като „най-устат“ трябва да поема тази рубрика. Художест-
хигиена на очите. След това почнах да следя какво става в тая
предавания. В старата журналистика на сталинизма и на зад-
ръстеното общество интервюто беше една забранена форма.
се появи заедно с разведряването. У нас „Всяка неделя“ имаше
во мислят.
− Не толкова, понеже си мерех думите. Но имаше таки-
говори и казваше каквото му дойде на акъла. Беше интересно и
ството. Всякаква друга по-демократична форма беше непри-
емлива.
те на „Шипка“ 6. Бях с един колега − Стоян Цанев от Бургас,
ци. Тогава казах: „Нероне, ти ще ни вземеш хляба на нас, крити-
ците, толкова хубаво говори по телевизията. Нищо, че ти се
сърдят.“ И той ми отвърна: „Аз бях от много просто семейст-
во и много просто село. Знаех само водата, реката и кравата.
Като разбрах обаче, че ще стана велик художник, се досетих, че
трябва да умея и да се изразявам словесно. Затова почнах да съ-
бирам съучениците в художествената гимназия около мене и
им държах речи. Така се научих да ораторствам.“
− Как се роди все пак рубриката „Плакат на месеца“?
− Роди се от идеите на няколко души, когато нашият пла-
кат беше във възход. В един невероятен възход, когато имаше
няколко театрални плакатисти, начело с покойния Асен Ста-
рейшински. Тогава имаше щатни места във всеки театър за пла-
катисти. Тръгна една много силна вълна, художниците почнаха
да печелят награди и получиха обществено признание. Така се
роди идеята едно средство за масова информация, каквото е те-
левизията, да се свърже с друго средство за масова информация,
каквото е плакатът. По този начин се намерихме и аз бях необ-
ходим за тази работа не само като критик, а и като журна-
лист.
− Как се определяше плакатът на месеца?
− Събираше се жури и ставаше много забавно, защото ма-
кар и наградата да не беше парична, конкуренцията беше благо-
родна и безкористна. Явяваха се по няколко десетки плаката.
Нямаше значение дали това ще е политически плакат, дали ще е
театрален или цирков.
− Участвали ли сте в други рубрики на „Всяка неделя“?
− Да. Нещата стигнаха даже до там, че след като участ-
вах в програмата, почнаха да ме търсят и от други редакции.
− Значи „Всяка неделя“ ви направи популярен?
− Тя ме направи по-популярен, но не и по-богат. Всичко се
правеше на юнашки ентусиазъм и на амбицията да се покаже
една журналистика от по-нов тип. „Всяка неделя“ хем беше мал-
ко сензационно, хем беше много положително предаване, защо-
то поддържаше духа на интелигенцията. Те знаеха, че има ня-
каква кореспонденция, че има нещо и за тях.
− Удобно ли се седеше срещу Кеворкян?
− Може би аз се чувствах като един от най-комфортно
участвалите, за разлика например от актьора Андрей Чапра-
зов, който помня, че веднъж каза на някакъв интервюиращ: „За-
давате глупав въпрос.“
В журналистиката няма глупави въпроси, има глупави от-
говори. С Кеворк имахме една поносимост и сработеност, за-
щото колкото въпросът е по-парадоксален, толкова дава по-
големи възможности за някакъв добър и интересен отговор. Са-
мият Кеворкян ми е казвал: „С тебе обичам да работя.“ Но аз си
спомням една изложба през 1980 година, която беше в София −
„Художникът на работа в Америка“. Ние я представихме по
„Всяка неделя“. Всичко мина много добре. Руските части обаче
тогава влязоха в Афганистан и изведнъж стана една такава ка-
ша, че средствата за масова информация се объркаха и не знаеха
какво да правят. Получи се така, че този голям международен
конфликт рефлектира върху едно коментаторско предаване.
Когато трябваше да правим същата изложба във Варна, ни ка-
заха много-много да не се шуми. Чест им прави на варненци, че
дойдоха на изложбата. Тогава във Варна пуснаха и филма за Крис-
то Явашев, който в София беше забранен.
