English
Deutsch
Русский



















     ДОНЬО ДОНЕВ:
     СЕГА НЕ СЪМ СВОБОДЕН

     − Г-н Донев, помните ли колко пъти сте участвали във
„Всяка неделя“?
     − Не съм си правил някаква статистика, но винаги когато
Кеворкян ме е канил да участвам или да помагам, съм се отзова-
вал. Ние с него сме приятели и мисля, че при едно приятелство
хората трябва взаимно да си помагат. Първото ми съприкос-
новение с „Всяка неделя“ стана, когато Кеворк и Янчо измисляха
концепцията на програмата. Те тогава дори цветово бяха ре-
шили как ще изглеждат отделните рубрики. Те ми се обадиха и
искаха всяка рубрика да се направи с анимационна заставка. Глав-
ни герои бяха те двамата. С голямо желание почнахме всичко.
Анимационните заставки живяха известно време...
     − Да, докато бяха заедно Кеворк и Янчо Таков.
     − Не съм се интересувал защо двамата се разделиха, но
тогава бях направил една много хубава карикатура, която я
разпространяваха на ксерокс. На нея бях нарисувал Кево, а до
него Янчо Таков, стъпил на един стол, за да се изравни с не-
го.Това беше шегичка, която беше разпространена. Аз протес-
тирах тогава, тъй като не исках да си развалям отношенията
с Янчо Таков.
     Като човек, който присъства още от зараждането на то-
ва предаване, аз и сега продължавам да бъда поклонник на „Всяка
неделя“. Почти всичко гледам. Имам две предавания, които оби-
чам в телевизията − „Атлас“ и „Всяка неделя“. Много се зарад-
вах, когато Кеворк възроди програмата. Даже ми хареса, че той
стои зад кадър. Намерих го като нещо ново.
     − Вие сте първият човек, който казва това. Всички съжа-
ляват, че той стои скрит.
     − Аз съм му го казвал и на него − за мен това беше нещо
ново. Против съм изтъкването на тези, които водят. Разбира
се, зад „Всяка неделя“ си стои личността на Кеворк. Неговият
висок вкус и амбиция направи програмата най-популярната в
телевизията. Той отделя доста място на изкуството и кул-
турата и ми прави впечатление, че на предаването повече сим-
патизира интелигенцията. Напоследък обаче той въведе ита-
лианските мачове, които са великолепно нещо. Те са за разтуха
и с тях привлече и другата категория хора. Така зрителите на
„Всяка неделя“ се увеличиха.
     − За вас какво е „Всяка неделя“?
     − Много харесвах събеседниците. Повечето от тях поз-
навам, но не в детайли. При самото събеседване научавах неща,
които стояха в тайна или зад кулисите на личността. Просто
информацията за мен беше нещо, което ме караше непрекъсна-
то да я следя, когато се въртеше тази програма.
     − Кои събеседници няма да забравите никога?
     − Първо няма да забравя себе си като събеседник, защото
бях много притеснен. Тогава беше жив нашият главен редактор
в студията Димо Боляров и си спомням, че му казах: „Бате Ди-
мо, трябва да отида за събеседник на Кеворкян и нещо се при-
теснявам.“ Той ми даде съвет: „Няма да се притесняваш. Преди
да отидеш, минаваш долу през сладкарницата и удряш една вод-
ка.“ Доста се колебаех, но го направих, за да се освободя. Кево ме
питаше нормални неща. Той знаеше доста за мен като човек и
беше запознат с творчеството ми, така че не ме притесниха
тези нещица. Когато излязох от телевизията и като вървях по
улицата, срещнах две момичета. Едната каза: „Ето го, ето го!“
Посочи към мен и ме спря. Момичетата ми казаха, че много са
харесали интервюто, и ми дадоха една книга, на която аз нари-
сувах един глупак и се подписах. След това се прибрах вкъщи и
ми беше приятничко.
     Сега се радвам, че Кеворк пак върна тази рубрика. Но си
мисля, че трябва да се показват и откъси от предишните учас-
тия на събеседниците, за да видиш този човек преди години.
Това мисля, че ще е един плюс.
     − Мястото на „Всяка неделя“ в онова време къде беше?
     − Всички участници в програмата бяха откровени. Това
беше доста трудно, тъй като знаем как се цензурираха нещата
тогава. Във „Всяка неделя“ обаче се казваха много истини.
     − Помня, че във „Всяка неделя“ вие често засягахте проб-
лемни теми за анимацията. Това навлече ли ви неприятности?
     − Не. Сега напоследък имам доста остри изказвания в ин-
тервюта, даже жестоки. Няколко пъти колегите ми правят за-
бележки, но аз не мога да приема едни такива брутални неща,
които стават. Не говоря само за изкуството и културата, а за
свободата на личността. Оказва се, че сега аз не съм свободен.
Страхът ме гони страшно. Почнах да се усамотявам и затва-
