и руската култура си остават моя любов.
По същия начин мога да говоря и за арменската култура, за-
щото в Армения съм снимал дипломната си работа. В Украй-
на пък карах практиката си.
     Когато правех филма за Нешка, ме занимаваше това, ко-
ето винаги ме е занимавало − силната личност, творческата
личност. Ако се разходите по моите филми, ще видите, че
всичките ми герои са поставени в екстремални условия и са-
ми по себе си са извънредни личности. За мен Нешка е точно
такава. Тя е невероятен талант. И в двата филма, които
направих, исках да надникна в лабораторията и да видя как
тя твори, как прави неща въпреки времето.
     − Стигнахте ли до тайните й?
     − Мисля, че има нещичко, особено във втория филм, кой-
то се казва „За момичетата и тяхната Нешка Робева“. Хва-
нах я как прави своите компромиси, защото творчеството
е гъвкав процес. Има един епизод, в който тя поставя съче-
тание с въже на Бианка Панова по музика на Барток. Смисъ-
лът на това съчетание беше противоборството на човека
със съдбата и за това, че съдбата го смачква. Бианка беше още
малка и не можеше да схване идеята. Затова Нешка смени съ-
четанието. Тя като види, че нещо не става, се отказва, а не
натиска като тъп вол напред.
     − Вашият компромис, който направихте в изкуството?
     − Не съм правил компромиси във филмите си, от които
да ме е срам.
     − „Всяка неделя“ имаше доста тежки периоди. През 1988
година дори я спряха.
     − 1988 година по принцип беше тежка, а 1989-а още по-
тежка. Това беше едно време, в което се политизирахме. Да-
же си мисля, че подобни прояви провокираха и по-хрисимите
да изразят публично своята позиция. Тогава бяха прослову-
тите конгреси на творческите съюзи. Този на Съюза на фил-
мовите дейци беше много достоен. Говорихме вече в открит,
пряк текст. Това свидетелстваше, че онази идеологическа сис-
тема е изчерпана.
     − Вие изказахте ли се тогава?
     − Изказах се.
     − Каква беше основната ви идея?
     − Страхът, който насаждат у нас. Страхът като рак,
който ни разяжда. Това е нещото, което ме занимаваше във
филма ми „Лагерът“.
     − Това значи, че страхът според вас е неизлечим.
     − Честно казано, страхът е дамгата, която нашето по-
коление ще носи със себе си. Да, той не се лекува. Затова мис-
ля, че ако България се стабилизира икономически, истински
ще живеят поколенията, които не са изпитвали страх като
нас.
     − Кои от събеседниците на Кеворк няма да забравите
никога?
     − Амосов беше много интересен. Аз отдавна четях кни-
гите му. Но пак повтарям: „Всяка неделя“ беше ценна не тол-
кова с конкретния събеседник, а като колективен портрет.
     − Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото
на „Всяка неделя“?
     − Не.
     − Не сте суеверен?
     − Суеверен съм, но талисман не нося. Моите суеверия
са в друга насока.
     − В какво се изразяват?
     − Нека не отговарям. Това наистина е личен въпрос.
     − Помните ли какво сте написали като събеседник по
желание в споменика на „Всяка неделя“?
     − Помня, да − Режисьорът може да прави всичко сам, но
човек сам не може.
     − А днес какво бихте написали?
     − Същото, с акцент върху втората половина. Време-
то е много озлобено и хората се усамотяват. Това ме пот-
риса.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.