English
Deutsch
Русский

























     ЕВТИМ ЕВТИМОВ:
     КРЕПЯТ МЕ ПОЕЗИЯТА,
     
ЛЮБОВТА И ВИНОТО

     − Г-н Евтимов, колко пъти сте участвали във „Всяка не-
деля“?
     − Не по-малко от пет-шест пъти. Участвал съм като ди-
ректор на издателство „Народна младеж“ и съм представял кни-
ги. През 1987 година, в началото на юли, Кеворкян водеше разго-
вор с мен по повод на документалната ми книга „Сватбата на
Антон“, посветена на Антон Попов. Аз използвах тогава слу-
чая, че съм на екрана, и без да е в темата, поставих въпроса да се
възстанови трети март като национален празник на България.
Кеворк в първия миг се изненада, но без да ме пресича, пое ръка-
вицата. „Всяка неделя“ беше най-свободното и демократично
предаване тогава. Аз казах, че без трети март нямаше да има
нито девети септември, нито друг празник. Дали този наш раз-
говор беше чут от някого, или пък е имало някаква подготовка,
но само след 25 дни излезе решение на Политбюро, че трети
март се обявява за национален празник на България. В началото
на август отидох във Варна на почивната станция на писате-
лите и там ме срещна един непознат човек пенсионер. Той ме
прегърна и каза: „Другарю Евтимов, благодаря на „Всяка неделя“
и на вас, че поставихте въпроса за трети март. На този ден аз
всяка година си обличам официалния костюм, защото за мен то-
ва е националният празник.“
     − А участието си като „Събеседник по желание“ помни-
те ли? Тогава е трябвало да гостува полският актьор Даниел
Олбрихски, но в последния момент се разбрало, че той няма да
даде интервю.
     − Кеворк бе почтен в случая към мен, защото ми каза: „Ба-
те, ти щеше да бъдеш две-три седмици по-късно събеседник по
желание, но ще дойдеш ли сега?“ Не ме извика обаче като замес-
тник на някого.
     − Вашата истина, която казахте тогава?
     − Тогава Кеворк разговаряше с поета, а не с директора на
издателството и чиновника. Отговарях и на въпроси на зри-
телите. Говорих за свободата на словото, за това, че трябва да
казваме истината, ако искаме да помогнем на големите социал-
ни идеи. Казах един куплет от мое ранно стихотворение, кое-
то считам, че и сега е актуално. То е такова:
     Аз искам винаги да е така,
     когато времето въпрос задава,
     да вдигне всеки по една ръка
     наместо две, които се предават.
     − Личността ви е доста противоречива. Едни казват −
той е бившият партиен секретар на Съюза на писателите, дру-
ги твърдят, че сте искали да превърнете вестник „Литерату-
рен фронт“ в българския „Огонек“.
     − Най-напред ще ви кажа − не се отричам от това, че
съм бил партиен секретар. В същото време бях и директор на
издателство „Народна младеж“. От 1964 година аз съм член на
тази партия. Тогавашните власти не бяха толкова глупави,
колкото ги изкарват. Те гледаха да се обградят с фигури и из-
вестни личности от всички сфери на културата. По времето
на моето партийно секретарство в бюрото участваха видни
български писатели − Младен Исаев, Павел Вежинов, Михаил
Берберов, Йордан Радичков. Малко или повече, партийното сек-
ретарство даваше и по-голяма свобода. Сега като чета някои
мои стихотворения, които са издавани преди години, виждам,
че ако са писани от други автори, нямаше да бъдат издадени.
Заедно с Любомир Левчев, който беше председател на съюза,
ходихме на отговорни места, за да реабилитираме изключени
от партията видни писатели − Христо Ганев, Валери Пет-
ров, Гочо Гочев, Марко Ганчев. Възстановихме в съюза и Благой
Димитров.
     Работата ми като партиен секретар беше доста, тъй ка-
то и организацията беше голяма. От 400 писатели 200 бяха чле-
нове на партията, активни борци, минали през затворите. Пак
казвам, че не се отричам от партийното си секретарство. Чо-
век трябва да мине през греха, за да стигне до истината.
     − Като главен редактор на „Литературен фронт“ вие
правите вестника един от най-прогресивните за онова време.