рям. Движа се не по тротоарите, а по средата на улицата от
страх, защото вече няколко пъти съм потърпевш. Дразни ме
това беззаконие в страната. А по отношение на изкуството
мисля, че ще се намерят богати хора, които ще го спонсорират.
Лошото е, че всичко се ориентира да работи на Запад на ишле-
ме. Тук са много малко средствата, които се дават за анимация.
     − Стигаме до един парадокс − времето преди 10 ноември,
което всички плюехме заради цензурата, се оказва много по-доб-
ро за интелигенцията.
     − Преди 10 ноември, независимо от цензурата, аз съм нап-
равил доста смели филми. Намирал съм някаква форма да ги за-
щитавам. Аз имам филми като „Кауза пердута“, направен по
време на чешките събития. „Де факто“ пък като излезе на екра-
на, го оприличиха на напречен разрез на социализма. Даже си спом-
ням, че сценарият на „Кауза пердута“ не се прие на художест-
вен съвет. След като главният редактор го представи, почти
всички го отхвърлиха. Понеже аз бях председател на съвета, ка-
зах: „Сценарият се приема, тъй като аз ще го правя.“ Реализирах
го и филмът получи четири международни награди.
     − Вашата истина, която казахте във „Всяка неделя“?
     − Помня, че казах едно свое верую − „Когато водата ти
дойде до устата − горе главата.“ И сега се мъча да ми е горе гла-
вата, но нивото на водата много почна да се вдига.
     − Вие сте известен с чувството си за хумор. Не може да
не си спомняте и някоя весела случка, свързана с програмата?
     − Спомням си, че в ресторанта на кинодейците Кево си
имаше маса, на която винаги седеше с негови приятели. Една ве-
чер, след като дълго време ме нямаше, аз отидох там и Кево ме
попита: „Къде беше бе, бат Доньо?“, и аз му отговорих, че съм
ходил до Нова Зеландия и че там е имало ретроспекция на бъл-
гарски анимационни филми. Той почна да ми задава въпроси, на
които аз отговарях. Обясних му, че филмите са се харесали, но
го усетих как той иска да се каже и още нещо за това пътешес-
твие. И аз започнах, без да знам нищо за Нова Зеландия, да му
говоря за цветовете на дърветата, за бриза, че животът е мно-
го спокоен, и усетих, че трябва да кажа и нещо лошо. Тогава раз-
казах как като сме спирали някъде с колата, всички маймуни се
нахвърляли и искали нещо да им дадем. След като си поговорих-
ме с Кеворк, той ми каза: „В неделя идваш да участваш в програ-
мата.“ Цялата история обаче беше измислена от мен. Признах
това на моите приятели и те ми казаха, че щом съм го измислил
хубаво и Кеворк го е харесал, трябва да отида и да го разкажа.
Прибирайки се вкъщи, потърсих енциклопедията, за да прочета
нещо за Нова Зеландия. Оказа се, че там въобще няма маймуни
или поне няма толкова, колкото аз съм описал. Намерих се в неб-
рано лозе и когато той ми се обади, му признах, че всичко съм си
измислил. Но понеже той има меко чувство за хумор, не ми се
разсърди и продължавахме да си бъдем приятели.
     − „Всяка неделя“ беше ли вашият оазис?
     − Не знам дали „оазис“ е най-подходящото, но това беше
един отдушник, където почти всички събеседници са си казва-
ли болките, намеренията, страданията, които са имали.
     − Преди 10 ноември „Всяка неделя“ беше едно културно
предаване, след това доста се политизира. Приемахте ли я то-
гава?
     − Нямаше начин да не се политизира. Целият ни живот е
такъв. Мисля, че точно в този момент човек трябва да се поли-
тизира.
     − Програмата имаше доста тежки моменти. Как ги из-
живяхте?
     − Аз изживях едно друго нещо сега − когато в медиите поч-
наха да се появяват упреци спрямо Кеворк за пари, реклами, с
които аз не съм запознат, но ми се струва, че това е една спеку-
лация спрямо „Всяка неделя“. Мисля, че Кеворк е умен човек и
няма да допусне едно такова компрометиране. Обидно е, че все
търсим под вола теле. Не мога да ви кажа кои са силите, но чо-
вешката завист търси Кево, за да го настъпи.
     − Помните ли какво сте написали в споменика на „Всяка
неделя“, когато бяхте събеседник по желание?
     − Мисля, че беше това, което ви казах − „Когато водата
ти дойде до устата − горе главата.“
     − А днес какво бихте написали?
     − Харесах едно нещо, което каза Наско Сираков, когато го
питаха какво ще си пожелае за рождения си ден. Той каза − „Много
здраве, защото пари си имам.“ Аз бих го обърнал, въпреки че не
отричам думите на Наско − „Здраве засега си имам, дано даде
Господ да има работа.“
 
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.