За журналистическата находчивост на Кеворк мога да при-
веда примера, че когато Азнавур дойде в България, той го пока-
ни. Направиха един дълъг разговор по арменската линия, но нак-
рая като свърши разговорът, в коридора Азнавур казал: „Как мо-
жа да ме излъже тоя Кеворк да му дам интервю без пари! Аз та-
кова нещо от 30 години не знам. За всяка дума, която казвам, ми
се плаща!“
− „Всяка неделя“ имаше и тежки периоди. Как интелиген-
цията преживя спирането й?
− „Всяка неделя“ получи и международно признание. Ру-
мънците например я гледаха, защото Чаушеску не им пускаше
телевизия. А аз много често ходех в Румъния, тъй като имам
приятели и обичам румънското изкуство. Там винаги имам как-
во да правя, въпреки че положението им беше бедствено. За те-
зи командировки никой не се натискаше. Като ходех там, раз-
бирах, че хората ме познават. Те се чудеха откъде са ме вижда-
ли, но когато им казвах името на Кеворкян, веднага се сещаха.
Пътувах веднъж във влака, когато румънци водеха спор. Те не
знаеха, че аз разбирам румънски и единият казва: „Това е най-ху-
бавото предаване, което българите измислиха. Ние в Румъния
такова нямаме. Всички си припомнихме българския език.“ Дис-
кусията, която се разгоря, беше страхотна, защото друг каза:
„Мани го тоя Кеворк. Той е кварт интелигент, четвърт инте-
лигент.“ Трети пък казва: „Как бе, това е страхотно интели-
гентен и добър журналист.“ Аз и моята преводачка си мълчахме
и само ги слушахме.
− Болезнено ли преживяхте спирането на „Всяка неделя“?
− Не, аз още през 1980 година приключих с програмата. Ня-
мах някакъв особен конфликт, но се получиха недоразумения с
екипа. Иван Славков като си отиде, станаха много промени. Аз
си намерих друго поприще, а и побелях и остарях. Станах неин-
тересен и неатрактивен. Отидох си и почнах в радиото. Но
трябва да ви кажа, че с никого не съм работил така добре и ин-
тересно, както с Кеворк.
− Защо Кеворкян си навличаше гнева на управляващите?
− Защото системата на авторитарно управление не поз-
волява и не иска да има други хора, които да имат авторитет.
Управляващите държат да са монополисти на авторитета в
едно общество. Когато се появи някой, който става малко по-
популярен и почва да се изкачва в рейтинга, веднага го вземат на
прицел.
− Някога Кеворк поставял ли ви е в неудобно положение?
− Опитвал се е, но не е успявал. Затова пък аз съм го пос-
тавял. Веднъж в Благоевград по време на предаване на живо Ке-
ворк се опита да ми задава някакви сложни въпроси в една из-
ложбена зала. Там пък беше пълно с ученици. Тогава дадох инте-
лигентен отговор, след който учениците почнаха да ми ръкоп-
ляскат.
Най-голямата ми гордост обаче беше, като правихме пре-
даване в Чирпан. По същото време имаше концерт на Лили Ива-
нова. Оказа се, че на концерта са отишли малко хора, а цялата
публика се е струпала при нас.
− Това звучи доста невероятно.
− Но е истина.
− Харесвахте ли „Всяка неделя“ след 1989 година, когато
тя се политизира?
− Не особено. Програмата беше най-добра в първите пет
години от съществуването си. След това почна да се разпарце-
лира. Нещата никога не могат да останат на едно равнище.
− Може ли да се върне феноменалният успех на „Всяка не-
деля“?
− Според мен − не. Ние не сме същите. Вече имаме други
цели. Старите формули не са валидни днес.
− Вие не сте били събеседник по желание, но ако трябва
днес да напишете нещо в споменика на програмата, какво ще е
то?
− Телевизията и средствата за масова информация са тол-
кова могъщи, че трябва да се управляват умно и в тях да рабо-
тят компетентни хора. Иначе ще стане такава бъркотия, в
която никой няма да може да се оправи.