     − Когато отидох в „Литературен фронт“, вече почти
узрявах за събитията. Видях, че не всичко, което хвърчи, се яде
и че не всяка звезда, която свети на небосклона, е истинска. Има-
ше и лъжливи звезди. Усещах, че много неща трябва да се проме-
нят. Тогава бях издал една книга − „Планина“, която беше уж-
ким за планината, но това бяха алегорични стихотворения с
някои истини.
     Първата ми работа, когато отидох в „Литературен
фронт“, беше да видя кои автори не са пускани на страниците
на вестника. Заварих един цикъл стихотворения на Блага Ди-
митрова − сменян, връщан. Прочетох го и не видях нищо, кое-
то да ме смути. Стихотворенията не бяха страшни. Ако бяха
мои, сигурно щяха да ги пуснат. Но Блага по онова време вече
беше набедена за книгата си „Лице“ и за някои други неща и не
искаха да я печатат. Публикувах във вестника тогава и писмо-
то на Разколников, някогашния посланик през 1936−1937 година
в България, когото Сталин е искал да убие. Лека му пръст на Ди-
митър Методиев, но той ме срещна един ден и ме попита: „Ев-
тиме, кой ти разреши да публикуваш това писмо? Съгласувал
ли си го?“ Отговорих му, че се опитах да го съгласувам с ЦК, но
там от три месеца никой не иска да съгласува нищо. Методиев
тогава ми каза: „Ти взриви Политбюро, цялата партия с това
писмо.“
     Пуснах една много остра статия на Тончо Жечев, в коя-
то се поставяха актуални проблеми на обществото, на време-
то. Самият аз написах статията „Въздух за гласността“. Тя
излезе на 15 октомври 1987 година. След нея ми се обадиха непоз-
нати по телефона и ме посъветваха: „Да не се ровиш в истори-
ята с Трайчо Костов, за да не те смачка някоя кола или да падне
тухла върху главата ти.“ С Тончо Жечев още тогава повдигнах-
ме въпроса да бъдат публикувани истинските стенограми за
Трайчо Костов и Априлския пленум. Пръв категорично повдиг-
нах въпроса за обгазяването на Русе в едно време, в което се заб-
раняваше да се споменава за този проблем. Всички главни редак-
тори ни викаха в ЦК, за да ни инструктират да не пускаме та-
кива статии, но аз продължих.
     Негодуванието към вестника от високите места расте-
ше. Никой не стоеше зад нас. Целият колектив се обедини око-
ло линията да публикуваме статии от съветския печат за пе-
рестройката и разобличаващи култовското време, но успоред-
но с това да излизат и български. Мисля, че в Политбюро се уп-
лашиха най-вече от българските статии. Почнаха да говорят,
че не бива механично да се пренасят проблемите от съветска-
та литература в България.
     − Вика ли ви Живков?
     − Извика ме на 11 март 1988 година. Попита ме какво пра-
ви вестникът, как се издържа Съюзът на писателите, за да стиг-
не до главния проблем. Тогава каза: „Какви са тия статии, кои-
то излизат в твоя вестник? С тия статии от съветския пе-
чат ти обърка интелигенцията.“ Отговорих му: „Мисля, че по-
магам на перестройката.“ Не ми се е карал, но ми каза да не пус-
кам такива статии. Аз обаче му заявих, че макар да съм от три
години главен редактор на вестника, се признавам за такъв само
от една година, откакто започнахме да пускаме по-честни пуб-
ликации. Така завърши нашата среща.
     Няколко дни по-късно Георги Константинов ми донесе
стихотворението „Квартално събрание“, което пуснах на пър-
ва страница. Почнаха да говорят, че било против Любомир Лев-
чев, срещу Огнян Дойнов, че било против Тодор Живков.
На 24 май имаше конференция в НДК на младите автори
и вечерта бе даден прием в резиденция „Бояна“. Аз отидох там.
Живков тогава произнесе реч, която никога не видя бял свят.
Той каза, че в Съветския съюз се надига мръсна пяна. Тя идва от
„Литературная газета“ и „Огонек“ и няма да позволят „Лите-
ратурен фронт“ да бъде притурка на тези издания и да пренася
мръсната пяна.
     В знак на несъгласие с речта на Живков аз казах, че ще си
подам оставката. На 28 март на Бюрото на съюза заявих това
и официално. Помолих всички да ми приемат оставката. Молих
ги, за да не разтурят партийната организация. Против моята
оставка се изказаха Павел Матев, Николай Хайтов, Тончо Же-
чев, Здравко Петров, но само Иван Цветков гласува против нея.
