English
Deutsch
Русский



















     ФИЛИП ПАНАЙОТОВ:
     ДА НЕ ТРЕВОЖИМ ДУШИТЕ СИ С НЕЩА,
     КОИТО НЕ ПРЕБЪДВАТ ВЕЧНО

     − Проф. Панайотов, колко пъти сте участвали във „Вся-
ка неделя“?
     − За първи път участвах през 1981 година и бях поканен не
от Кеворк, а от Янчо Таков. Тогава вестник „АБВ“, на който бях
главен редактор, направи във връзка с Международната детска
асамблея един трамвай на приказките и имаше голям успех. Ис-
тинската „Всяка неделя“ обаче я създаде Кеворк. За мен това е
най-добрият образец за авторска телевизия. Още тогава ми се
наложи да участвам в две обсъждания на програмата. Едното бе-
ше в самата телевизия и тогава почувствах неща, които през
целия път съпътстваха Кеворк − завист, неприязън. Помня, че
Късметски се изказа остро. Той критикуваше моята оценка, но
думите му всъщност бяха насочени към „Всяка неделя“. Другото
обсъждане беше в Съюза на българските журналисти. Тогава в из-
казването си Атанас Натев нарече програмата „голям лаф моа-
бет“ и това малко подразни Кеворк, но според мен лаф моабетът
е нещо приятно. „Всяка неделя“ си беше националната „седянка“.
Покрай тези обсъждания ние се сближихме с Кеворк. Ста-
нахме близки и с д-р Карло Огнянов и неговата съпруга Лина Гри-
горова Василева. Карло Огнянов често участваше във „Всяка не-
деля“ и по един каприз на съдбата получи инфаркт и почина, гле-
дайки програмата. Много хубаво направи Кеворк, че издаде кни-
га със спомени на съпругата му Лина.
     След като вече се познавахме с Кеворк, аз му предложих да
направи притурка с материали от „Всяка неделя“ във вестник
„АБВ“ и тя започна да излиза в четири страници. От редакция-
та никой не се месеше в нея. Вярно е, че някои мърмореха, но
публикациите се посрещнаха много добре от читателите.
След това Кеворк ме покани във „Всяка неделя“ през 1983
година да направя поредица за събитията през 1923-та. Но се
оказа, че като университетски преподавател съм прекалено об-
стоятелствен, че ми липсва ритъм, нерв в разказа. Тогава Ке-
ворк и Димитри Иванов ми дадоха няколко урока какво трябва
да направя. Тази поредица стана и имаше успех.
     − Какво си позволихте да кажете тогава?
     − Факти, които обикновено са премълчавани, и постанов-
ки, различаващи се от официалната версия. Когато правихме пре-
даването за деветоюнския преврат, посочих враждебните от-
ношения между Комунистическата партия и Земеделския съюз.
Дори Георги Димитров в своя публикация нарича правителство-
то на Стамболийски фашистко. От друга страна, Стамболийс-
ки иска да прати комунистите да пресушават блатата в Бур-
гаско. Тези думи разгневиха Земеделския съюз. Тогава поръчаха на
директора на информацията в телевизията Петър Кожухаров
предварително да преглежда текстовете ми за „Всяка неделя“. Те
го бяха превърнали в своеобразен цензор. По това време за средс-
твата за масова информация в ЦК отговаряше Лалю Димитров.
От него разбрах, че е имало заседание на Постоянното присъст-
вие на БЗНС и много недоволствал Петър Танчев.
     − Спря ли поредицата?
     − Да, тя не можеше да продължи при това положение.
     − Това от своя страна показва колко силна е била „Всяка
неделя“ и какво влияние е имала в обществото.
     − Разбира се. В програмата се чувстваше известна опози-
ционност. Беше престижно да те поканят във „Всяка неделя“ и в
нея участваха най-авторитетните творци и интелектуалци.
Налагало се е да се правят компромиси, но това е било неизбежно.
     − Страшна ли беше цензурата в миналото?
     − Страшна беше автоцензурата. „Всяка неделя“ обаче до-
каза, че когато журналистът е професионалист, когато знае към
какво се стреми, той пак може да постигне нещо и да превърне
една журналистическа програма в явление. Сега има много коле-
ги, които твърдят, че нищо не са направили, защото не им поз-
волявали да се изявят. Истината е, че професионализмът беше
основното, което поддържаше „Всяка неделя“.
     Разбира се, в отношенията ни с Кеворк е имало приливи и
отливи. През 1985 година срещу мен започна една кампания във връз-
ка с книгата за Екатерина Каравелова „Като антична трагедия“,
която всъщност беше за демократичните буржоазни традиции в
нашето общество. Тук се преплита и случаят Лора − Яворов, тук
е и Хербст, и Виола. Аз бях автор на предговора и научен редактор
на книгата. Срещу мен излезе Веселин Йосифов и във вестник „Ан-
тени“ на три страници се появи: „Не антична трагедия, а съвре-
менна фалшификация“. Толкова страници там и срещу американс-
кия империализъм не са публикувани. Между другото, Веселин Йо-
сифов се хвалеше, че е генерал от Вътрешното министерство, ма-
кар да беше само полковник. Той говореше, че за тази фалшифика-
ция, която съм направил, трябвало да лежа най-малко пет години в
затвора, че трябва да ме уволнят от университета. Създаде се
впечатление, че съм изпаднал в немилост. По това време Веселин
Йосифов участваше във „Всяка неделя“ най-редовно. Някои мои поз-
нати ми подхвърляха: „Твоят приятел Кеворк изобщо не те кани в
програмата си, а Веселин Йосифов се появява непрекъснато.“ За да
отбия интригата, а такава имаше, казвах: „Кеворк е хитър, той
работи за мен, защото, като експонира постоянно Веселин Йоси-
фов, той го дискредитира.“ Разбира се, Кеворк не работи за никого
