English
Deutsch
Русский













     ЕМИЛ ДИМИТРОВ:
     НЕ СЪМ СТОКА С НАМАЛЕНА ЦЕНА

     − Г-н Димитров, какво си спомняте за „Всяка неделя“?
     − Това беше доста отдавна. Г-н Кеворкян ме покани вед-
нъж като събеседник по желание през 1980 година. Тогава за пръв
път изпях моята песен „Акордеон“, тя после стана хит. По-къс-
но ме покани в класациите „Мелодия на „Всяка неделя“. Песен-
та, която изпях, така и не стана популярна. Слушателите я
избраха на първо място, но музикантите не я признаха. Единс-
твен ме защити тогава Митко Симеонов. Той каза, че това е
една прекрасна песен.
     − Какво е за вас „Всяка неделя“?
     − Аз много се притеснявах, когато Кеворк ме покани, защо-
то съм перфекционист. Искам всичко да бъде изпипано и точно.
Притеснявах се, но той така естествено поде разговора, че още
от първата му дума се успокоих и почнах да говоря свободно. Бла-
годарение на Кеворкян „Всяка неделя“ стана най-необходимото и
най-изпипаното предаване. Той знае как да покаже лицето, образа и
душата на дадена известна личност. Без да има гавра, без атрак-
ция и кич. Аз съм живял в Париж и съм гледал много предавания, но
никое не съм следял така, както „Всяка неделя“.
     − Кеворкян не ви ли смути с провокационните си въпроси?
     − Той успяваше да разбере от дадена личност колко струва.
     − Вие какво си признахте пред него?
     − Че ме мразят композиторите. Че преди години заради пе-
сента ми „Моя страна, моя България“ смениха регламента на „Злат-
ният Орфей“. Той ме попита: „Защо пеете без очила?“ и аз му от-
говорих, че пречат на прожекторите. Навремето бях плейбой и
имах много обожателки, които обичаха очите ми. Така че трябва-
ше да им ги покажа.
     − Кои от събеседниците на Кеворкян няма да забравите ни-
кога?
     − Аз имам много любимци, страхувам се да не обидя някого,
като не го спомена. Но няма да забравя Коста Цонев, Стоянка Му-
тафова, Йорданка Кузманова, Невена Коканова. С тези хора заедно
сме правили изкуство.
     − Казват, че „Всяка неделя“ е била отдушникът на интелек-
туалците?
     − Напълно поддържам това мнение.
     − Програмата създаваше ли ви чувството за звезди, поне за
кратко?
     − Никога не съм се чувствал звезда. Кеворкян показваше хо-
рата с техните проблеми, техните залитания, пороци. Той сполу-
чи да направи това.
     − Умират ли звездите?
     − Не, те винаги светят. Е, някоя пада, но това е космос. Така
помага на друга да се издигне.
     − Какво може да накара една звезда да умре?
     − Много мразя тази дума. Аз не съм звезда, аз съм константа.
Стоя си на положението. Може да има под мене, над мене, но аз съм
си на моето място. Вярвам в себе си. Длъжен съм да направя и тази
така наречена сватба с публиката, за да може тя да повярва в то-
ва, което пея. Ако не ме възприеме, аз няма да вярвам в себе си.
     − Да, но вие винаги сте били отричан певец от критиката?
Това не ви ли обиждаше?
     − Не. Аз винаги ще бъда отричан, защото знам колко стру-
вам. Не съм стока с намалена цена.
     − Едно телевизионно предаване като „Всяка неделя“ не ви ли
направи още по-популярен?
     − Благодарен съм на „Всяка неделя“, защото Кеворкян ме по-
кани в един период, в който имах проблеми с изяви, записи. Не ме
пускаха по радиото и телевизията. Изведнъж той ме блъсна и ме
издигна нагоре.
     − Значи една телевизионна изява може да върне самочувст-
вието на човека?
     − Ама, разбира се. Та телевизията е най-големият президент.
Може и да те срине, и да те въздигне.
     − След вашите участия във „Всяка неделя“ какво ставаше?
     − Обаждаха се по телефона и познати, и непознати от цяла
България.
     − Носили ли сте талисман за кадем в програмата?
     − Не, талисмани не съм носил. Просто вярвам в себе си.
     − Това е сигурно защото имате възможност да си гадаете
бъдещето?
     − Да, аз съм медиум. Когато ме питат: „Вярваш ли в Бога?“,
аз отговарям, че всеки носи Бога в себе си. Ако той не вярва в себе
си, не вярва и в Бога. Всеки си носи кръста.
     − Ако трябва да сравним онзи Емил Димитров, който е бил
събеседник по желание през 1980 година, и сегашния, с какво се раз-
личават?
     − Аз се чувствам така, както и преди много години. Не мога
да се променя. Приемам всички новости, даже се уча от тях, но си
оставам един младок, може би ще си умра така.
     Даже една вечер написах следния текст за моя нова песен:
     Непорочен като първи сняг,
     а жената няма да повярва,
     че съм стъпил в търсения бряг
     и се крия от човешка гавра.
     Още не знам дали ще се получи песен, или ще изхвърля текс-
та в кошчето.
     − Добре, а как се ражда една ваша песен?
     − Сякаш онзи отгоре ме удря по дясното рамо и ми казва:
„Пиши това!“
     − Кой е най-големият връх и кое е най-голямото падение?
     − На сцената не съм имал никога падение. Само съм се оттег-
лял, за да си заредя батериите. Но в живота си въобще не съм имал
връх. Просто не ми вървеше. Това обаче не ме интересува. Аз си
гледам музиката. Напоследък почнах и сам да си пиша текстовете.
     − А къде са ви наградите?
     − За мен миналото няма значение, гледам само в бъдещето.
     − Самотен ли сте?
     − Може би най-самотният самотник, но хич не ми пука, за-
щото хората ме обичат и ме търсят.
     − Страхувате ли се от смъртта?
     − Въобще не мисля. Може сега да умра, да получа удар, да пад-
не полилеят на главата ми, но не мисля за това. Имам даже една
песен − „Само един живот не е достатъчен“.
     − Ако днес сте събеседник по желание, какво бихте оставили
от себе си в споменика?
     − Пеех една чешка песен за неделята, която винаги се повта-
ря. Това означава, че винаги ще има „Всяка неделя“.
     − Значи живеем от неделя до неделя?
     − А, това е хубаво, харесва ми. Да. Живеем от неделя до неделя.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.