English
Deutsch
Русский

























     ГЕНЧО СТОЕВ:
     
ПИСАТЕЛЯТ НЕ БИВА ДА ХЛЕНЧИ

     − Г-н Стоев, колко пъти сте участвали във „Всяка неде-
ля“? Вие сте един от честите гости в програмата.
     − Като събеседник по желание може би веднъж или дваж, а
инак през два-три месеца посещавах студиото, тъй като ми
беше приятно. Самите срещи с Кеворкян ми бяха приятни, а
интересните теми, които предлагаше, ангажираха цялото ми
съзнание.
     − През 1983 година вие сте били събеседник по желание на
фаталната дата 13 февруари. Фаталист ли сте?
     − Не. Спомням си, че на този ден Кеворк се върна от Бел-
град, където беше на кинофестивал. Знаех предварително, че
когато правим интервюто, ще ме пита за важни житейски
неща, за моите възгледи, моята философия и че ще е добре да
се срещнем преди разговора. Да, но той се върна късно от Бел-
град. Пътуваха заедно със Свиленов. Нямаше никакво време за
предварителни разговори нито с мен, нито с другите участ-
ници. Само мина през стаичката, където си чакахме реда. По-
пита ме дали съм бодър. В разговора аз трябваше да покажа и
снимки от важни периоди на моя живот, които Кеворк да е
видял предварително, за да ги коментира. Той обаче не ги видя,
но е толкова бърз, че създаде впечатление, че всички са му поз-
нати много добре.
     − Тогава е показал и снимката на едно сърдито дете, кое-
то всъщност сте били вие?
     − Да, направи акцент от една непозната снимка. Страш-
но е находчив! Всъщност това е най-хубавата фотография от
моето детство. Там съм на две години и половина, а съм дете с
характер. Пита ме още за моето учение, за моето политическо
верую...
     − Вие сте говорили за „моя марксизъм“.
     − Аз като романтик навремето бях участник в съпроти-
вата. За това никой не ме похвали − нито фашистката власт,
нито тази, която дойде после. Аз имах своя собствена предс-
тава за марксизма и за реда, който трябва да замени фашизма.
Виждах го именно като демокрация. Мислех си, че диктатура-
та на пролетариата е нещо отживяло.
     В разговора ми с Кеворкян казах, че през ранната младост
съм изповядвал един романтичен марксизъм, но после ми е тряб-
вало много време, за да потърся рационалното зърно в него. Очак-
вах, че умният и находчив Кеворк ще ми каже: „Е, добре“, а той
ме попита: „Най-сетне намерихте ли го?“ Отдавам това на не-
говата неподготвеност за този ден, тъй като се връщаше от
път. Когато събеседникът каже, че са му трябвали много годи-
ни, за да намери това зрънце, то значи трудно се съзира, труд-
но може да се види. Аз все пак му отговорих на въпроса. Казах му:
„Да, намерих го, но когато побелях.“ След това се засмях, той
също се засмя и така завърши.
     − Казвате, че не са ви похвалили нито едните, нито дру-
гите. Това като че ли е вашият вечен път на един дисидент.
Май все сте недоволен?
     − Не съм такъв в живота, не съм капризен и суетен чо-
век. Така се случи в моето семейство, че баща ми беше септем-
вриец, участник във въстанието, а майка ми − богаташка дъ-
щеря, на сараф, която въобще не споделя възгледите на своя
съпруг. Но както се казва − любов, пристанала му. Дядо ми, по
майчина линия, е бил един от най-първите хора на моя роден
град Харманли. Подкрепя преврата срещу Стамболийски. Ис-
ка смъртна присъда за баща ми. Сам прави бесилката и понеже
има злато, изковава златен гвоздей. Аз съм виждал тази бесил-
ка. Смятал е за голяма беда, че хора като баща ми не ги бесят.
Разбира се, той си има своето кредо. Иска запазване на стату-
та си, а такива като баща ми ще го съборят и ще му вземат
златото. Ще го разпилеят и ще стане зян. Той би го дал на ба-
ща ми, но не за революцията. Така още от малко дете бях сви-
детел на много спорове вкъщи. Барикадата минаваше през моя
дом. Не можех да отрека напълно баща си и неговите пориви
към справедливост, но си мисля, че ако по-образовани хора бяха
взели делото в свои ръце, щеше нещо да се получи. В същото
време не можех да отрека и дядо си, когото целият град ува-
жаваше. Той беше почтен човек с голямо богатство. Никога не
е ставал за смях на хората.
