English
Deutsch
Русский



















     ГЕОРГИ ДАНАИЛОВ:
     НЯМА ДЕМОКРАЦИЯ В ИЗКУСТВОТО

     − Г-н Данаилов, помните ли колко пъти сте участвали във
„Всяка неделя“?
     − Не, не съм ги броил, но мисля, че бяха много. И преди, и
след 10 ноември.
     − На какви теми разговаряхте?
     − „Всяка неделя“ имаше много широк спектър и се обсъж-
даха проблеми на киното, театъра, литературата, политика-
та, обществения живот. В някои от тези области аз имам учас-
тие и съм говорил за мои пиеси, филми. Между другото трябва
да кажа, че Кеворк Кеворкян е първият литературен критик,
който написа много положителен отзив във вестник „Народна
култура“ за първата ми книга „Деца играят вън“, и аз бях твър-
де поласкан. Значително по-късно телевизията беше подгот-
вила мое участие за доста оспорваната ми пиеса в края на 70-те
години „Съдията и жълтата роза“. Кеворк каза, че той ще раз-
говаря с мен, но интервюто не се осъществи. Така и не разбрах
защо. Вероятно е имал някои съображения. Ядосах се, защото
официалната критика ме ядеше, а аз не можех да се защитя по
телевизията. Впоследствие пиесата беше наградена на фести-
вала на телевизионните театри в Пескара, Италия, през 1990
година.
     − Толкова ли беше страшна за времето си тази пиеса?
     − Не, тя поставяше глобални проблеми за мира, за прогре-
са, за техниката, за ядрената заплаха, за омразата между хора-
та, за склонността им да се подчиняват, за конформизма. Тя се
развива като един въображаем съдебен процес. Критиците ка-
заха, че липсва „нашата социалистическа“ гледна точка, т.е. та-
зи пиеса е антипартийна. По-благосклонните ми заявиха, че се
занимавам с неща, които не са лъжица за моите уста.
     − Вие сте известен като обществено ангажиран човек.
Коя е истината, казана от вас във „Всяка неделя“?
     − Помня, че говорих в защита на лекарите, за това, че са
зле платени, че не им се обръща достатъчно внимание, и по по-
вод на мое участие Кеворк покани като събеседник по желание
един много прочут български хирург − д-р Руменов. Той беше в
немилост и знаете ли защо? Защото беше асистент на проф.
Станишев, когото сега Върховният съд реабилитира. Проф.
Станишев е един от най-големите български хирурзи, но е имал
неблагоразумието през 1944 година да стане за няколко месеца
министър на вътрешните работи, след което е осъден на смърт
от Народния съд. Както се твърди, той е констатирал смърт-
та на всички подсъдими, а накрая и самият той е бил застрелян.
     Като събеседник по желание пък помня, че говорихме за
много неща. Кеворкян ме пита за близките и за науката, с коя-
то съм се занимавал навремето, за театъра и за литературата.
Не вярвам да се е разбрало точно що за птица съм, тъй като
това не бяха големи портрети, както се правят по западните
телевизии с по един час разговор. Нашето време беше ограниче-
но. Във „Всяка неделя“ имаше една фигура и тя беше Кеворк. Той
изпъкваше, разбира се, и благодарение на събеседниците си, за-
щото знаеше кого да покани. Като „хитър арменец“ беше наяс-
но как и какво точно да попита, а и кога да прекъсне разговора.
     − Какво е за вас „Всяка неделя“?
     − Предаването навремето се отличаваше от всички дру-
ги. Екипът знаеше да работи, макар че се оплакваше и вайкаше
от диктаторския нрав на Кеворкян. Аз обаче съм на мнение, че
изкуство като телевизия не може да се прави по демократичен
път. Няма демокрация в изкуството. Не може някой диригент
да дирижира демократично и да каже на първите цигулки или
валдхорните да свирят каквото си поискат. Просто Кеворк ра-
ботеше така, както трябва. Чувстваше се неговата ръка. Всъщ-
ност така действат хората в големите телевизии.
     − Вие имате наблюдения...
     − Имам, да. Познавам най-различни предавания на амери-
канските и европейските телевизии. Може би знаете, че бях по-
канен да стана председател на Комитета за радио и телевизия,
но отказах категорично и слава Богу, защото щях да бъда един
от поредните уволнени. Пък и човек никога не бива да надхвър-
ля рамките на собствената си компетентност.
Ако днес липсва нещо на „Всяка неделя“, то това е Кеворк.
Вярно, той не е красив, има едни доста нахални мустаци, вну-
шителен нос и въпреки всичко има магнетизъм. Но и до ден дне-
шен аз не разбрах защо този човек напусна телевизията. Той не
ми обясни причината.
     − Тази енигма сигурно никога няма да се разбере.
     − Тази енигма се оплита в не особено достоверни тълку-
вания, слухове, които според мен трябва да бъдат пресечени,
защото ако има някакво явление в Българската телевизия, това
е Кеворк.
