English
Deutsch
Русский

























     ГЕОРГИ ЧЕРКЕЛОВ:
     ГНЕВЯ СЕ ОТ ЧОВЕШКАТА ГЛУПОСТ

     − Г-н Черкелов, колко пъти сте участвали във „Всяка не-
деля“?
     − Мисля, че три. Два, когато с Кеворкян разговаряхме ди-
ректно в студиото, и веднъж в парк-хотела. Тогава той беше
зад кадър.
     − Известно е, че не към всички журналисти сте добре нас-
троен. Към Кеворкян обаче имате топло отношение. Защо?
     − Откакто се познаваме, ние взаимно се уважаваме. Жур-
налистиката е отговорна обществена работа и в нея трябва да
има почтеност, коректност и достоверност. В онези години Ке-
во беше един от публицистите, взел най-доброто от западния
маниер. Той умее да разговаря и да провокира. Даже не най-точна-
та дума е „провокация“. Той предразполага, предизвиква. Това пред-
полага човекознание. Кево разбира от хора. Когато слушате раз-
говора му със съответния човек, можете да научите много неща
за събеседника, и то само от начина, по който Кево говори с него.
Той не се държеше еднакво с всички. Към някои беше направо опа-
сен. Задаваше такива въпроси, че те се смущаваха. Но има и дру-
го. Българинът не може да говори като един американец или рус-
нак. На тях само трябва да им сложиш микрофона до устата и са
готови. Ще ви призная, че аз лично не съм чул много смислени не-
ща от естрадните певци. Но това не важи само за нашите, а и за
западните. Говорят банални глупости.
     − Когато Кеворкян ви покани за първи път в студиото,
не се ли притеснявахте?
     − Не, и мисля, че повечето колеги не са се притеснявали.
     − Напротив. Някои признават, че са се страхували.
     − Може, но аз не се притеснявах. Изпитанието пред ано-
нимния зрител в салона не е по-малко притеснително. Еднакво
отговорно е. Аз заставах срещу Кеворк с обществена отговор-
ност, защото това, което говорех, ставаше публично. Не е ка-
то да седнеш на ракия да си приказваш.
     С някои хора мога да бъда много откровен и това ми беше
най-сигурната защита. Доколкото се познавах, исках да покажа
себе си и доколкото е възможно, да кажа истината и станови-
щето си по различни проблеми. Това изисква свобода на духа. Не
казва, че в пълна степен притежавам подобна свобода, но отк-
рай време не съм се страхувал да отговарям на какъвто и да е
въпрос. На срещите с публиката съм казвал да ме питат какво-
то поискат и за политиката, и за индустрията, а не само коя е
любимата ми роля.
     Вижте, по-голяма част от хората не познават себе си.
Това, че не познаваме събратята си, не е добре, но това, дето
себе си не познаваш, е беда. Ние си изработваме една роля,
един образ и непрекъснато си го къдрим. Но много често това няма
нищо общо с нас. Малко са хората, които са самокритични. Знам,
че ще прозвучи нескромно, но аз притежавам способността за
самокритичност и мога да преценя къде има истинска симпа-
тия, къде е снобизъм, къде е инерция. Има даже една приказка −
редактор казал на млад писател − „Вие не сте толкова извес-
тен, че да пишете лошо. Само писател, който е пробил, може да
си позволи това.“
     − Каква беше реакцията на зрителите, след участията
ви във „Всяка неделя“?
     − Приятелите ми казаха, че са ме харесали.
     − Кои са ви най-големите приятели?
     − Нямам много. От известните актьори − само Асен Ми-
ланов. Него за съжаление вече го извадиха от играта и той се
поразболя.
     − Толкова ли трудно допускате хора до себе си?
     − Отнасям се с голяма взискателност към званието „при-
ятел“. Хора, които казват, че имат много приятели, не ги раз-
бирам. Ако си почтен човек, можеш ли да имаш 250 души прия-
тели? Значи нещо ги будалкаш. Не съм такъв подлец, че да се ха-
ресвам на всички.
     − Вие казахте, че сте самокритичен. За какво най-често
се критикувате?
     − Жената на ближния не съм пожелавал, но както е казал
един по-умен от мен: „Жената на моя приятел не е жена за
мен, но ако тя е красива, той не ми е приятел.“
     Моят голям грях е, че аз се гневя. И с годините се гневя все
по-лесно. Не искам да се оправдавам със средата. Добре е човек да
взема предпазни мерки към това прегрешение. Гневът е ужасно
нещо.
     − Какво ви кара толкова да се гневите? Обстановката?
Хората?
     − Хората. Глупостта ужасно ме дразни.