другиго освен за себе си.
     За книгата „Като антична трагедия“ беше създадена ко-
мисия и се оказа, че всичко отговаря на историческите факти.
     − Какво беше за интелигенцията „Всяка неделя“?
     − Една от пролуките, през която нахлуваха идеите за глас-
ността и плурализма, идващи от Съветския съюз по времето
на Горбачов. Няма да забравя интервюто с Амосов. Нещата, ко-
ито каза той, бяха толкова дръзки, че веднага се появиха публи-
кации в няколко вестника по този повод.
     − След Амосов спряха „Всяка неделя“. Какво правеше ин-
телигенцията по това време?
     − Гледаше съветска телевизия, четеше съветските вест-
ници и списания...
     − И не надигаше глас.
     − Да, тук се докосваме до един от големите проблеми, свър-
зан с народопсихологията и нашата историческа съдба. Същото
е и сега, когато има свобода. Надига ли се глас? Търпим ли всички?
     − Защо обаче Кеворк си позволяваше да казва истините?
Някои наричаха „Всяка неделя“ позволена опозиция.
     − Срещу Кеворк има и по-сериозни обвинения.
     − Визирате това, че го изкараха човек на Държавна сигур-
ност?
     − Да. Аз не съм бил толкова близък с него, за да преценя да-
ли е било така. В никакъв случай не бих казал, че Кеворк е ангел и
светец, но той е човек с характер, със самочувствие и с твор-
чески амбиции. На него му беше ясно накъде отиват нещата.
     Той се оказа по-прозорлив от много от нас. Спомням си един
разговор, в който говореше, че ще дойде време, когато няма да
има какво да се яде. През 1990 година, когато наистина нямаше
какво да се яде и стояхме с часове за една кофичка мляко, си спом-
них тези негови думи.
     − Във „Всяка неделя“ имаше и една рубрика „Връстници на
свободата“. Помните ли я? Тя се появи по време на едно от от-
съствията на Кеворкян.
     − Трябва да кажа, че подобна идея осъществи списание
„Младеж“, което оглавявах през 1969 година. Тогава имахме руб-
риката „Автобиография на свободата“. По-късно предложихме
на младежкото издателство книга, но директорът ни каза, че
тя може да излезе в Западна Германия, не и тук. Някои от роде-
ните на 9 септември 1944 бяха неудовлетворени от живота,
други ги пратиха в затвора... Това бяха автентични неподпра-
вени биографии.
     − Какво е за вас „Всяка неделя“?
     − „Всяка неделя“ е предаването, но и списанието, което из-
даваше в началото на 90-те години Кеворк. Веднъж ме срещна Ва-
сил Станилов и ми каза, че това е най-доброто демократично спи-
сание в Източна Европа. То изигра огромна роля за ориентиране на
голяма част от интелигенцията, която беше на кръстопът.
     − Да, но това списание живя няколко години.
     − За съжаление просъществува кратко и за това вина има
както самата редакция, така и това, че още не беше настъпило
времето на списанията. И още не е дошло. Имахме и разминава-
не с Кеворк за формулата. Той виждаше списанието повече ка-
то дайджест, а аз смятах, че трябва да има по-голям брой ори-
гинални авторски материали. По едно време Кеворк почна по
понятни причини да слага и „сексуални“ публикации. Това не
привлече масовия читател, но затова пък отблъсна сериозния.
     − Вие приемахте ли програмата „Всяка неделя“ след 1989
година, когато тя стана крайно оцветена?
     − Това беше логиката й на развитие. Тя не можеше да бъде
друга. Изминалите години показаха, че това е била правилната
посока. „Всяка неделя“ сложи пръст в раната. Въпросът за лаге-
рите например трябваше да се изясни. Преди да бъде затворена
тази страница, трябваше да бъде прочетена. Разбира се, това
едностранно представяне отблъсна част от зрителите, но ве-
че не беше възможно едно предаване да се харесва от всички.
     − Като човек, занимаващ се с история, как приехте по-
казването на Симеон Втори и Ванче Михайлов веднага след 1989
година?
     − Не беше възможно цар Симеон да не се появи, той е част
от историята. С Ванче Михайлов въпросът е сложен. При всич-
ките му заслуги, не може да не се спомене, че той е убил твърде
много българи. Това е една от най-мрачните епохи в македонс-
кото освободително движение.
     − Спираме дотук с историята. Как си обяснявате изчез-
ването на Кеворкян от екрана?
     − А, той още навремето се тюхкаше и казваше: „Как можах
да си продам лицето на Българската телевизия.“ След като се скри,
почна да се появява само като глас. Друго увлечение го обсеби по-
вече от „Всяка неделя“ и това е бизнесът. В едно интервю Боби
Бец даде много висока оценка на Кеворк като бизнесмен и сигурно
е прав. По всичко личи, че „Всяка неделя“ вече не е нещо първосте-
пенно за него, докато преди тя беше основното.
     − Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото на
„Всяка неделя“?
     − Не, но си имах други ритуали. Аз не посещавам кафене-
та и кръчми, освен в изключителни случаи. Преди участие оба-
че отивах в бившата сладкарница „Пролет“ и пиех кафе. Мис-
лех за всичко друго, но не и за самото предаване. Това ми помага-
ше да се отпусна.
     − Вие не сте били събеседник по желание, но ако ви поканят,
какво бихте оставили от вас в споменика на „Всяка неделя“?
     − Има една мисъл на Климент Охридски, която бих написал −
„Да не тревожим душите си с неща, които не пребъдват вечно.“
 
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.