English
Deutsch
Русский

























     ГАНКА НАЙДЕНОВА:
     ВАСИЛ СТОИЛОВ БЕШЕ ГОНЕН
     ОТ МАФИЯТА НА ХУДОЖНИЦИТЕ
     И ИСКАШЕ ДА СЕ САМОУБИЕ 

     − Г-жо Найденова, и вие, и вашият съпруг Васил Стоилов
сте участвали във „Всяка неделя“.
     − Ние не можехме да не се срещнем с Кеворкян във „Всяка
неделя“, защото и двамата кръвно и духовно сме свързани с го-
лямата личност Яворов. Знаете, че арменците смятат Яворов
за свой. Дори веднъж влязох в една обущарница на улица „Цар
Асен“ и там имаше негов портрет. Кърпачът ме погледна и ми
каза: „Не се учудвайте, аз съм арменец и това е нашият Яво-
ров.“
     Според арменците Яворов е пророк на човечеството, из-
пратен от Бога да каже истината не само за страданието на
своя народ, а за всички хора по света.
     − Самият Кеворкян даде парите за възстановяването на
паметника на Яворов в София.
     − Да, Кеворкян е представител на този малък, героичен и
храбър народ, който знае да зачита паметта на хората, които
са направили нещо за него. Константин Константинов пише в
книгата си „Път през годините“, че най-голямото качество на
един народ е благодарността, признателността. За съжаление
това липсва на нас, българите.
Моят живот мина в борби за защита на Яворов. Обвини-
ха го, че е убиец, някои дори казаха, че той едва ли може да се
нарече поет...
     − Значи Яворов ви срещна с Кеворкян?
     − Да. Аз издадох първата си монография за Яворов и Ке-
воркян поиска да я представи. По това време бях много дейна.
Написах втора монография и летопис на Яворов, започнах да
правя музеите в София и Чирпан. Всъщност аз бях един мост
към онова, което Кеворкян търсеше за Яворов. Трябва да ви ка-
жа, че Кеворкян умее да отвори подсъзнанието на своя събесед-
ник. Аз съм казвала неща, които до този момент дори не съм
осъзнавала. Той изваждаше не само мисълта за днес, а и ми-
сълта за утре.
     − Какво неизвестно за Яворов разкрихте за първи път в
студиото на „Всяка неделя“?
     − Истинската му рождена дата. Дотогава се смяташе, че
той е роден на 1 януари 1877, но аз открих в един дневник, наме-
рен в конюшнята на неговия дом, записано от баща му: „1 януа-
ри 1878 година − рождената дата на Пейчо.“ Тогава водих и го-
ляма битка за това, че беше отречена осем десети от неговата
поезия. Признаваха само революционните му стихове, а се от-
ричаше цялата му философска поезия, която всъщност го прави
световен поет. Той е равен на Пушкин, Лермонтов, Бодлер, и това
не го казвам аз, а хора, гостували в музея в София. Роже
Бернар от Сорбоната заяви, че Яворов е равен, ако не и по-го-
лям по стих от техните най-големи поети.
     − Пазите ли някаква вещ от Яворов?
     − Подарих 2200 оригинала − писма, ръкописи, драми, и тук
ще ви кажа нещо много интересно, което свърши „Всяка неделя“.
Дойдоха при мен хора от една организация и ми предложиха огром-
на сума за този архив. Понеже не исках да ме обвинят, че го
продавам за себе си, веднага заявих по „Всяка неделя“ − Ще
продам материалите, събирани 60 години, за да спася музея,
който сега е в развалини. Още на другата сутрин рано ми се
обади бившият кмет на София Янчулев и каза: „Г-жа Найдено-
ва, изпращам ви кола, за да дойдете при мен да поговорим. Моля
ви, не продавайте архива. Аз ще намеря спонсор, който да ви
даде нужните средства за музея.“ Действително, той намери
спонсор, който от две години предлага средства за ремонт, но
тези, които са настанени вътре не разрешават.
Подарих архива на Народната библиотека, но си оставих
едно малко портретче на Яворов, което той е държал винаги на
бюрото си.
     − За Яворов е писано много. Голям шум се вдигна около ро-
мана на Кремен. Правдиви ли са тези книги, които се появяват?
     − За Яворов е написано повече, отколкото за всички голе-
ми писатели, взети заедно. Има и ценни неща − изследванията
на проф. Арнаудов и една малка книжка на Асен Златаров, но има
и неверни неща. Романът на Кремен се чете много. Дори майка-
та на сестри Малееви, Юлия Берберян, ми каза, че нейните дъ-
щери пътуват с романа на Кремен. Той е сензационен, засяга ис-
торията с Мина и с Лора, не съвършено автентично, както би
трябвало да бъде. Той лишава Яворов от истинската му вели-
чина. Липсва участието му в Македонското движение, липсва
поетът и революционерът. Е, след като ги няма тези неща, ка-
жете ми какво остава?
     − Остава любовта.