     − Затова ли избягахте в село Ъглен.
     − Да. В София се угнетявам. В Ъглен няма кой да ме разгне-
ви. Хората там не могат да навредят на никой.
     − Във времето, когато играехте постоянно на сцената и
се снимахте в много филми, мислили ли сте, че един ден ще за-
живеете на село?
     − Не съм мислил по простата причина, че когато си млад,
нямаш време да мислиш за много неща. Когато прекъснах и две
години не правих нищо, прочетох всичко, което ми се искаше да
прочета.
     − И подчертавахте ценни мисли?
     − Не, макар че понякога съм се заричал. Останало ми е от
ролята на писателя, която играя в „Чайка“ на Чехов. Моят ге-
рой е вече утвърден, но сам се тормози, че е превърнал дарбата
си в професия и в прост занаят. Когато види залез или природ-
на картина, той си го отбелязва. Има един такъв израз − „С дъх
на хелиотроп“, по български − колендро, мирис, след като е пад-
нала градушка. Аз също съм си водел разни бележки. Те най-често
нямат нищо общо с професията ми, но имам невероятно идио-
тски случки.
     − Кажете една.
     − Снимахме на пристанището в Бургас. Богатото тога-
ва кино нае траулер. Сприятелихме се с капитана и останахме
да спим в каютите. Една сутрин излязох да ловя риба, а на хори-
зонта се зададе тъмен облак. Хората взеха бинокъл да видят как-
во е това. Някои се шегуваха, че е НЛО, но като се приближи, се
видя, че е кораб, а около него като тъмен ореол летяха насекоми.
Прибираше се наш параход. Предупредиха ни да се приберем по
каютите, защото роякът е от оси и пчели. Какво се оказа? Наш
представител натоварил няколко тона фурми. Но вместо в доб-
ре затворени сандъци, ги завил с рогозки. Предупредили го, че за
да се запазят, температурата трябва да е под нулата. Капи-
танът дори отказал да ги транспортира, но бизнесменът ги
натоварил на своя отговорност. Като стигнали горещия пояс,
фурмите почнали да текат и да ферментират. Трюмът се на-
пълнил със сироп. Намерили се и насекоми. Екипажът си вързал
маски. Не смее да излиза... Заради осите и пчелите Бургаското
пристанище престана да работи. Това трая две седмици. Загу-
биха се милиони. Имаше дори процес. Викаха ни за свидетели. С
тази история искам да ви покажа до какво води безотговорност-
та и незнанието.
     − Вие винаги ли сте били отговорен към зрителите?
     − Мога да се измъкна и да кажа, че съм се стремял. Но аз съм
възпитан от баща си и майка си да бъда отговорен. Втълпено
ми е, че когато човек се хваща с нещо, трябва да се стреми да
стане ако не най-добрият, то поне да е един от най-добрите.
Баща ми искаше да съм строителен инженер, майка ми − док-
тор и адвокат, но се получи това, което виждате.
     − Имате ли вина към публиката си?
     − Аз не съм подписвал договор, преди да прочета сценария.
Не бяхме много актьорите, които отказвахме роли. Ако съм сни-
мал три филма, знайте, че са ми предложили поне още два през
същата година. Правил съм компромис само заради някой поз-
нат писател. Играх във филм, в който нямаше действие, диало-
гът беше безпомощен. Ходихме с колегата ми Мишо Михайлов,
Бог да го прости, в една гора, говорихме, накрая седнахме да хап-
нем и филмът свърши. Глупост! Казваше се „Мълчаливите пъ-
теки“. Това е вина.
     − Защо толкова ви търсеха? Толериран актьор ли бяхте?
     − Когато започнах да играя, се оформи становището, че
ако искаш да звучи интелигентно отрицателният герой − взе-
ми Черкелов. В киното усвоих тънкостите и с мен режисьори-
те, на които им стигаше акълът, работеха лесно. Ще ви кажа
една случка. Моят много добър приятел Любчо Шарланджиев
снимаше „С дъх на бадеми“. Той ме повика спешно, защото няма-
ше кой да му изиграе неголяма роля на следовател. Прочетох сце-
нария, имаше много хубави работи в него. Отидох. Снимахме
от 22 до 27 декември. Партнирахме си с Георги Попов-Попето.
Много текст беше. По време на една обедна почивка питам къ-
де е директорът на продукция. Идва Костаки и ме пита: „Я да
ти видя акъла. Колко искаш?“ Поискахме по 2500 лева, а тогава
централната роля се плащаше 3000 лева. Костаки след това ка-
за: „Глупак! По пет ви бях написал и на двама ви.“ Разбира се,
никога нямаше да направи такова нещо, но го каза, за да излезе
от ситуацията.