     − Спомняте ли си, когато спряха „Всяка неделя“ след ин-
тервюто с Амосов?
     − Да, разбира се. Интелектуалците вече знаеха кой е Амо-
сов и жадуваха да видят този разговор. Интересуваше ни какво
точно ще направи Кеворк и от разговора се разбра, че сме на
прага на промяната. Управляващите не я желаеха, ала повече не
можеше да се живее така. Не можеше да се живее в тази социал-
на шизофрения.
     − След 10 ноември вие се очертахте като политически
ангажиран човек. Това уби ли твореца във вас?
     − Продължавам да мисля, че в екстремни ситуации на на-
цията никой не може да стои настрани. В тези исторически
периоди се решава бъдещето. Ако умишлено оставаш встрани,
това е интелектуална и нравствена непочтеност. Но никога
не съм си въобразявал, че ще вляза в политиката и ще остана в
нея. Участвах и в телевизионното студио на СДС, когато бяха
изборите за Великото народно събрание, даже аз бях човекът,
който реши да се пусне клипът с репликата за танковете на
Петър Младенов. Отначало ние не бяхме съгласни той да се из-
лъчи по телевизията, защото ефектът нямаше да бъде поло-
жителен. Хората щяха да се уплашат и щяха да си кажат − ето
нӚ, щом този е готов през декември 1989 година да изпрати тан-
кове, то може да ги изпрати и преди изборите. Бяхме катего-
рични, че този клип не трябва да се излъчва. Все пак го пуснахме,
когато първият тур беше минал и имаше едно издевателско пре-
даване на БСП по адрес на Желю Желев, и в края на краищата си
казахме: „На таквиз глави − такъв бръснач.“
     − СДС публично заяви, че дължи голяма част от процен-
тите на първите избори благодарение на предаванията на Ке-
ворк. Според вас правилно ли е тв журналист да се ангажира с
една кауза?
     − Абсолютна измама е, че журналистът трябва да бъде
напълно аморфен по отношение на собствените си политичес-
ки възгледи. По времето на маккартизма в САЩ изключителни-
ят телевизионен коментатор Едуард Мъроу се обяви сам сре-
щу Маккарти. С помощта на своите програми накара Сената
да снеме Маккарти от длъжността, която заемаше − председа-
тел на подкомисията за разследване на антиамериканската дей-
ност. Е, този журналист политически едностранчив ли е? Аз
мисля, че Кеворк направи твърде много, за да се отворят очите
на хората. Той показа как се преодолява страхът. Независимо че
го обвиняваха, че бил служител на не знам си какво. Все ми е едно.
Важното е, че той показа, че човек може и да не го е страх. Няма
да забравя неговия спор с тогавашния главен редактор на „Ра-
ботническо дело“.
     − За това интервю го обвиниха, че не си е сдържал нерви-
те на екрана?
     − Може да се случи такова нещо. Всички сме хора и нерви-
те ни не са от пластмаса.
     − Кои събеседници няма да забравите никога?
     − Беше интересно да се видят и Блага Димитрова, и Чир-
ков, и Тончо Жечев, и Йордан Радичков. Любопитно беше да чу-
еш и Дамян Илиев и тази противоречива личност Игнат Ра-
денков. Минчо Минчев пък говореше толкова хубаво, колкото
свири на цигулка. Помня интервюто със Симеон Втори, даже г-
н Джон Паница каза, че първото нещо, което е видял в България
след 42-годишното си изгнание, било интервюто на Кеворк със
Симеон Втори. Включил телевизора си в хотела и попаднал на
този разговор. Същата вечер пък го взели негови приятели и го
завели в печатницата, където се извъртял първият брой на вес-
тник „Демокрация“. Човекът направо се шашардисал и не мо-
жел да повярва, че се намира в България.
     − Вие налагахте ли си автоцензура, когато участвахте
във „Всяка неделя“?
     − Автоцензурата беше стил, но човек трябва да говори
за неща, за които може да е откровен и чист. Никога Кеворк не
ме е питал: „Вярвате ли в победата на комунизма“ и аз не съм му
отговорил на този въпрос. Общо взето, между нас имаше нег-
ласен сговор за какво може и за какво не може да се води разговор.
Е, аз с очите си съм виждал, когато Труман Капоти заяви по аме-
риканската телевизия: „Аз съм хомосексуалист, аз съм алкохо-
лик, аз съм наркоман, аз съм гений“, но ние не сме толкова осво-
бодени хора. Само лудите у нас можеха да говорят свободно.
Ако сте забелязали, в българската история Мунчовците са те-
зи, които най-открито протестират.
     − Ако днес сте събеседник по желание, какво бихте оста-
вили в споменика на „Всяка неделя“?
     − Ще перифразирам един стих − Животът си отива, Ке-
ворк, животът си отива, уви, животът − не, но ние, ние си оти-
ваме.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.