     − Любовта е важно нещо, тя е вдъхновителка, но не е всич-
ко. Когато издадох писмата на Лора, написах към тях предго-
вор. Това е всъщност неин портрет − едно сериозно изследване
на тази голяма личност. За онова време тя е една ибсеновска
героиня в наш мащаб. Но трябва да ви кажа, че трагедията на
Яворов не е толкова проста. Той е един човек, който страда от
погрома на България. Даже са го заварвали с револвер в стаята
му в Народния театър. Мислил е да се застреля заради това, че
страната ни е загубила завинаги Македония. Това го казвам за
първи път. Яворов дори не е отделял достатъчно внимание на
Лора. Тя го е обичала, страдала е, а той в този момент е бил
далеч от мисълта да страда от любов, защото е загубил нещо,
за което се е борил и живял. Той е казвал: „Македония си отиде!“
     − Добре, каква е тази мистерия около Яворов?
     − И аз имам много въпроси, на които все още търся отго-
вор. Интересува ме например кой е бил човекът, който е идвал
при неговия прадядо Стоян Крачолов и е говорил с него цяла нощ.
Жената на Стоян ги чува, но не ги разбира, защото езикът им е
бил непознат за нея. Освен това, когато този чужденец си тръг-
ва, мъжът й казва: „Дари го като мой баща“ и тя му дава риза и
кърпа, след което гостенинът се прекръства. Значи е бил хрис-
тиянин и той не е могъл да бъде друг освен арменец.
Питам се още на какъв език е говорил Яворов, когато е бил
на 17 години на гара Скобелево и пристигат първите вълни от
арменски бежанци. Те не са знаели български, а той си е говорил с
тях, макар да са му забранявали да прави това.
     − Значи според вас Яворов е арменец?
     − Яворов е бил наричан от своите приятели Агоп. Има
нещо неясно тук. Защо той написа тази велика творба „Армен-
ци“, която няма равна на себе си по света? Това ме кара да мисля,
че Яворов има арменска връзка. И то не само духовна, а и кръвна.
Аз, когато бях в Армения, се убедих, че Яворов у нас е нищо в
сравнение с това, което видях там. Сто хиляди души се събраха
за откриването на паметника му на централния площад в Ере-
ван и паднаха на колене, когато се рецитираше „Арменци“.
     − А защо нашите културни дейци не го зачитат така?
     − Първият, който изпраща смъртоносен куршум към не-
го, е писателят Иван Кравков − автор на исторически драми.
Яворов ги е отхвърлил от Народния театър. Същият Кравков
по-късно става шеф в Министерството на просветата и кога-
то се случва трагедията с Лора, той изпраща на Яворов запо-
вед за дисциплинарно уволнение, което значи, че го признават
за убиец. Тогава Яворов е сляп, гладен, а всеки ден в пресата се
сипят хули срещу него. Той е плакал пред Вазов и му е казвал:
„Учителю, нали не вярвате, че съм убиец?“ През цялата тази
година, за чест на арменците, когато Яворов е бил в санатори-
ума „Средец“, един служител му дава плик с голяма сума пари и
три думи − „От признателните арменци“. Нито един българс-
ки писател обаче не излиза да защити „убиеца Яворов“. Тогава
той се самоубива. Взема отровата гладен.
     − Нека спрем дотук с темата Яворов. Вие казахте наис-
тина покъртителни неща. Не мога да не ви попитам сега и за
вашия съпруг − голямо име в нашето изкуство − художника Ва-
сил Стоилов. Той също е участвал във „Всяка неделя“ и казва
една велика мисъл − „По-добре да си нищо, отколкото да си сян-
ка на друг художник.“
     − Трябва да ви кажа, че той много мъчно се съгласи да учас-
тва във „Всяка неделя“, защото беше много свит, скромен чо-
век. Мислеше, че няма дар-слово, но Кеворкян успя да отвори и
него. Тази мисъл, която казахте, не е на мъжа ми, а на един голям
изкуствовед и тя го водеше в неговото творчество. Васил Сто-
илов се върна от Франция, където взе през 1932 година награда-
та на Салона на френските художници, макар че можеше да ос-
тане в Париж. Мадам Ротшилд пък му осигури всички условия,
само и само да отиде в Америка. Тя го помоли да й направи копие
от една негова картина и тогава той не взе пари от нея. Само
каза: „Нека госпожа Ротшилд знае, че един български художник
има достойнството да подари една картина.“ Когато негов при-
ятел му каза: „Ти луд ли си, знаеш ли колко пари можеше да ти
даде!“, Васил заяви: „Не видя ли, че тя иска да ме купи и да ме
заведе в Америка, за да рисувам такива като нея. Аз оставам при
моя род.“
     − Вие как се срещнахте с него? Той е от село Герман.
     − Свърза ни Яворов. В моя живот Яворов е играл една фа-
тална роля. Може би това идва от факта, че когато съм се ро-
дила, съм попречила на майка ми да отиде да го гледа и тя през
целия си живот ми натякваше: „Ти ми попречи да го спася, зато-
ва си длъжна да направиш нещо за него.“
     Васил Стоилов дойде да направи на майка ми една картина
на 23 октомври 1934 година. Тогава се запознахме. Няколко дни
по-късно, на годишнината на Яворов, пък трябваше да говоря
аз, тъй като никой от писателите не искаше. Тогава бях само
на 20 години, студентка втори курс. На това честване присъс-
тваше и Васил Стоилов. Оттогава тръгна нашата връзка. Той
ми направи един великолепен портрет.