     − Добре, но защо все пак вие си останахте вечен дисидент?
     − Още от прогимназията бях едро момче. Толкова едър,
колкото и сега. Мен ме търсеха за лидер. Това ме ласкаеше твър-
де много, разбира се. Търсиха ме и националистите в нашия край,
такива има много, тъй като половината от населението в Хар-
манли са преселници от Беломорието. Даже когато бях ръково-
дител на РМС в гимназията и бях против германците, аз си мис-
лех колко е добре, че с немска помощ нашата власт се разпрос-
тира до Бялото море. Казвам това, за да се види, че противоре-
чието аз си го нося в себе си. Няма как да се отръскам като куче
от вода. Непокорството ми е в кръвта, в гените. Моите прия-
тели все още са от двете страни. Не може един марксист ро-
мантик и млад националист да съжителства мирно с общест-
вото.
     − Твърдите, че сте непокорен, и аз ще ви припомня една
история, която сте разказали във „Всяка неделя“. Става дума
за очерците, които сте написали за строителството и работ-
ническата класа. Те са ви коствали 13 години мълчание. Съжаля-
вате ли, че сте ги написали?
     − О, аз ще ви разкажа друга история, която не съвпада със
споделеното по телевизията тогава. Очерците са само повод
да бъда ударен. Писах за работници, които са си пийвали, и за
работнички, които са се любили. Една от тях обаче прати пис-
мо до Червенков, в което казва: „Как така ще съм се любила, ко-
гато бях девствена с Т.“ Просто ми търсеха колая.
     − Защо?
     − Като ръководител на РМС ме арестуваха. Трийсет ду-
ши бяхме предадени и ни пратиха в следствения арест. Сред мла-
дежите беше и секретарят на околийския партиен комитет
Недялко Николов. Аз стоях самичък и спях в единия край на ко-
ридора върху един вестник. В другия край беше секретарят на
комитета. Следствието се водеше от Стефан Златев, за кого-
то след 9 септември се установи, че има 132 убийства без съд.
Той убиваше. Златев обаче нито веднъж не закачи партийния
ръководител, който спеше на дюшек и по три пъти на ден му
носеха храна от къщи. Без да искам, бях станал свидетел и на
това, как Недялко Николов го извикаха на таен разговор с един
полковник. Според фолклора на съпротивата такива срещи не
са позволени, такива споразумения се наказват със смърт. Не-
дялко го пуснаха и още на следващия ден той стана партиза-
нин. Направи група от 5−6 човека, но нито веднъж не гръмна
пушка. Нито веднъж не го потърсиха, въпреки че знаеха къде е.
Имаше споразумение − мир за мир.
     След 9 септември същият този Недялко стана секретар
на партията. Два пъти по мен беше стреляно, когато пътувах
като ремсов деятел из околията.
     − Кой стреля?
     − Знам кой е. Казаха ми. Чакали са ме на определено място,
за да ме убият, и това е било по нареждане на Недялко Николов.
Той беше причината и за моето писателско мълчание. Избягах
от ремсовия комитет, без да искам съгласието на никой. Това
беше дезертьорство и през 1946 година такива неща не се поз-
воляваха. На колкото места се хващах да работя, пристигаха
писма, в които пишеше да ме използват само за черна работа.
     − Но вие все пак сте признат за активен борец.
     − След много години ме признаха, направиха ме и народен
деятел, дадоха ми и Димитровска награда. Това стана след Ап-
рилския пленум.
     − А с Недялко Николов какво стана? Получи ли си възмез-
дието?
     − Не, нямаше как да го получи. Той взе да ме кани в Харман-
ли като скъп гост. Искаше дори да ме развежда, но аз в родния си
град не ходих много години.
     − Това не сте го разказали във „Всяка неделя“?
     − Не можех да го кажа. Той беше още жив.
     − Каква беше реакцията на хората след вашето участие
в програмата?
     − Вижте, аз вече бях личност. Написах книги като „Цена-
та на златото“ и други. Бях в някаква степен неприкосновен.
Така че много от тези, които по време на моето мълчание не ме
поздравяваха и ме отбягваха, почнаха да търсят начини да ста-
нат близки с мен.
     Имал съм срещи с много хора, включително и с президен-
та Желев и никой не ме осъжда. Те ми казват: „Ами ти си та-
къв!“ Аз извоювах правото да си бъда такъв.
     − Но веднага след 1989 година са ви сочили с пръст и са
казвали, че сте били активен борец.
