ДОНЧО ЦОНЧЕВ:
КАТО КУЛА ИЛИ ВАЗА
− Някога броили ли сте колко пъти сте участвали във
„Всяка неделя“?
− В началото ги броях, но те станаха много. Със сигур-
ност са над 50−60.
− Вие сте участвали в известната рубрика „Сюжет за ма-
лък разказ“. Как се роди идеята?
− Идеята е на Кеворк и е много хубава. Тогава забелязах,
то беше отдавна, че като се появя някъде, аз много пътувам и
съм общителен човек по характер, вместо името ми се ухилва-
ха и казваха: „О, сюжет за малък разказ.“ Гримасата им показва-
ше, че са доволни. С нещата, които трябваше да разказвам във
„Всяка неделя“, написах цял сборник − „На добър час, момчета“.
Стана добър сборник.
− После водихте своя рубрика − „Думи на Дончо Цончев“.
Тя как се роди?
− Имаше едно събиране, едно честване на Вежди Рашидов.
Рожден ден ли имаше, какво имаше...Той направи един афиш във
Военния клуб и беше много приятно събиране. Йълдъз Ибрахи-
мова дойде от Анкара, Ибряма − Иво Папазов − от Богомилово,
даже някакво пътуване беше отменил до Япония, дойде Банана,
абе, най-доброто, което може да се измисли. И Веждичката ме
помоли да открия това нещо и да го водя. Да бъда доайен.
Тук ще отворя една скоба. Навремето аз много го харесвах
Вежди, още преди да е прочут. Покрай възродителния процес
той много страдаше. И аз с всичко, което можех, се мъчех да го
спра да прави глупости. Той беше стигнал да си реже вените.
Тогава създадохме на една маса на „Ангел Кънчев“ школа. Школа
за най-готините и добрите. Не само да си кадърен, но и много
честен, абе да си чудесен. Но само за професионалисти и много
добри характери, които се кълнат в приятели и вечни стой-
ности. И се обявих за президент на тази школа, а Веждито − за
вицепрезидент. После другите решиха, имаше художници, пи-
сатели, че ние оставаме пожизнени шефове. Така до ден днешен
ритуално се прегръщаме, целуваме се с Вежди. Аз съм президен-
тът, той вицепрезидентът. Затова и приех да водя тържест-
вото му. Видях афиша във Военния клуб за събирането с най-
добрите възможни изпълнители, които имаме, и на него пише −
„Иво Папазов-Ибряма − кларнет, Йълдъз Ибрахимова − вокал“,
всеки има инструмент. А за мен пишеше „Дончо Цончев − Ду-
ми“. Не знам кой е автор на този афиш.
− Може би самият Вежди го е написал?
− Вероятно. С Кеворк много се смяхме, той също беше ви-
дял афиша. И така се роди рубриката „Думи на Дончо Цончев“.
В началото много харесвах заглавието, но после ми се видя пре-
тенциозно.
− Най-ценната дума, която сте изрекли в рубриката?
− Неведнъж съм ги изричал. Най-ценните ми думи са три −
Бог, Родината, Семейството. Това е цялата ми философия всъщ-
ност.
− Случвало ли ви се е да откажете участие във „Всяка не-
деля“ и защо?
− Веднъж когато се откри ловният сезон. Записите за тази
рубрика правехме в събота, а аз чакам цялата седмица, за да дой-
де събота и да отида на лов. С възрастта тази страст се увели-
чава. Казах му на Кево: „Извинявай, приятелю, но в събота не
мога да дойда.“ Няколко пъти записвах, това не е тайна, по две-
три неща наведнъж. Но ме изморяваше, тъй като цяла седмица
мисля какви да бъдат тия две-три неща и поразредих участия-
та си.
− Съжалявали ли сте някога, че сте участвали във „Всяка
неделя“?
− Не.
− Дори и в онези смътни времена?
− Не. Имали сме притеснения с Кеворк, когато вървеше на
живо, но нищо лошо не се случи. Като обикалях по срещи с мои-
те читатели и приятели, те бяха много доволни точно от тия
неща, които излизаха от рамката в миналото, преди така наре-
чения 10 ноември. Много си харесвам тази фраза − „Така нарече-
ният“ 10 ноември. Знаете ли какво открих? Че и 9 септември е
така нареченият.
− Какво толкова сте говорили преди така наречения 10
ноември?
− Каквото мислех, а то много пъти не съвпадаше с линия-
та или желанието на ръководството.
− Страх някакъв имахте ли?
− Не, аз, ако си спомняте, съм автор на „Принцовете“. Точ-
но като див петел съм в това отношение. Затварям очите −
дивият петел ослепява, като си пее песента. Те тогава го и стре-
лят де, но някак се разминах досега.
− След участията си сигурно много хора са ви подкрепяли
или пък упреквали?