     − Така ли спечели сърцето ви?
     − Да, картината наистина беше великолепна, но аз сега я
подарих на Галерията за чуждестранно изкуство.
     − Васил Стоилов получи признанието на своя народ, но
интересно ми е да разбера беше ли обичан от властта?
     − Той беше горд и достолепен, чист човек. Никога не се
продаде за пари. Той не само че не беше обичан, а беше гонен от
мафията на художниците, начело със Светлин Русев, който се-
га ми идва на гости и уважава Васил Стоилов. Но тогава го раз-
пъваха на кръст. Помня една вечер − отиде при детето, целуна
го, след това целуна и мене и каза: „Сбогом.“ Аз знаех, че отива да
се самоубие. Дотам го бяха докарали. Тичах след него по улиците
като луда и виках: „Моля ти се, върни се!“ Това го разкривам за
първи път.
     − Защо го преследваха?
     − Заради неговото пробългарско изкуство.
     − Не ми се вярва това да е основната причина.
     − Някои го наричаха попски художник, защото баща му е
свещеник. До него имаше винаги поставен човек, шпионин, но
Васил ругаеше властта. Той не вярваше, че около него е пълно с
ченгета.
     − Какви спорове имаше със Светлин Русев?
     − Чисто и просто искаха да го изхвърлят от нашата жи-
вопис. Те имаха силата, а той беше безпартиен и искаха да го
смажат.
     − Във „Всяка неделя“ Васил Стоилов разкрива, че е водил
кореспонденция с Рьорих.
     − Да, но от Академията на науките ги взеха тези писма и
не му ги върнаха. Мъжът ми кореспондираше с много художници
по света.
     − Най-ценното, което сте запазили от мъжа си?
     − Това е споменът за неговото голямо сърце. Той призна-
ваше Светлин Русев като художник, макар да знаеше, че го прес-
ледва.
     − А Тодор Живков как се отнасяше към него?
     − Да ви призная, той държеше на мъжа ми. Дори дойде с
цялата си свита на една негова изложба, но Васил седна на един
стол и не отиде при него. Каза ми: „Он че ми каже кой съм. Ти му
обяснявай!“ Тодор Живков разгледа картините и се спря на пор-
трета на една майка. Попита дали това е партизанска майка, а
Васил отговори: „Не, това е майка!“ Живков се поинтересува
след изложбата къде ще отидат картините, а мъжът ми, без да
се церемони, му каза: „В мазето на Националната галерия.“
Васил го направиха народен художник две години преди да
умре, макар да имаше големи успехи. Негова картина беше от-
купена на биенале във Венеция, където бяха показани 5000 про-
изведения. Само три картини бяха продадени тогава и едната
беше негова.
     − Имате ли някаква вина към мъжа си?
     − Той страдаше от това, че Яворов стои за мен на преден
план. Казваше: „Не усещаш ли как жертваш и мен, и детето ни.“
Беше прав. Съжалявам, че съм го наранявала. Той обичаше вкъщи
да е много тихо и не искаше да има никакви бури. Аз пък страдах
за Яворов, даже прекалено. Заради музея аз се разплащах с негови
картини и той ми казваше: „Ти не цениш моето творчество.“
     − Ще ви попитам нещо лично. Кои бяха последните думи
на Васил Стоилов, преди да умре?
     − Вечерта, когато стоях до него в болницата, той се обър-
на към мен и ми каза: „Пази моето творчество, защото то стру-
ва нещо. Да знаеш, че ще се мъчат да го изскубнат от ръцете
ти. У нас винаги ще бъда смазан, трябва да го излагаш в чужби-
на.“
     − Благодаря ви за това откровение. Виждам, че се разст-
роихте, затова нека сменим темата. Кажете ми какво е за вас
„Всяка неделя“?
     − „Всяка неделя“ за мен е един празник. Яворов е казал −
„България има много празници в календара и много малко праз-
ници в живота.“
     − Има ли въпрос на Кеворкян, който помните?
     − Да, няколко. Попита ме дали за мен Яворов е мит или
действителност, и аз отговорих, че е действителност. Запи-
та ме как гледам на творчеството на моя съпруг − като твор-
чество на съпруг или като творчество на български художник.
Казах и двете, защото не мога да откъсна едното от другото.
Присъствала съм на раждането на почти всяка негова творба...
     − Когато е бил събеседник по желание, вашият съпруг е
оставил в споменика на „Всяка неделя“ една прекрасна мисъл −
„Всеки достоен за живота човек е един мисионер, който до края
на дните си лекува един прокажен − себе си.“ Ако днес вие сте
събеседник, какво искате да оставите в споменика?
     − Бих искала да оставя поне една истина за изкуството,
открита от мен.
     − Коя държите да остане?
     − Летописът ми за Яворов, на който посветих 25 години.
Това е една голяма истина.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.