     − Да, това са вече други работи, неприятни истории.
Някои писатели, които нямаха голям успех, казваха, че преди
1989-а са награждавани само еди-кои си, защото са имали тако-
ва минало. След една среща с д-р Желев Коруджиев говори по
радио „Свободна Европа“ и каза, че на нея са присъствали дори
такива писатели като Генчо Стоев, които са били много близ-
ки на комунистическата власт. После ме потърсиха от тази
радиостанция, но им отказах участие. Заявих само, че моят
приятел Коруджиев е изрекъл една глупост. Аз не съм бил бли-
зък на никоя власт. Той, когато се учеше да пише, идваше при
мен и заедно сме обсъждали както литературата, така и об-
ществото и бъдещето. Добре знае, че бях беден и без работа.
Ето такива дребни неща ме карат да си бъда самичък и сега.
Такива дребни неща ми пречат да се подписвам под разни пе-
тиции.
     − Вие самият смятате ли се за дисидент?
     − Дисидентът се определя от обществото. То има право
да го признае за такъв или да му откаже това право. Аз просто
търсих своята истина през цялото време и още я търся. Това
не е дисидентство, а една непримиримост с езика и нравите на
обществото.
     − Справедлива ли е участта на културния ни елит?
     − Културният ни елит има право на по-друга съдба, но в
контекста на съдбата на България не може да бъде по-добра. Не
може да се иска повече за хората на културата, когато се закри-
ват болници, когато няма лекарства за хора, които умират. На-
цията намалява своя прираст. Писателят не бива да хленчи.
     − Оказва се, че онова време на табутата е било по-добре
за интелигенцията, отколкото сегашното?
     − Не знам дали щеше да бъде винаги добре. То беше добро,
докато се изчерпа и натрупа дългове. Харчеха се пари за фести-
вали, симпозиуми, за да се покажем добре пред света.
     − Беше ли „Всяка неделя“ вашето място, мястото на ин-
телигенцията?
     − Нямаше друг форум, на който можеше да се говори та-
ка. Това беше желано място. Чувал съм много неща от умни хо-
ра. Не всички участници ми бяха приятни, разбира се. С някои
от участниците не се погаждах, не се срещах. Те лъжеха пред
камерата, но и това беше интересно. Няма да забравя как един
поет каза пред Кеворк: „Аз вярвам в моите стихове, защото най-
напред ги чета на другаря Тодор Живков. И ако той не ги хареса,
аз не ги печатам никъде.“ Изрече тези думи с огромна гордост.
Този човек нямаше моите дилеми. Неговата истина беше ясна,
проста и ако се усъмнява в своите строфи, има кой да му каже
дали са добри или лоши.
     − Валиден ли е още вашият девиз, който сте оставили в
споменика на „Всяка неделя“ − „Да бъдем и пътници, и пътища“?
     − Мисля, че докато съм жив, не ще намеря по-добър девиз
от този. Пътувайки писателят или човекът на културата, ако
е истински, ако делото му е новаторско, непременно проправя
брод.
     − Как изживяхте спирането на „Всяка неделя“?
     − Тежко ми беше, но с Кеворкян ние продължихме да под-
държаме връзки и аз печатах в неговото списание „Всяка не-
деля“. Така че не пожелах да го загубя, нито той мене. Сега от
време на време пак се явявам. Направихме преди две години
един много странен разговор. Той искаше да ме пита едни не-
ща, но мен ме отнесе вятърът в друга посока и само го чувах
да казва тихо: „Карай, карай!“ Боях се, че греша посоката и че
това, което говоря, няма да му свърши работа. Така изкарах
един монолог почти без въпроси. Много съм доволен. Кевор-
кян има рядкото качество и да изслушва така, както умее и
да пита.
     − Каква беше основната идея на вашето послание?
     − За съдбата на България, за народопсихологията на бълга-
рина. Защо е така объркано всичко? Моята теза е, че са ни обър-
кали още от началото на новата история и че съвсем нормално
е българинът да се оглежда сега и да търси нови приятели, по-
сигурни от предишните. Ставаше дума и за отнетите ни зе-
ми. Кеворкян е човек антена. Понякога има ред въпроси, друг път
знае ти на каква вълна си и само очите му показват дали е дово-
лен, или не.
     − Ако днес трябва да напишете нещо в споменика на „Вся-
ка неделя“, какво бихте оставили от вас?
     − Благодаря за минутите и часовете, прекарани в разго-
вор с Кеворк Кеворкян.
     − А някаква мисъл, идея?
     − Това вече е идея.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.