English
Deutsch
Русский



















     ДИМИТЪР Г. ДИМИТРОВ:
     ПРАВЕШЕ СЕ ЖУРНАЛИСТИКА
     ОТ НОВ ТИП

     − Г-н Димитров, вие сте водили във „Всяка неделя“ рубри-
ката „Плакат на месеца“. Помните ли как се роди тя?
     − Да, от Съюза на художниците ме поканиха и казаха, че
като „най-устат“ трябва да поема тази рубрика. Художест-
вен критик съм и имам особен интерес към плакатното изкус-
тво, но да си призная по онова време не гледах телевизия заради
хигиена на очите. След това почнах да следя какво става в тая
област, понеже разбрах, че е дошло времето на по-интересни
предавания. В старата журналистика на сталинизма и на зад-
ръстеното общество интервюто беше една забранена форма.
И понеже аз съм завършил и журналистика, знам, че интервюто
се появи заедно с разведряването. У нас „Всяка неделя“ имаше
тази роля − на разведряване, да дава мненията на хора, които
не се страхуват да се появят на екрана и на живо да кажат как-
во мислят.
     − Вие казвате, че сте били по-устат. Това навличаше ли
ви неприятности на главата?
     − Не толкова, понеже си мерех думите. Но имаше таки-
ва случаи, като Димитър Казаков-Нерона, който излизаше да
говори и казваше каквото му дойде на акъла. Беше интересно и
хубаво, но след това хора от ръководството на Съюза на ху-
дожниците възмутено се обаждаха във „Всяка неделя“ на Ке-
ворк и му казваха: „Как може ти да ни злепоставяш!“ Тогава се
смяташе, че всеки от членовете на Съюза трябва да изразява
общото мнение, което всъщност не беше общо, а на ръковод-
ството. Всякаква друга по-демократична форма беше непри-
емлива.
     Един ден след този инцидент срещнах Нерона на стълби-
те на „Шипка“ 6. Бях с един колега − Стоян Цанев от Бургас,
който е учил в чужбина и не познаваше софийските художни-
ци. Тогава казах: „Нероне, ти ще ни вземеш хляба на нас, крити-
ците, толкова хубаво говори по телевизията. Нищо, че ти се
сърдят.“ И той ми отвърна: „Аз бях от много просто семейст-
во и много просто село. Знаех само водата, реката и кравата.
Като разбрах обаче, че ще стана велик художник, се досетих, че
трябва да умея и да се изразявам словесно. Затова почнах да съ-
бирам съучениците в художествената гимназия около мене и
им държах речи. Така се научих да ораторствам.“
     − Как се роди все пак рубриката „Плакат на месеца“?
     − Роди се от идеите на няколко души, когато нашият пла-
кат беше във възход. В един невероятен възход, когато имаше
няколко театрални плакатисти, начело с покойния Асен Ста-
рейшински. Тогава имаше щатни места във всеки театър за пла-
катисти. Тръгна една много силна вълна, художниците почнаха
да печелят награди и получиха обществено признание. Така се
роди идеята едно средство за масова информация, каквото е те-
левизията, да се свърже с друго средство за масова информация,
каквото е плакатът. По този начин се намерихме и аз бях необ-
ходим за тази работа не само като критик, а и като журна-
лист.
     − Как се определяше плакатът на месеца?
     − Събираше се жури и ставаше много забавно, защото ма-
кар и наградата да не беше парична, конкуренцията беше благо-
родна и безкористна. Явяваха се по няколко десетки плаката.
Нямаше значение дали това ще е политически плакат, дали ще е
театрален или цирков.
     − Участвали ли сте в други рубрики на „Всяка неделя“?
     − Да. Нещата стигнаха даже до там, че след като участ-
вах в програмата, почнаха да ме търсят и от други редакции.
     − Значи „Всяка неделя“ ви направи популярен?
     − Тя ме направи по-популярен, но не и по-богат. Всичко се
правеше на юнашки ентусиазъм и на амбицията да се покаже
една журналистика от по-нов тип. „Всяка неделя“ хем беше мал-
ко сензационно, хем беше много положително предаване, защо-
то поддържаше духа на интелигенцията. Те знаеха, че има ня-
каква кореспонденция, че има нещо и за тях.
     − Удобно ли се седеше срещу Кеворкян?
     − Може би аз се чувствах като един от най-комфортно
участвалите, за разлика например от актьора Андрей Чапра-
зов, който помня, че веднъж каза на някакъв интервюиращ: „За-
давате глупав въпрос.“
     В журналистиката няма глупави въпроси, има глупави от-
говори. С Кеворк имахме една поносимост и сработеност, за-
щото колкото въпросът е по-парадоксален, толкова дава по-
големи възможности за някакъв добър и интересен отговор. Са-
мият Кеворкян ми е казвал: „С тебе обичам да работя.“ Но аз си