Така бях освободен.
     − С Левчев какви бяха взаимоотношенията ви?
     − Бяха изоставени по едно време, но и на него не му беше
никак леко. Заради това, което правех аз, искрите падаха върху
него. Той винаги е бил точен и никога не е правил компромиси с
поезията си.
     − Известно е, казвали сте го във „Всяка неделя“, че Джага-
ров е човекът, който ви подава ръка за поезията?
     − Багряна и Найден Вълчев ми видяха първите стихове.
Джагаров по-късно прочете мои работи в „Пламък“. До пос-
ледно нито той, нито аз му измених. Една седмица преди да
почине, той вече говореше мъчно. Тогава по-скоро аз му се из-
повядах. Казах му: „Георги, не съм променил отношението си
към тебе. Твоята поезия ще остане. Ти си поет на България, а
не на една партия.“ На мен той ми призна: „Евтиме, колко
глупости са минали през живота ни. И тия политици не раз-
бират, че животът е много крехко нещо. Според легендата
за костенурките Земята се държи на два косъма. Ще се скъса
единият и всичко рухва. Така сме и ние.“ Искаше да ми каже,
че трябва да живея нормално и естествено и да си пиша сти-
ховете.
     След като ме уволниха от „Литературен фронт“, то-
ва се оказа най-щастливото време за мен. Неслучайно наро-
дът е казал, че трябва да ти ударят два шамара, за да дойдеш
на себе си. Първия шамар го получих, когато в издателство
„Народна младеж“ пуснахме книгата „Фашизмът“ на Желю
Желев. Вторият шамар дойде за „Литературен фронт“. То-
гава вече бях отрезвял и написах една от най-хубавите си сти-
хосбирки „Причастие“, която излезе полулегално. Резулта-
тът от всички тези неща са два инфаркта и един инсулт.
Не се оплаквам и не съжалявам за нищо. След 10 ноември ме
каниха и червени, и сини, но им казах: „Аз бях дотук. Искам да
бъда поет на народа.“
     − Как оцеляхте?
     − С писане. Аз можех да бъда депутат, но смятам, че всич-
ки литератори, които станаха народни представители, се са-
моубиха. Неслучайно някои побързаха да избягат. Вярно, живея
скромно, с една пенсия, но имам чаша вино, един бял лист и това
ми стига.
     − Известно е, че стихотворенията си посвещавате на
конкретни жени.
     − При мен има две жени. Трийсет години любовната ми
поезия е посветена на поетесата Петя Йорданова. Това не е тай-
на, но приживе тя ми забраняваше да го пиша. Без нея аз нямаше
да бъда това, което съм.
Сега новата ми стихосбирка „Златно видение“ е посвете-
на на друга жена.
     − Това ли ви крепи?
     − Поезията, любовта и виното.
     − С какво ви помогна „Всяка неделя“?
     − Това беше трибуната за казване на много истини − по-
литически, житейски и творчески. Говорехме това, което мис-
лим, а българският народ можеше да ни задава неудобни въпро-
си. Всеки събеседник си носеше своята тема и своя проблем. Хо-
рата бяха откровени.
     − Как се отрази на интелигенцията спирането на програ-
мата?
     − От една страна, се отрази лошо, а от друга − още пове-
че събуди вътрешната енергия и съпротивата на интелиген-
цията. Създаде се настроение за борба с несправедливостта, не-
истините, подлостта. Немалко от въпросите за корупцията
бяха повдигани във „Всяка неделя“.
     − Кои въпроси на Кеворкян няма да забравите никога?
     − Всичките въпроси могат да бъдат обединени в един −
„Имате ли вътрешна свобода, за да кажете истината?“.
Страшно е, ако нямаш вътрешна свобода. Кирил Христов каз-
ва в едно свое стихотворение: „Ти си красива, Българийо, до-
ри и да те видя през прозорче на затвор.“ Тоест ти може да
си затворник, но си сто пъти повече затворник, ако сам си се
затворил.
     Наскоро ме срещна Исак Паси и ме попита: „Как сме в та-
зи пустиня?“ Отговорих му: „Не ме ужасява това, че България
се превръща в пустиня, защото съм ходил в пустините. Жалко
е, че няма оазиси вече. Макар че самият аз съм разочарован от
много неща, бих повторил куплета − Да вдигнем по една ръка,
вместо две, които се предават.
 
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.