− Имам една дебела папка с писма, с които ме възнасят и
ме хвалят. Много е приятно за всеки човек. Но имам и закачки
от вида на един мой колега от „Демокрация“, който казва: „Писна
ми да гледам Дончо Цончев по телевизията!“ Шеги има винаги.
− Някакви неприятности все пак не сте ли имали след
участията ви във „Всяка неделя“?
− Не знам как ще прозвучи, но само хубави неща са ми се
случвали. Толкоз ми се радват хората. Особено тези, не инте-
лектуалци, а моите ловци, овчари... Те ме питат: „Какво ще ни
кажеш“? Имал съм случай, отивам на пазара в „Младост“ и една
жена ми казва: „Г-н Цончев, какво ще ни разправяте в неделя?“
Това е много хубаво.
− А куриозни моменти помните ли?
− Куриозни? Някой път съм отивал от лов с елека и пат-
роните направо на снимки. Не се възприе лошо, като някаква
излишна артистичност или номер.
− Какво е за вас „Всяка неделя“?
− Имам претенция, че много точно съм формулирал как-
во е. Никога не е възможно българинът да се види със своите
любимци. Хората си имат кумири. Портретите на знамени-
ти наши артисти стоят по стените на много селски къщи.
Аз дори съм виждал и своя портрет, изрязан от вестник и за-
качен с топлийка. Аз съм обикалял 30 години по срещи, но въп-
реки това не мога да се срещна с всички хора. А чрез „Всяка не-
деля“ най-любимият ти артист може да дойде у вас на гости,
все едно че ти е вкъщи. Смее се, говори ти, без да се пудри.
Това е направо велико.
− Ако трябва да сравните „Всяка неделя“ с някакъв пред-
мет, кой бихте избрали?
− С нещо луксозно и същевременно интимно, като една
кула или една ваза. Прибрал си се в неделя и като я погледнеш,
ти е приятно да я видиш.
− Защо според вас „Всяка неделя“ се превърна в предаване
легенда?
− Кеворк е много кадърен, много мъжки човек, благороден
и честен. Той е торпила малко и това ни свързва, ние сме прия-
тели. В името на това, в което е убеден, е готов да прави рис-
кове. „Всяка неделя“ стои като едно бижу между другите прог-
рами. Много глупости има по тая телевизия. Скоро правих една
статистика за най-четените вестници. От сто заглавия 97 са
убийства, изнасилвания, гадости. Има три заглавия, че някой
отгледал хубава тиква, или че някой артист има рожден ден.
Телевизията е нещо подобно. Всяка вечер хвърчат трупове.
− Казват, че Кеворкян се е държал властно в студиото?
− Това подчертава и моите думи. Но така трябва да се
държи човек. То и вкъщи трябва да се държиш властно.
− Това не ви ли потискаше като събеседник?
− Не, това ме провокираше по най-добрия начин, защото
аз съм същият.
− Критикували ли сте го някога?
− И до ден днешен го критикувам, че се скри от екрана. Но
това си е негова работа. Той е пълнолетен. Ще бъде едно малко
чудо, като един ден си покаже муцуната, ще бъде такъв бум...
Мисля, че на много хора липсва. Като се появи, ще е сензация.
Само че колкото повече се бави, толкова по-трудно ще му е да
се държи. Аз съм си представял какво би направил. Ще почне един
смях, здрасти, ето ме пак. Така съм го мислил.
− Защо така си го представяте?
− Защото няма как да се държи след толкова дълго отсъс-
твие.
− „Всяка неделя“ успя ли да промени нещо във вас самия?
− С тези мои участия − да. Показа колко отговорна ми е
работата, защото тиражът е невероятен, става дума за ми-
лиони хора. Това много ме ангажира и се питам: „Абе аз какво
разказвам на тоя народ, какво очаква той от мене?“ Влизам в
една актуалност много пъти − обществено-политическа.
Мразя ги и двете думи. Толкова съм далеч от политиката. Цял
живот съм бягал, но е неизбежно да не се намесиш, когато те
чакат.
− Значи да разбирам, че дивидентът, който сте извлекли
от програмата, е обичта на хората?
− Обичта на хората и задължението да не ги излъжа по
никакъв повод.
− Когато „Всяка неделя“ беше спирана многократно, как
реагирахте?
− Продължавах си да си пиша и псувах, защото ми липсва-
ше „Всяка неделя“.
− Не сте ли говорили с някой от големите хора, като сте
ходили на лов, да върнат „Всяка неделя“?
− Това е легенда, че ходя с големите хора на лов. Аз ходя с
моите селяни, приятели стари.
− Е, с Пенчо Кубадински сте ходили.