спомням една изложба през 1980 година, която беше в София −
„Художникът на работа в Америка“. Ние я представихме по
„Всяка неделя“. Всичко мина много добре. Руските части обаче
тогава влязоха в Афганистан и изведнъж стана една такава ка-
ша, че средствата за масова информация се объркаха и не знаеха
какво да правят. Получи се така, че този голям международен
конфликт рефлектира върху едно коментаторско предаване.
Когато трябваше да правим същата изложба във Варна, ни ка-
заха много-много да не се шуми. Чест им прави на варненци, че
дойдоха на изложбата. Тогава във Варна пуснаха и филма за Крис-
то Явашев, който в София беше забранен.
     За журналистическата находчивост на Кеворк мога да при-
веда примера, че когато Азнавур дойде в България, той го пока-
ни. Направиха един дълъг разговор по арменската линия, но нак-
рая като свърши разговорът, в коридора Азнавур казал: „Как мо-
жа да ме излъже тоя Кеворк да му дам интервю без пари! Аз та-
кова нещо от 30 години не знам. За всяка дума, която казвам, ми
се плаща!“
     − „Всяка неделя“ имаше и тежки периоди. Как интелиген-
цията преживя спирането й?
     − „Всяка неделя“ получи и международно признание. Ру-
мънците например я гледаха, защото Чаушеску не им пускаше
телевизия. А аз много често ходех в Румъния, тъй като имам
приятели и обичам румънското изкуство. Там винаги имам как-
во да правя, въпреки че положението им беше бедствено. За те-
зи командировки никой не се натискаше. Като ходех там, раз-
бирах, че хората ме познават. Те се чудеха откъде са ме вижда-
ли, но когато им казвах името на Кеворкян, веднага се сещаха.
Пътувах веднъж във влака, когато румънци водеха спор. Те не
знаеха, че аз разбирам румънски и единият казва: „Това е най-ху-
бавото предаване, което българите измислиха. Ние в Румъния
такова нямаме. Всички си припомнихме българския език.“ Дис-
кусията, която се разгоря, беше страхотна, защото друг каза:
„Мани го тоя Кеворк. Той е кварт интелигент, четвърт инте-
лигент.“ Трети пък казва: „Как бе, това е страхотно интели-
гентен и добър журналист.“ Аз и моята преводачка си мълчахме
и само ги слушахме.
     − Болезнено ли преживяхте спирането на „Всяка неделя“?
     − Не, аз още през 1980 година приключих с програмата. Ня-
мах някакъв особен конфликт, но се получиха недоразумения с
екипа. Иван Славков като си отиде, станаха много промени. Аз
си намерих друго поприще, а и побелях и остарях. Станах неин-
тересен и неатрактивен. Отидох си и почнах в радиото. Но
трябва да ви кажа, че с никого не съм работил така добре и ин-
тересно, както с Кеворк.
     − Защо Кеворкян си навличаше гнева на управляващите?
     − Защото системата на авторитарно управление не поз-
волява и не иска да има други хора, които да имат авторитет.
Управляващите държат да са монополисти на авторитета в
едно общество. Когато се появи някой, който става малко по-
популярен и почва да се изкачва в рейтинга, веднага го вземат на
прицел.
     − Някога Кеворк поставял ли ви е в неудобно положение?
     − Опитвал се е, но не е успявал. Затова пък аз съм го пос-
тавял. Веднъж в Благоевград по време на предаване на живо Ке-
ворк се опита да ми задава някакви сложни въпроси в една из-
ложбена зала. Там пък беше пълно с ученици. Тогава дадох инте-
лигентен отговор, след който учениците почнаха да ми ръкоп-
ляскат.
     Най-голямата ми гордост обаче беше, като правихме пре-
даване в Чирпан. По същото време имаше концерт на Лили Ива-
нова. Оказа се, че на концерта са отишли малко хора, а цялата
публика се е струпала при нас.
     − Това звучи доста невероятно.
     − Но е истина.
     − Харесвахте ли „Всяка неделя“ след 1989 година, когато
тя се политизира?
     − Не особено. Програмата беше най-добра в първите пет
години от съществуването си. След това почна да се разпарце-
лира. Нещата никога не могат да останат на едно равнище.
     − Може ли да се върне феноменалният успех на „Всяка не-
деля“?
     − Според мен − не. Ние не сме същите. Вече имаме други
цели. Старите формули не са валидни днес.
     − Вие не сте били събеседник по желание, но ако трябва
днес да напишете нещо в споменика на програмата, какво ще е
то?
     − Телевизията и средствата за масова информация са тол-
кова могъщи, че трябва да се управляват умно и в тях да рабо-
тят компетентни хора. Иначе ще стане такава бъркотия, в
която никой няма да може да се оправи.

 

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.