     − Имате толкова много истории. Ще напишете ли книга?
     − Жена ми все ми казва: „Вземи, пиши!“ И мисля, че трябва
да го направя заради приемствеността. Филмите остаряват.
Ще ги гледа поколението на сина ми и след това няма кой. Преди
време бяха публикували френска анкета сред младежи, дали са
чували за Бриджит Бардо, и те отговарят, че била боркиня за
мир. Други пък казват, че е или модел, или киноактриса.
     − Сега от позицията на времето бихте ли дали оценка
какво беше мястото на „Всяка неделя“ преди 1989 година?
     − Този вид предавания са много важна част от обществе-
ния ни живот. Само като се видят личностите, които Кеворк
е канил, се разбира кого зрителите са искали да чуят − по-нео-
бичайните, обществено значимите, популярните, но не таки-
ва, каквито са сега. Някои се обиждаха, че Кеворк не ги кани. Но
той правеше добре, че не ни ги показва, защото те дискреди-
тират намеренията. Кеворк притежава дарба.
     − Кои събеседници няма да забравите никога?
     − Не помня конкретни събеседници. Аз имам избирателна
памет. Да ви призная, улавям се, че не помня имена на колеги.
Може би това ми е от професията. Една от първите ми учи-
телки казваше, че ако не забравя пиесата, след като спра да я
играя, ще се задръстя от чужди думи и мисли. Баща ми пък има-
ше следната мисъл − „Ако нещо може да се запише, не бива да се
запомня.“ Е, от Шекспир винаги можеш да запомниш сто цита-
та. Но неговото е жизнена философия.
     − „Всяка неделя“ имаше доста тежки периоди. Как прежи-
вяхте нейното спиране?
     − Много хора се изкараха дисиденти сега. Това е ужасно.
Знам всички филми в киното, които бяха спрени. И аз имам та-
кива. Но не ги спряха заради това, което говорят сега, а защото
са художествено некачествени. Единият е „Невероятна исто-
рия“ по сценарий на Радой Ралин и режисьор Володя Янчев. Има-
ше три безобразни епизода в него. На съвет казаха на режисьора
да махне тези епизоди, а той замина за Чехия. Сложиха филма в
чекмеджето и го извадиха неотдавна. Поканиха ни в моя роден
град Хасково като на премиера. Свърши филмът и си приказвах-
ме с публиката. Едно момче ме попита: „Защо е спрян този
филм?“ А то наистина в него нямаше критика. Бяха минали са-
мо няколко години от създаването на филма, а той вече нямаше
стойност.
     − Да, но „Всяка неделя“ я спряха не заради това, че е била
нискохудожествена програма.
     − Не искам да обиждам Кеворк и да го кръщавам дисидент,
но това, което той правеше, бяха трайни работи. В тях има-
ше морално-обществена хигиена.
     − Чувстваше ли се свободата?
     − Разбира се. Аз съм суетен, но ако бях малко повече, тряб-
ваше по-съвестно да си водя бележки. Да знаете какви работи
съм си позволявал да говоря! Но ги казвах така, че много хора се
озадачаваха. Питаха: „Тоя защо го казва това? Иска да ни прово-
кира?“ Веднъж в трамвая хората, нали са много изнервени, и поч-
наха да си крещят. Тогава извиках: „Стига! Виновния го няма в
трамвая. Той не се вози в трамвай.“
     Аз не съм бил член на комунистическата партия и отк-
рито съм заявявал, че не вярвам в класовата борба. Дори на Ге-
орги Йорданов съм му го казвал. Всичките ми приятели от дет-
ството бяха богаташки деца. Днес тези момчета няма да ги
видите да се борят срещу комунистите, макар че ги съсипаха.
Не им даваха да следват. От цялата ни група аз пръв влезнах
право.
     − Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото на
„Всяка неделя“?
     − Не. Не съм суеверен, но вече съм малко фаталист. Кога-
то на човек му се случват нещастия, започва да вярва, че плаща
грехове. И то не наши, а нечии − на роднини, на близки. Истин-
ски религиозни ние не можахме да станем. Не ни позволиха да
бъдем.
     − Помните ли какво сте написали в споменика на „Всяка
неделя“?
     − Помня. Не е моя мисъл − „Краткият живот, постепен-
ното затъпяване на сетивата и отвратителният мързел не
ни позволяват да научим много.“
     − А ако днес сте събеседник, какво искате да остане от
вас?
     − „Конфронтацията е нещо страшно.“ Анти-то не е донесло
нищо добро в историята. Най-тежкото обществено престъпление
е злоупотребата с човешките слабости. Човекът е роден гре-
шен и несъвършен, а наивната идея да го организираме се ока-
за балон.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.