− Не съм. Само веднъж съм ходил, и то след 10 ноември. Аз
го заведох. То беше голяма групата тогава. Идеята дойде от Ва-
льо Моллов. Той ми каза: „Айде, бате Дончо, да направим един
лов“, и аз сформирах групата − Валентин Моллов, Петьо Блъс-
ков, Валери Найденов, Пенчо Кубадински, Иван Славков, моя ми-
лост, абе шарено. После на мястото казаха: „Ето я старата и
новата номенклатура заедно.“ Защо не?! Много се смяхме тога-
ва. Това е единственият ми лов с Пенчо Кубадински,
− А с някой от партийната върхушка не сте ли говорили
за връщането на „Всяка неделя“?
− Аз нямах достъп. Всички имаха някакво уважение към мен,
но аз отказвах да вляза в партията три пъти поред − от 1968
до 1978 година, затуй и Живков не ме водеше на лов. Но аз си
имах лична причина да не вляза. Ето, що не влязох в СДС-то,
въпреки че съм политзатворник, брат ми е политзатворник,
дядо ми е убит, безследно изчезнал. Но не обичам такива рабо-
ти. Не ща да влизам в партии. Аз си имам моя крепост. Мразя
думата „партия“. Тя произлиза от „парт“ − част от нещо. Пи-
сателят се занимава с цялото, всеобщото, с извечния морал. Ако
изкукуригам един ден, ще направя партия и тя ще е най-голяма-
та − на излъганите.
− Какво казвахте на Кеворк, когато той беше в немилост?
− Да не губи кураж, че пак ще стане работата. И то даде
Бог да стане.
− Само неговата сила ли караше управляващите да наст-
ръхват?
− Да, също нашата помощ и това да прави нещо, което не
им уйдисва. Аз съм сигурен, че и на сегашните управляващи няма
да им уйдисва. За мен пък това е хубавото, и за народа това е
хубавото. Ужасно много се въртят и докато свикнеш с едната
лъжа, новият управник ти носи друга лъжа. Народът е отвра-
тен. Във „Всяка неделя“ нямаше евтини политически игри, там
се прави един опит да бъдем разумни, точни. И да търсим няка-
къв добър път в това ужасно време.
− Съществува обаче и една друга теза − че програмата
всъщност е била една поставена опозиция, разрешена от уп-
равляващата власт?
− Това е отвратително. Сега пиша нещо, което трябва
да е на изящен английски. И преди няколко дни извиках една от
най-добрите преводачки. Стара моя приятелка, помагал съм на
нея и на мъжа й, и тя ми отказа най-невероятно, като ме обви-
ни в това, че нищо лошо не ми се случвало, че съм изглеждал доб-
ре, че пак пуша скъпи цигари. Ами аз от дете пуша скъпи цигари.
И стигнахме дотам, че тя ми каза: „Ти нищо не си написал.“ От-
говорих й, че от тия 50 книги все може да се направи един сбор-
ник от разкази, които ще останат. Аз съм убеден в това. Поне
десетина разкази ще останат. Но тя ми вика: „Ти си един пра-
вителствен чиновник и по-рано, и сега.“ Попитах какво значи
това − аз чиновник, пък и правителствен? Тя ми казва: „Ами кни-
гата ти „Принцовете“. На управляващите им трябваше тази
книга, ти им услужи.“ Те ме заплашваха, че ще ме гази камион, а
тя ми казва, че съм изпълнявал поръчка. Това е гадост, както и
този въпрос е гаден. Няма такова нещо.
− Кой всъщност се страхуваше от „Всяка неделя“?
− Властта и завистниците.
− Носили ли сте някога талисман в студиото на предава-
нето за кадем?
− А, не. Но си имам други едни хватки. До ден днешен си
играя с железни предмети. Или ги обикалям, или ги настъпвам.
Те се казват натрапливости. Нищо лошо няма в тях. Баща ми
беше забелязал, царство му небесно, и ме пита един ден: „По-
добре ли ти става, като ги настъпваш тези неща?“ Викам му −
„Не.“ „А по-зле става ли ти?“ Пак му отговорих − „Не.“ Тогава
той ми каза: „Ами настъпвай си ги тогава.“
− Навремето „Всяка неделя“ се захвана с много инициати-
ви − заговори открито за допинга, за възстановяването на вой-
нишките паметници... Мислите ли, че тя можеше да промени
нещо или това бяха думи, хвърлени на вятъра?
− Изкуството нищо не може да промени, но то си тряб-
ва. На един мой ловджийски подарък на латински пише, че ние
ще си отидем, но ще останат книгите ни. Изкуството нищо
не променя, но е толкова необходимо. То е като един храм. Не
войните, не властта ни извади от пещерите, а изкуството и
моралът.
− Помните ли какво написахте в споменика на „Всяка не-
деля“, когато бяхте събеседник по желание?
− Знам, че беше много хубаво, но не го помня. Мислих го
дълго. Помня как Кево се изсмя и бях много доволен.
− А днес какво бихте написали?
− „Не бойте се, лошото е напред!“
|
|
